РЕШЕНИЕ
№ 106
гр. Перник, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря СИЛВИЯ ЕМ. СЕРАФИМОВА
като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско
дело № 20251700500089 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XX от ГПК.
С решение № 1125 от 22.12.2024 г. по гр.д. № 1917/2024 г. Районен съд Перник е
постановил следното:
- отхвърлил е предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу К. Д. Т.
установителни искове по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД
за следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 30.11.2023 г. по гр.д. №
5533/2023 г. на Районен съд Перник, а именно: 244,15 лв. главница по договор за
потребителски кредит № *** от *** и 21,15 лв. възнаградителна лихва за периода от
25.04.2023 г. до 25.07.2023 г.;
- отхвърлил е предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу К. Д. Т.
осъдителни искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на
следните суми: 74,77 лв. цена на услуга „Фаст“ и 130,89 лв. цена на услуга „Флекси“ по
същия договор за потребителски кредит;
- осъдил е на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Профи Кредит България“ ЕООД да
заплати на К. Д. Т. сумата от 378 лв. като недължимо получена надплатена над чистата
стойност по договора за потребителски кредит;
1
- отхвърлил е предявения от К. Д. Т. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД иск с
правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 839,16 лв., претендирана като имуществени вреди
от задържане и владение на чужда собственост (заплатеното по кредита).
Срещу решението, в горепосочените първи три части на диспозитива, неизгодни за
„Профи Кредит България“ ЕООД, е постъпила въззивна жалба от дружеството. Сочи се, че
неправилно районният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен и се иска
предявените от дружеството искове да бъдат уважени, а искът на Т. по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
да бъде отхвърлен. Претендират се разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата е подала отговор в срок, с който моли решението да бъде потвърдено в
обжалваните му части. Изразява несъгласие с това, че районният съд е присъдил по иска
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сума в размер на 378 лв., а не пълната стойност на платеното от
нея по кредита – 978 лв.
По валидността и допустимостта на решението:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Решението е валидно – постановено е от надлежен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, при спазена форма на съдебния акт, като в него е
изразена по ясен начин волята на съда.
В обжалваните части решението е допустимо – налице са процесуалните предпоставки
за съществуване и упражняване на правото на иск, като първоинстанционният съд се е
произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).
По правомощията на съда относно правилността на решението в обжалваната
част:
По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните
оплаквания в жалбата освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните,
констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС).
В обхвата на горепосочените правомощия Окръжен съд Перник намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По силата на сключен на *** договор за потребителски кредит № *** „Профи Кредит
България“ ЕООД се е задължило да предостави на К. Д. Т. кредит в размер на 600 лв.
Уговорен е годишен лихвен процент от 40,90 % и годишен процент на разходите от 47,44 %,
без да е посочено как същият е формиран. От съдържанието на договора е видно, че в него
са включени клаузи за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, по които клаузи е
договорено възнаграждение в общ размер от 600 лв. (240 лв. за „Фаст“ и 360 лв. за
„Флекси“). Това възнаграждение е разсрочено към вноските по кредита, като в крайна
сметка кредитополучателят следва да върне кредита, заплащайки 10 равни месечни вноски
по 120,87 лв. и една изравнителна последна вноска от 120,84 лв. Падежът на първата вноска
съгласно погасителния план е на 25.09.2022 г., а на последната – на 25.07.2023 г.
2
Не е спорно между страните, че отпуснатият кредит е усвоен, както и че ответницата е
заплатила по него сума в общ размер от 978,55 лв.
Тъй като се касае за договор за потребителски кредит, настоящата инстанция дължи
служебна проверка по чл. 22 ЗПК дали същият е действителен, тоест дали са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК.
Посоченият в договора годишен процент на разходите не е математически правилен и е
подвеждащ за потребителя. Начинът на структуриране на съдържанието на договора сочи,
че при изчислението на ГПР не е включено възнаграждението за допълнителни услуги –
първо са посочени основните разходи (главница и лихва), след това ГПР, а под тях са
обективирани разходите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Налице е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чието телеологично тълкуване изисква в договора да бъде посочен
математически точен и ясен за потребителя ГПР. След преизчислението на годишния
процент на разходите при съобразяване на дължимото възнаграждение по допълнителните
услуги „Фаст“ и „Флекси“ се получава резултат от над 100 %. Този резултат е в явно
противоречие с чл. 19, ал. 4 ГПК, съгласно която норма годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Ето защо, на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит се явява
недействителен, до какъвто правилен извод е достигнал първоинстанционният съд.
На следващо място, в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК клаузите „Фаст“ и „Флекси“
предвиждат заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Клаузата „Фаст“ предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, а клаузата „Флекси“ предоставя право на промяна на погасителния
план на потребителския кредит. Тези клаузи са недействителни на основание чл. 21 ЗПК и
водят до скрито увеличение на договорното възнаграждение, което след съобразяване на
така посоченото достига до над 100 % на годишна база. Възнаграждение по договор за
кредит в този размер противоречи на добрите нрави, които също както нормите на ЗПК,
имат функция на ограничение на договорната свобода (Решение № 1270/2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.
о.; Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.о.). При това
положение, процесният договор за кредит се явява недействителен и на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят по недействителен договор за кредит дължи
да върне само чистата стойност на кредита, тоест усвоената главница. Като е съобразил, че
тази чиста стойност е платена, както и че кредитополучателката е надплатила 378 лв.,
правилно районният съд е отхвърлил исковете на дружеството за присъждане на суми над
чистата стойност по кредита и е осъдил дружеството да върне на Т. заплатеното в повече от
чистата стойност, а именно – 378 лв. По тези съображения въззивната жалба на дружеството
е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
По оплакването в отговора на въззивната жалба, че районният съд е следвало да
присъди не 378 лв., а 978 лв.: Въззиваемата Т. следва да има предвид, че след многократни
указания е уточнила пред районния съд чрез процесуалния си представител, че претендира
сумата от 378 лв., а именно – платеното по договора за кредит над чистата стойност на
кредита (600 лв.). Предвид това, районният съд е бил ограничен от така предявения размер и
3
не е имал правомощието да се произнесе за посочената в отговора на въззивната жалба по-
голяма сума от 978 лв. Независимо от това, дори да беше предявила иск за тази по-голяма
сума, той би бил неоснователен за разликата над 378 лв. до 978 лв., тъй като тази разлика
(978-378=600 лв.) представлява получената кредитна главница и задържането от
кредитополучателката или връщането от кредитора на кредитополучателката, след като
веднъж е платена, би било в противоречие с принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване. Този принцип е в основата на цитираните от процесуалния представител на
въззиваемата чл. 34 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД. Целта на законодателя е най-ясна в чл. 34 ЗЗД - когато
договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне
на другата страна всичко, което е получила от нея, тоест по един недействителен договор
всяка от страните трябва да върне полученото. Ето защо в процесния случай
кредитополучателката Т. е следвало да върне и законосъобразно е върнала на кредитодателя
„Профи Кредит“ ЕООД получената от нея кредитна главница от 600 лв. Недействителността
на договора означава, че всички негови клаузи не са породили действие, включително
задължението на кредитора да предостави на Т. сумата от 600 лв. Но след като въпреки това
кредиторът е предоставил тази сума, законът не допуска Т. да се обогати от тази
недействителност и я задължава да я върне полученото в размер на 600 лв. Това е логиката
на всички горепосочени разпоредби, които провеждат един и същ принцип – както чл. 23
ЗПК, така и чл. 34 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД.
В обобщение, при съвпадане на изводите на двете инстанции, решението следва да
бъде потвърдено изцяло в обжалваната му част.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
право на разноски има въззиваемата, но такива не следва да бъдат присъждани.
На първо място, тя не е отправила искане за присъждането на разноски и не е
представила доказателства за извършването им в срока по чл. 80 ГПК – до приключване на
откритото съдебно заседание на 25.03.2025 г. Искане за присъждането на разноски е
отправено едва с писмената защита.
На следващо място, въззиваемата и нейният процесуален представител следва да имат
предвид, че разноските, които съдът може да присъди, са строго ограничени от посоченото в
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК и свързаната с нея чл. 71, ал. 1 ГПК, а именно – държавни
такси, разноски за събиране на доказателствата (възнаграждения на свидетели и вещи лица),
както и разходите за възнаграждение на един адвокат. Всякакви други разноски не могат да
бъдат присъдени по реда на чл. 78 ГПК. В настоящия случай с писмената защита се иска
присъждането на разноски извън горепосочения кръг, а и нещо повече – без прилагане на
писмени доказателства за тяхното извършване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1125 от 22.12.2024 г. по гр.д. № 1917/2024 г. на Районен
съд Перник в обжалваната част.
4
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5