Р Е Ш Е
Н И Е
758/29.7.2019г.
гр.
Шумен
Шуменският
районен съд, в открито заседание, на трети юли две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Христова, като
разгледа докладваното от съдията гр. д.№2607 по описа за 2018 г. на ШРС, за да
се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с
чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано поотделно от Н.С.и М.Д., излага,
че по ч.гр.д.№1210/2018 г. на ШРС по реда на чл.410 и сл. от ГПК, била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника Н.Й. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, за следните
суми: 418,18 лв. - представляваща
неизплатена главница по Договор за паричен заем „Вивакредит План 14 и 10“ №
5289677/ 14.07.2016 г., сключен между ответника и „Вива кредит“ ООД, което вземане
в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 43,34 лв. - представляваща договорна лихва за периода от 20.10.2016
г. до 23.03.2017 г.; 314,44 лв. -
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
20.10.2016 г. до 23.03.2017 г.; 41,94
лв. - представляваща обезщетение за забава за периода от 21.10.2016 г. до
датата на подаване на заявлението в съда; 70,00
лв. - представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания; 70,00 лв. - представляваща такса
разходи за дейност на служител, като
е присъдена и законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Заповедта
за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради
което и ищецът предявява настоящите искове. Ищецът излага, че на 14.07.2016 г.
между „Вива кредит“ ООД и ответника е сключен Договор за паричен заем №5289677,
по силата на който на ответника е предоставен паричен заем в размер на 600.00
лева, с насрещното задължението на последния да върне така получената сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, в размер на 92, 28 лева, чрез 18
равни двуседмични вноски, всяка в размер на 38, 46 лева. Падежът на първата
погасителна вноска е бил на 28.07.2016 г., а падежът на последната- 23.03.2017
г. Твърди се в молбата, че сумата, която е платена от ответника към датата на
подаване на исковата молба е 515, 60 лева, с която били погасени, както следва:
такса разходи за събиране на просрочени вземания- 105.00 лева, неустойка- 179,
84 лева; договорна лихва-48, 94 лева и главница- 181, 82 лева. Длъжникът не е
извършвал плащания по договора, като изпаднал в забава, поради което дължал и
мораторно обезщетение за периода на забавата в общ размер от 41, 94 лева,
начислено за периода от 21.10.2016 г. до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда. Страните били уговорили, че в случай
на забава на плащанията по договора, заемателят се задължавал на всеки четвърти
ден от забавата на всяка погасителна вноска да заплаща по 10.00 лева, а на
единадесети ден от забавата- да заплаща по 15.00 лева, като максималният размер
на всички начислени разходи в случая се равнявал на сума от 175.00 лева /за
заеми в размер от 500.00 лева до 1 500.00 лева/. Също така страните били
договорили, че при забава на плащането на която и да е вноска с повече от 57
календарни дни, на петдесет и осмия ден заемателят дължи заплащане на сума от
70.00 лева, представляваща направените разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. Съгласно клаузите на договора
страните били уговорили, че заемателят следва да осигури обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключване на договора, което задължение не било
изпълнено, поради което ответникът дължал предвидената за това неизпълнение
неустойка, равняваща се на сума от 494, 28 лева. Тази неустойка страните били
уговорили също да се изплаща разсрочено за срока на договора, като към вноската
се прибавяла и сума от 27, 46 лева. На 04.05.2017 г. било подписано Приложение
1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г.,
сключен между „Вива кредит“ ООД и ищцовото дружество, по силата на който вземането
на първото дружество срещу ответника, ведно с всички привилегии и обезпечения,
било прехвърлено на ищеца. Ответникът бил уведомен за настъпилата цесия, респ.
заявява, че следва да се счита уведомен с настоящата искова молба, към която е
приложено уведомлението за настъпилата цесия. Поради изложеното моли съда да
постанови решение, по силата на което да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца посочените по- горе суми, за които е издадена Заповед
№ 568 от 02.05.2018 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч.гр. дело № 1210/2018 г. по описа на Районен съд Шумен. Претендира и
разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът чрез назначения му особен представител представя писмен отговор.
Изразява становище за неоснователност на исковете, излагайки правни и
фактически доводи и възражения. Оспорва истинността на представени от ищеца с
исковата молба документи. Излага възражения за нищожност на клаузи от процесния
договор.
С оглед
така направеното оспорване, съдът, на основание чл.194 от ГПК, е разпоредил да
се извърши проверка автентичността на документа досежно положения под имената
на ответника подпис.
По
отношение на откритото производство по чл.193 от ГПК, за да се произнесе,
съобрази следното:
Във
връзка с представените от ищеца документи, а именно: Договор за паричен заем
„Вивакредит План 14 и 30“ №5289677/14.07.2016 г. и Копие-екземпляр за фирмата,
издаден от „Вива кредит“ ООД, с дата 14.07.2016 г., именуван Разходен касов
ордер №109, и при оспорване истинността им, по отношение авторството на
документите, касателно положените в първия документ в графата „Заемател“, а във
втория- в графата „Получил сумата“, подписи, съдът, с оглед обективираното
изявление на процесуалния представител на ищеца, че желае да се ползва от документите,
е открил производство по чл.193 от ГПК по отношение на така оспорените документи,
досежно проверка автентичността им, касателно положените подписи, посочени по-
горе. Първият оспорен документ представлява по същността си частен диспозитивен
документ, а вторият- частен свидетелстващ документ и като такива притежават т.
нар. формална доказателствена сила, прогласена в разпоредбата на чл.180 от ГПК.
Съобразно разпределянето на доказателствената тежест, предвидена в разпоредбата
на чл.193, ал.3 от ГПК, тежестта за доказване неистинността, /в настоящата
хипотеза неавтентичността/ на документа пада върху страната, която го оспорва,
в настоящия случай- ответникът. Съобразявайки се със събраните по делото писмени
доказателства и с изготвеното заключение по извършената СГЕ, според която оспорените
подписи принадлежат на ответника и са положени от него, заключава, че в случая
не е установена неистинността на оспорените документи. Напротив, ангажирани са
доказателства, даващи основание да се направи извод за истинност /автентичност/
на документите. Ето защо счита, че оспорването не е доказано и документите не
следва да се изключват от доказателствения материал по делото.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№1210/2018 г. по описа на ШРС,
по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника, за следните суми: 418,18 лв. - представляваща неизплатена
главница по Договор за паричен заем „Вивакредит План 14 и 10“ № 5289677/
14.07.2016 г., сключен между ответника и „Вива кредит“ ООД, което вземане в
последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 43,34 лв. - представляваща договорна лихва за периода от 20.10.2016
г. до 23.03.2017 г.; 314,44 лв. -
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
20.10.2016 г. до 23.03.2017 г.; 41,94
лв. - представляваща обезщетение за забава за периода от 21.10.2016 г. до
датата на подаване на заявлението в съда; 70,00
лв. - представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания; 70,00 лв. - представляваща такса
разходи за дейност на служител, като е присъдена и законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на задължението, както и извършените по делото
разноски. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Не се спори
между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между
търговско дружество „Вива кредит“ ООД и ответникът са възникнали облигационни
отношения, основаващи на сключен на 14.07.2016 г. Договор за паричен заем
„Вивакредит План 14 и 10“ № 5289677, по силата на който дружеството се е
задължило да предостави на ответника паричен заем в размер на 600.00 лева, с
насрещното задължение на последния да върне така получената сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва, в размер на 92, 28 лева, чрез 18 равни
двуседмични вноски, всяка в размер на 38, 46 лева. Падежът на първата
погасителна вноска е бил на 28.07.2016 г., а падежът на последната- 23.03.2017
г. Видно от представения по делото частно заверен препис от разходен касов
ордер №109/14.07.2016 г., се установи, че ответникът е удостоверил с подписа си,
че е получил сумата по заема. Няма спор, а се установява и от заключението по
извършената ССЕ, че ответникът е извършвал плащания по договора, както следва:
на 29.07.2016 г., 12.08.2016 г., 30.08.2016 г., 17.09.2016 г., 29.09.2016 г.,
07.10.2016 г., 30.11.2016 г., като общият размер на платената сума се равнявал
на сума от 410, 60 лева. Ищецът признава в исковата си молба, че ответникът е
заплатил сума от 515, 60 лева, което съдът възприема като признание за
осъществил се за ищеца неизгоден факт, поради което счита същото за годно
доказателство, че погасената от ответника, към датата на приключване на устните
състезания, сума е в общ размер на 515, 60 лева. От представеното по делото
копие от Тарифа на „Вива кредит“ ООД, се установи, че при соченото дружество е
предвидена тарифа, според която в случай на забава на плащанията по договори
със срок на погасяване на двуседмична погасителна вноска, заемателят се
задължавал на всеки четвърти ден от забавата на всяка погасителна вноска да
заплаща на заемодателя по 10.00 лева, а на единадесетия ден от забавата- да
заплаща по 15.00 лева, като максималния размер на всички начислени разходи не
можел да надвишава 175.00 лева /за заеми в размер от 500.00 лева до
1 500.00 лева, какъвто е настоящият случай/. Също така е предвидено, че
при забава на плащането на която и да е вноска с повече от 57 календарни дни,
на петдесет и осмия ден заемателят дължи заплащане на еднократна сума от 70.00
лева, представляваща направени разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. Няма ангажирани доказателства,
че ответникът, в качеството му на заемополучател, е надлежно запознат с текста
на представената, под формата на копие, по делото тарифа и предвидените в нея
такси и санкции. Съгласно чл.10, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква и
да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси,
комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са
предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Ето защо, съдът приема,
че в случая длъжникът не е надлежно запознат с предвидените в представената по
настоящото дело тарифа такси и санкции за заемополучателите, като счита, че от краткото
изречение, включено в текста на договора, че заемополучателят е запознат с Тарифа на „Вива кредит“ ООД не може
да се направи извод, че ответникът е надлежно запознат с текста на действащата
по време на сключване на договора и заявена в настоящото производство тарифа.
На следващо място, съдът счита, че в случая е приложима и разпоредбата на
чл.10а, ал.3 от ЗПК, според която кредиторът не може да събира повече от веднъж
такса и/или комисиона за едно и също действие. Така уговорени, сочените от
ищеца такси представляват по същността мораторна неустойка, която по размер
доближава размера на половината от заемната сума и като такава се явява
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, тъй като е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. От друга страна,
както е посочено по- горе тези именувани от кредитора такси не са изрично
включени в текста на подписания между страните договор за заем, поради което не
следва да се считат за действащи между страните /арг. от чл.10а, ал.4 от ЗПК,
според който видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит/. Поради изложеното стига до извода, че тези искове са изцяло
неоснователни и недоказани и следва да се отхвърлят.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума от 314,44
лв. - представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 20.10.2016 г. до 23.03.2017 г., за да се произнесе съобрази
следното: Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната
разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най- често
парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в
случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката
се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили
такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на
задължението. Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/. Автономията на волята означава
предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят
съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като се съобразяват с
повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Добрите
нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги
приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им,
при риск за присъждане на неустойка, съдът следи служебно /Тълкувателно решение
№1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК/. В цитираното
тълкувателно решение се приема, че нищожна, поради накърняване на добрите нрави
е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки
конкретен случай при сключване на договора. В мотивите на същия съдебен акт са
изброени примерно някои от критериите, въз основа на които следва да се
извършва тази преценка, а именно: естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли изпълнението на задължението с
други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото
задължение- съществено или незначителна част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. В
разглеждания казус, не е спорно, че в договора /чл.4/ е предвидено задължение
на заемополучателя, в срок от три дни от усвояване на сумата по договора да предостави
на кредитора, в условията на алтернативност, описани обезпечения на
задълженията му по договора за кредит, при неизпълнение на което е уговорена
компесаторна неустойка в размер на 494, 28 лева. Предвидено е неустойката да се
разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като
размерът на дължимата вноска става 65, 92 лева, а общото задължение по
договора- 1 186, 56 лева. Но така уговорената неустойка, на основание
чл.26, ал.1, предл. трето, нарушаване на добрите нрави, съдът приема за
нищожна, поради необосновано висок размер. Соченото води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитополучателя и кредитора. В
случая неустойката е извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Задължението за заплащане на неустойка за неосигурено
обезпечение, не обезщетява някаква претърпяна загуба и пропусната полза, а води
единствено до неоснователно разместване на блага. Съобразявайки размера на
неустойката с размера на главното задължение, съдът стига до извода, че в
случая така договорената компесаторна неустойка позволява на кредитора да
реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да
било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до
извода, че в случая неустойката не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора,
обезщетявайки го за вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да го обогати
неоснователно. На следващо място, видът на задължението, за което е предвидена
неустойката, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и съществено
задължение на заемателя по договора за кредит. Безспорно, както е посочено по-
горе, една от основните функции на неустоичната клауза е да обезпечава изпълнението
на главното задължение. Главното задължение на длъжника по договор за заем е
връщане на предоставената в заем сума, ведно с възнаградителната лихва, ако е
уговорена такава. Поради изложеното заключава, че този иск е изцяло
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Предвид
установеността на възникване и съществуване на главното задължение,
изискуемостта на същото, забавата на длъжника и периодът на забавата, съдът
стига до извода, че се дължи и съответното мораторно обезщетение, в размер на
законната лихва, считано за периода на забавата. Ето защо, с оглед разпоредбата
на чл.162 от ГПК и приетото по делото заключение по извършената ССЕ, по
отношение на което съдът няма основания да се съмнява в обективността и
правилността му, съдът определя размерът на обезщетението за забавено
изпълнение на сума от 41, 94 лева, считано за периода от 21.10.2016 г. до
датата на депозиране на заявлението по чл.410 от съда. Поради изложеното и с
оглед на сбора от сумите, плащани по договора от длъжника /515, 60 лева/, съдът стига до извода, че в случая
погасени, поради плащане, са обезщетението за забава, в размер на 41, 94 лева,
възнаградителната лихва в размер на 92, 28 лева и част от главницата по
договора, в размер 381, 38 лева. Доколкото се установи възникване на главното
задължение на ответника, неговия размер, като липсват представени доказателства
за погасяване на пълния размер от главницата, съдът стига до извода, че за ответника
съществува задължение по процесния договор в размер на 218, 62 лева- главница.
По отношение
твърдението на ищеца, че е носител на вземанията по процесния договор за заем,
за да се произнесе, съобрази следното:
От представения по делото частно
заверен препис от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/,
се установи, че на 22.01.2013 г. „Вива кредит“ ООД е прехвърлило на ищеца всички,
дължими на цедента и станали ликвидни и изискуеми вземания, като вземанията са
индивидуализирани в Приложение №1 към договора от 04.05.2017 г. От официално
заверен препис от Приложение №1 към този договор от 04.05.2017 г. става ясно,
че в кръга на цедираните вземания са включени и задълженията на ответника по
процесния договор. В това приложение ясно и конкретно е индивидуализиран
ответникът, като длъжник по договора, размера на заемната сума и общото
задължение по договора, към датата на приложението. На основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор /цедентът/ е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземането. По делото са
представени уведомления за настъпилата цесия, адресирани до ответника, които не
са получени от адресата. Като причина за неполучаването им на обратните
разписки е отразено, че писмата не са потърсени от адресата. Съобразно
задължителната съдебна практика, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с
оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК. Изходящото от цедента
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера, надлежно упълномощен да
уведоми длъжниците по прехвърлените му вземания, и достигнало до длъжника с
нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр. първо
от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл.99, ал.4 от ЗЗД /в този смисъл са Решение №78 от 09.07.2014 г. на
ВКС по т.д. №2352/2013 г., II т.о., ТК,
Решение №3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д.№1711/2013 г., I т.о., ТК, постановени по реда на чл.290 от ГПК/. В
разглеждания казус препис от исковата молба и приложенията към нея са надлежно
връчени на ответника, като в приложенията са както уведомителното писмо от
бившия кредитор, действащ чрез ищеца по силата на надлежно извършена
упълномощителна сделка, така и изричното, за тези действия, пълномощно от
цедента. Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допуска това. Цесията е съглашение, в което цедирания длъжник не
участва, тъй като при този договор промяната в облигационното правоотношение се
отнася само до кредитора по вземането. Безспорно процесното вземане е
прехвърлимо /няма изрична забрана в закона или договора за това и естеството на
вземането го позволява/. В случая
предвид изрично сключения договор за цесия и уведомяването на ответника, в
качеството му на цедиран длъжник, съдът приема, че е настъпил пълният
прехвърлителен ефект на цесията, като в този смисъл носител на вземанията по
процесния договор за заем е ищеца.
Досежно
направеното от особения представител на ответника възражение за липса на
материално правна легитимация на ищеца, поради факта, че съобщението за
настъпилата цесия не е връчено лично на длъжника, а на назначения му от съда
особен представител в процеса, съдът счита същото за неоснователно, поради
следното: ГПК предвижда ясни и изчерпателно изброени правила, приложими при
връчване на съдебни книжа на ответника, а именно търсене на ответника от
съответните длъжностни лица на отразения в НБД “Население“ постоянен и настоящ
адрес или на посочения от ищеца адрес за призоваване, респ. по отразена в съответните
регистри месторабота на ответника/длъжника/ или място на осъществявана от
последния място на стопанска дейност. Разпоредбата на чл.47, ал.5 от ГПК,
тълкувана във взаимна и логическа връзка с останалите текстове от чл.47, гласи,
че съобщението, адресирано до ответника, връчено по реда на цитирания текст, се
смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на
съда или общината, т.е. в случая законодателят е предвидил т.нар. „фингирано
връчване”, при което прилагането на призовката или съобщението в цялост е
приравнено на връчване. С оглед допълнителна защита правата на ответниците
законодателят в тези случаи предоставя и допълнителни гаранции за защита
правата на последните, като задължава съдът да им назначи особен представител /чл.47,
ал.6 от ГПК/, който следва да защити правата и интересите им в процеса. Водейки
се от текстовете на процесуалния закон, съдът стига до извода, че особеният
представител е процесуален представител на ответника в образуваното срещу него
гражданско производство, който има право свободно да упражнява, респ. изпълнява
всички права и задължения на ответника в процеса, с изключение на тези, за
които се изисква изрично пълномощно, т.е. има т.нар. общо пълномощие /арг. от
чл.29, ал.5 от ГПК/. Съгласно текста на нормата на чл.34 от ГПК, общото
пълномощно дава право за извършване на всички съдопроизводствени действия,
включително получаване на депозирани разноски и преупълномощаване, като ал.3 от
същият нормативен текст гласи, че за сключване на спогодба, за намаляване,
оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за
получаване на пари или на други ценности, както и за действия, представляващи
разпореждане с предмета на делото, е необходимо изрично пълномощно. В случая
действието по формалното получаване на книжата по делото, респ. на
уведомлението за прехвърляне на вземанията на ищеца, не представлява действие,
за което законодателят предвижда изрично овластяване /изрично пълномощно/. От
друга страна, както е посочено по- горе, длъжникът е търсен на отразените в
регистрите адреси и не е открит нито от заповедния съд, нито от настоящия,
водещ исковото производство съд. Да се отрече възможността ищецът, като
цесионер да търси вземанията си, поради неоткриване на длъжника дори и в образувано
срещу последния исково производство, би се стигнало до абсурдната идея
кредиторът да се лиши от възможността да търси защита на нарушеното си право.
Безспорно последното би противоречало на основни принципи на гражданското
съдопроизводство. Ето защо счита, че в случая цесията е надлежно съобщена на
длъжника и носител на вземанията по процесния договор за заем е ищеца.
Предвид
изложеното съдът заключава, че следва частично да се уважи искът за заплащане
на главното вземане до размера на сумата от 218, 62 лева, като се отхвърли за
останалата, до пълния предявен сума, а осталатие искове се отхвърлят изцяло,
поради неоснователност.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, включително
и разноските, извършени в заповедното производство, съразмерно с уважената част
от исковете, в общ размер на 152, 91 лв.
Страните следва
да понесат и отговорността си за разноските по извършената по делото, по искане
на особения представител на ответника, СГЕ, като заплатят изплатеното от
бюджета на съдебната власт възнаграждение на ВЛ съразмерно на уважената и
отхвърлената част от исковете, като ищецът следва да заплати сума от 61, 74
лева, а ответникът- сума от 18, 26 лева.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.Й. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
поотделно от Н.С.и М.Д., сумата от 218,
62 лева /двеста и осемнадесет лева и шестдесет и две стотинки/,
представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем „Вивакредит План
14 и 10“ № 5289677/ 14.07.2016 г., сключен между ответника и „Вива кредит“ ООД,
което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.04.2018 г. до окончателното
изплащане на главницата, присъдени по ч.гр.д. №1210/2018 г. по описа на ШРС,
като отхвърля иска за останалата част, до пълния предявен размер, поради
неоснователност.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано поотделно от Н.С.и М.Д., срещу Н.Й. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, положителни
установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.2, чл.92 и чл.86 от ЗЗД, за заплащане на следните суми: 43,34 лв. /четиридесет и три лева и тридесет и четири стотинки/-
представляваща договорна лихва за периода от 20.10.2016 г. до 23.03.2017 г.; 314,44 лв. /триста и четиринадесет лева и четиридесет и четири стотинки/ -
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
20.10.2016 г. до 23.03.2017 г.; 41,94
лв. /четиридесет и един лева и
деветдесет и четири стотинки/- представляваща обезщетение за забава за
периода от 21.10.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда; 70,00 лв. /седемдесет лева/ - представляваща такса разходи за събиране на
просрочени вземания; 70,00 лв. /седемдесет лева/- представляваща такса
разходи за дейност на служител, претендирани по Договор за паричен заем
„Вивакредит План 14 и 10“ № 5289677/ 14.07.2016 г., сключен между ответника и
„Вива кредит“ ООД, което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото
дружество, като неоснователни.
ПРИЗНАВА
ЗА НЕДОКАЗАНО оспорването, направено от особения представител на ответника, на
документи, представляващи Договор за паричен заем „Вивакредит План 14 и 30“
№5289677/14.07.2016 г. и Копие-екземпляр за фирмата, издаден от „Вива кредит“
ООД, с дата 14.07.2016 г., именуван Разходен касов ордер №109.
ОСЪЖДА Н.Й. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано поотделно от Н.С.и М.Д., сумата
от 152, 91 лв. /сто петдесет и два лева
и деветдесет и една стотинки/, представляваща направените по делото,
включително и в заповедното производство, разноски, съразмерно с уважената част
от исковете.
ОСЪЖДА Н.Й. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ШРС, сума в размер на 18, 26 лева /осемнадесет лева и двадесет и
шест стотинки/, представляваща изплатено от бюджета на съда възнаграждение
на ВЛ по извършената, по искане на особения представител на ответника, СГЕ,
определена съразмерно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
поотделно от Н.С.и М.Д., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на ШРС, сума в размер на 61, 74
лева /шестдесет и един лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща
изплатено от бюджета на съда възнаграждение на ВЛ по извършената, по искане на
особения представител на ответника, СГЕ, определена съразмерно отхвърлената
част от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: