Решение по дело №1864/2023 на Административен съд - Варна

Производството по делото е по реда на глава ХІІ АПК вр. чл. 63в ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Инспекция по труда"- Варна, предявена чрез пълномощник главен юрисконсулт Д. О.-К., срещу решение № 1111/21.07.2023 г. по н.а.х.д. № 569/2023 г. на Районен съд - Варна, ХIII състав, с което е отменено Наказателно постановление № 03-2200563/29.06.2022 г. на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, с което на В.Д.Б. за нарушение на чл. 62 ал. 1 вр. чл. 1 ал. 2 и чл. 61 ал. 1 КТ е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1500 /хиляда и петстотин/ лева, на основание чл. 414 ал. 3 КТ. По съображения за неправилно прилагане на закона се иска въззивното решение да се отмени и наместо него да се постанови ново по съществото на правния спор, с което обжалваното по реда на чл. 59 ЗАНН наказателно постановление да се потвърди.

В открито съдебно заседание на 26.10.2023 г. касаторът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С постъпила на електронна поща молба с. д. № 15143/26.10.2023 г. пълномощникът му юрисконсулт М. поддържа касационната жалба като претендира при отмяна на въззивното решение и потвърждаване на наказателното постановление в полза на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна да се присъди юрисконсултско възнаграждение. В отношение на евентуалност предявява възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната по делото страна.

Ответникът по касация – В.Д.Б. оспорва касационната жалба чрез пълномощника си по делото адвокат А., който отправя искане към съда да остави в сила въззивното решение и да присъди на доверителката му направените в касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна също дава заключение за неоснователност на касационната жалба, в подкрепа на което сочи, че отмененото от въззивния съд наказателно постановление е издадено в нарушение на процесуалните правила и закона.

След преценка на процесуалната допустимост и основателност на касационната жалба, извършена в рамките на касационната проверка по чл. 218 АПК вр. чл. 63в ЗАНН, съдът намира следното:

По допустимостта на жалбата: Подадена е срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, съгласно изричната разпоредба на чл. 63в ЗАНН, от процесуално легитимирано лице, съгласно чл. 210 ал. 1 АПК, и в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211 ал. 1 АПК - съобщение за изготвеното въззивно решение е получено редовно от касатора на датата 28.07.2023 г. /л. 36 от н.а.х.д. № 569/2023 г. на ВРС/, а касационната жалба, съгласно поставения върху нея входящ номер на ВРС, е предявена в срока за обжалване на 31.07.2023 г. С нея е сезиран родово и местно компетентният съд. Кумулативното наличие на обсъдените положителни процесуални предпоставки обуславя извод за допустимост на касационното производство.

Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218 ал. 2 АПК, касационният състав намира жалбата за неоснователна.

Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред районния съд е било Наказателно постановление № 03-2200563/29.06.2022 г., с което на В.Д.Б. е наложено административно наказание по чл. 414 ал. 3 КТ за нарушение на чл. 62 ал. 1 вр. чл. 1 ал. 2 и чл. 61 ал. 1 КТ.

От фактическа страна районният съд е установил, че на 17.05.2022 г. служители на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна са извършили проверка за спазване на трудовото законодателство по повод регистрирана информационна табела за строителен обект „Еднофамилна сграда и подпорни стени“ в УПИ VII-1879, кв. 128 по плана на СО „Горна Трака“, заснет по КК на гр. Варна като ПИ с идентификатор 10135.2520.7388. Установено било, че собственик на имота е В.Д.Б., а негов ползвал, съгласно нотариалния акт за покупко-продажба – лицето З.Г.К.. В хода на проверката в имота били установени на място четири лица, като контролните органи от Дирекция „Инспекция по труда“ приели, че те извършват строително-монтажни работи – зидане на стена. Сред така установените работници бил и С.М.М., който декларирал писмено, че от 17.05.2022 г. работи като общ работник /дава и бърка разтвор/ на строителен обект в „Горна Трака“ в ПИ 10135.2520.7388, с работно време от 09:00 ч. до 14:00 ч. и дневно трудово възнаграждение от 50 лева. След проведен разговор с представител на посочения в информационната табела строител „Вип Консулт Инженеринг“ ООД контролните органи установили, че това дружество в момента няма отношение към извършваната там дейност. Впоследствие чрез един от заварените на място работници се свързали с ненамиращото се на обекта лице Б. С., който заявил, че приятелят му З.К., който заедно с В.Б. живеел трайно в чужбина и точно на 17.05.2022 г. се прибирал към България, го помолил да намери работници, които да изчистят имота.

За да отмени обжалваното по реда на чл. 59 ЗАНН наказателно постановление, районният съд е приел, че в хода на съдебното следствие са събрани доказателства, че не наказаната В.Д.Б. е наела на работа лицето С. М. М. и не тя е водила преговорите за това. Съдът е заключил, че фактът, че С.М. е имал уговорка с Б.С. да работи в имота не води до извод за наличието на ТПО със собственика на имота, след като по делото не са събрани каквито и да било доказателства, че на С. е било възложено да наеме работници в обекта от името и за сметка на Б.. Точно обратното – действията по наемане на лица са били възложени на С. от ползвателя на имота З.К.. Като краен резултат съдът е приел, че В.Д.Б. няма качеството на работодател спрямо извършващото строително-монтажни работи лице С. М.М., поради което не може да бъде и субект на нарушение по чл. 414 ал. 3 КТ.

По административнонаказателната преписка са налични доказателства /декларации и писмени обяснения/, от които с основание може да се заключи, че заварените на обекта дейности действително не са били възложени от наказаното лице В.Д.Б., а ползвателят на имота З.Г. К. с посредничеството на трето лице, негов приятел, е наел хора за извършването им. Поради това решаващият делото съд с основание е приел, че В.Б. не притежава качеството на работодател по смисъла на § 1 т. 1 ДР КТ, а оттук не може да бъде и субект на нарушението по чл. 414 ал. 3 КТ.

Отделен е въпросът, че данните по делото по-скоро насочват към наличието на облигационна, а не на трудово-правна връзка между заварените на обекта лица и наелото ги за извършване на работата лице. Според събраните доказателства в хода на АНП и в производството пред районния съд в случая става въпрос за уговорка относно постигането на определен краен резултат – почистване и подравняване на поземлен имот срещу заплащане на определено за извършената работа възнаграждение, като абсолютно нищо не насочва на извод за наличието на конкретно установени повтарящи се във времето еднотипни трудови задължения при установено за тях дневно и седмично работно време и уговорено трудово възнаграждение. Основната разлика между гражданското и трудовото правоотношение е в естеството на дължимата престация. При трудовия договор престацията се изразява в осъществяването на повтарящи се многократно и системно във времето едни и същи трудови функции без договаряне на определен краен резултат, докато при договора за изработка дължимата престация е свързана с постигане на конкретно договорен резултат - изработване на нещо по уговорка между страните, като с осъществяването на резултата и изплащането на уговореното за него възнаграждение се прекратява съществуващото между тях гражданско правоотношение, което е изпълнило предназначението си.

Съвкупно преценено, всичко изложено дотук сочи, че като е отменил наказателното постановление, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила от касационната инстанция.

При този изход на спора се явява основателна претенцията на ответника по касация за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение, размерът на което следва обаче да се съобрази със заявеното от пълномощника на касатора възражение за прекомерност. Съгласно чл. 18 ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, ако административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по реда на чл. 7 ал. 2 върху стойността на всяка наложена глоба, санкция и/или обезщетение. Видно от представения с отговора на касационната жалба Договор за правна защита и съдействие № 56/15.08.2023 г., заплатеното от ответника по касация възнаграждение за осъщественото му пред касационната инстанция процесуално представителство от адвокат е в размер на 700 лева. Невисоката фактическа и правна сложност на делото и приключването му в касационната инстанция само в едно проведено съдебно заседание сочат на основателност на направеното възражение за прекомерност на така договореното и заплатено адвокатското възнаграждение. Поради това, при прилагане на разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ответника по касация следва да се присъдят само част от направените разноски за адвокатско възнаграждение в минималния нормативно установен размер от 450 лв.

Воден от изложеното и на основание чл. 221 ал. 2 предл. първо АПК вр. чл. 63 в ЗАНН съдът

Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1111/21.07.2023 г. по н.а.х.д. № 569/2023 г. на ВРС, ХIII състав.

ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна да заплати на В.Д.Б., ЕГН **********, направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 450 /четиристотин и петдесет/ лева.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: