№ 163
гр. Бяла Слатина, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20241410101297 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София 25, ет.2,
ап.4, бул. Д- р П. Д. №25, офис-сграда Лабиринт, общ. Столична, обл. София (столица), чрез
юрк. Н. А., с които се иска да се установи наличието на претендираните от ищеца вземания
срещу ответника Н. Д. Ц., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: **********,
съдебен адрес: гр.София, ул.Д. №15, ет.1, оф.5, чрез Еднолично адвокатско дружество „Р.
П.“, чрез адв.Р. П. от САК, за сумата в размер 7218,44 лева (седем хиляди двеста и
осемнадесет лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № ********** от 21.11.2019 г., ведно със законна лихва за период от
30.04.2024г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 7 146,26 лева (седем хиляди сто
четиридесет и шест лева и двадесет и шест стотинки), представляваща договорна лихва за
период от 21.11.2019 г. до 25.12.2019г, сумата в размер 830,40 лева (осемстотин и тридесет
лева и четиридесет стотинки), представляваща законна лихва за забава за период от
21.11.2019 г. до 29.04.2024г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№646/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, както и да се осъди
ответника да заплати на ищцовото дружество направените разноски в хода на заповедното и
исковото производства.
Ищецът твърди, че между „Ти Би Ай банк“ ЕАД и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит № ********** от 21.11.2019 г., по силата на който на ответника е
предоставена сумата в размер на 7474,48 лв. Задължението по процесния договор било
1
разсрочено на 36 месечни погасителни вноски, като кредитополучателят се задължил да
заплати договорна лихва в размер на 4237,21лв. Сочи, че последната вноска била с падеж
25.12.2019г. Твърди, че на 30.11.2022г., е сключен договор за цесия между „ Ти Би Ай банк“
ЕАД - като цедент, и „Иновативни финанси“ ООД като цесионер, по силата на който
цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията си по договора за кредит. На 30.10.2023г. с
договор за цесия „Иновативни финанси“ ООД прехвърлило на дружеството-ищец
вземанията по процесния договор. Ищецът сочи, че ответникът е уведомен за цесията от
Иновативни финанси“ ООД. В условията на евентуалност моли с връчването на ИМ и
приложенията й на ответника, да бъде счетено, че е връчено уведомление до ответника за
осъществената цесия. Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Претендира
разноски.
В законоустановения срок по чл.131 от ГПК ответникът чрез адв.Р. П. от САК
депозирал писмен отговор, с който оспорил исковата молба като неоснователна по изложени
съображения. Не оспорва, че Ц. е сключил процесния договор с„Ти Би Ай банк“ ЕАД при
подробно описани условия. Релевира доводи за недействителност на договора поради
нарушение разпоредбата на чл.22 от ЗПК, вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК. Инвокира доводи за
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.10а, ал.2 от ЗПК. Твърди, че
застрахователните премии представляват разходи по договора, предвид което невключването
на същите към ГПР води до нищожност на процесния договор. Предвид изложеното моли
исковете да бъдат отхвърлени.
По делото са събрани писмени доказателства, допуснати са съдебно-счетоводна
експертиза и съдебно-техническа експертиза, приложено е ч.гр.д. №.646/2024г. по описа на
РС-Бяла Слатина.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Приложено по делото е ч.гр.д. №.646/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, от което се
установява, че по заявление на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу Н. Д. Ц. за сумата в размер на 7218,44 лева
(седем хиляди двеста и осемнадесет лева и четиридесет и четири стотинки), представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 21.11.2019 г., ведно със
законна лихва за период от 30.04.2024г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 7
146,26 лева (седем хиляди сто четиридесет и шест лева и двадесет и шест стотинки),
представляваща договорна лихва за период от 21.11.2019 г. до 25.12.2019 г, сумата в размер
830,40 лева (осемстотин и тридесет лева и четиридесет стотинки), представляваща
мораторна лихва за период от 21.11.2019 г. до 29.04.2024г., както и държавна такса в размер
на 303,90 лева (триста и три лева и деветдесет стотинки) и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 50,00 лева (петдесет лева).
В случая страните не спорят и между тях е признато за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между „Ти Би Ай банк“ ЕАД и ответника е сключен Договор за
2
потребителски кредит № ********** на 21.11.2019г. Въз основа на цитирания договор
кредитодателят е предоставил на ответника сумата в размер на 5000,00лв., с 36 месечни
вноски, при ГПР 49,22 % и годишен лихвен процент 31,95%, с падеж на последната вноскa -
25.11.2022г. В чл.7.1 от Договорa е вписан размер на кредита 5000 лева, oбщ размер на
застрахователната премия 1673,64лв. и общ размер на кредита 7474,48 лв., както и
еднократна такса за оценка на риска – 800,84лв, от което следва, че застрахователната
премия и таксата са включени в главницата по кредита и представлява част от отпуснатата
сума. Видно от чл.7.2.2 сумата за застрахователна премия е платима от кредитора директно
по банкова сметка на съответния застраховател, респ. по банковата сметка на съответния
Застрахователен посредник, като е включена в общата сума, дължима от потребителя.
От текста на Договора е видно, че в него е инкорпориран погасителен план в чл.11.2,
съгласно който се олихвява общият размер на кредита от 7474,48.
От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че във
връзка с процесния ответникът е заплатил сумата в общ размер на 650,66лв.
В заключението е отразено, че главницата е преведена на ответника на 21.11.2019г.,
като към момента на изготвяне на експертизата непогасената главница възлиза на сумата в
размер на 7218,44лв., непогасената договорна лихва е в размер на 3835,23лв., а непогасената
неустойка по чл. 9.4 от договора е в размер на 3311,56лв. В заключението си експертът сочи,
че дължимата законна лихва за забава е в размер на 1362,66лв. за периода от 27.10.2022г. до
29.04.2024г.. Съдът кредитира заключението в посочената част като компетентно изготвено,
безпристрастно и обосновано.
Съдът не кредитира изготвеното от вещото лице заключение в частта, в която е
отразено, че към посочения ГПР в процесния договор са включени застрахователната
премия и еднократната такса ангажимент. Видно от приложение №3 към изготвената
експертиза при изчислението си вещото лице е задал параметри на кредит, както следва:
сума по кредита 7474,48лв., като в раздел „такси“ не е посочил такива, което не
кореспондира със съдържанието на процесния договор, от който е видно, че ответникът е
получил главница в размер на 5000,00лв..
При извършена служебна справка от съда чрез кредитен калкулатор – ГПР, находящ се
в сайт calculator.bg, се установява, че при зададени параметри на кредит, както следва:
размер на кредита 5000,00лв., при нетна сума: 5000,00лв., и такси при усвояване –
2474,48лв., платими разсрочено и добавени към главницата, се установява ГПР по кредит в
размер над 92%. Същото е заявено от вещото лице в съдебно заседание при защита на
заключението му, като съдът намира този извод за обоснован и кореспондиращ със
събраните по делото доказателства.
От заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза, което съдът
възприема като компетентно изготвено, безпристрастно и обосновано, се установява, че
използваният шрифт в процесния договор е “Tahoma” 12 пункта.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
3
изводи:
От събраните по делото писмени доказателства – Договор за продажба на
вземания(цесия) от 30.11.2022г., Приложения №1 и №2 към договора, Договор за продажба и
прехвърляне на вземания(договор за цесия) от 18.10.2023г., Допълнително споразумение №1
към договора, Приложение №1 и №4 към договора, потвърждения за извършени цесии, се
установява по делото, че заемодателят „Ти Би Ай банк“ ЕАД е прехвърлил вземанията си
срещу Н. Д. Ц. по Договор за потребителски кредит № ********** от 21.11.2019г. на
„Иновативни финанси“ ООД, което дружество на 18.10.2023г. е прехвърлило на ищеца по
настоящото дело вземанията срещу ответника. По делото е представено пълномощно от
цедента, с което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник /Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г.
о. /. Към приложенията на исковата молба е представено уведомително писмо по реда на
чл.99, ал.3 от ЗЗД от цесионера до длъжника, което видно от приетите като писмено
доказателство удостоверения за доставяне същите не са получени от настоящия ответник.
Въпреки посоченото, съгласно трайно установената съдебна практика уведомлението,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД/ Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.
д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г. , т. д. № 2352/2013 г. на
ВКС, ІІ т. о. /, поради което следва да бъде направено заключението, че извършената цесия е
надлежно съобщена на ответника. Ето защо и ищецът Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕАД се явява материалноправно легитимиран да претендира всички вземания
от договорното правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит №
********** от 21.11.2019г., сключен между „Ти Би Ай банк“ ЕАД, в качеството на кредитор
/заемател/, и Н. Д. Ц., в качеството му на кредитополучател /заемополучател/.
Предявените установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК са допустими, тъй като
са предявени в указания едномесечен срок и имат за предмет същите вземания, за които е
издадена заповед за изпълнение.
От приетия като писмено доказателство по делото договор се установява, че на
21.11.2019г. в гр.София между „Ти Би Ай банк“ ЕАД, в качеството му на кредитор, и
ответника в настоящото производство, в качеството му на кредитополучател, е сключен
процесният договор за потребителски паричен кредит, т.е. между страните е налице
облигационно правоотношение във връзка с предоставянето на потребителски кредит по
смисъла на чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит. Ответникът не спори, че е усвоил
сумата по договора. Ето защо ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9,
ал.3 от Закона за потрбителския кредит /ЗПК/ и спрямо него е приложима специалната
защита на потребителя, регламентирана в Закона за защитна на потребителите /ЗЗП/ - арг. §
4
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността, са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, написан е
ясно, четливо и на разбираем език, като в хода на производството не бе доказано да е
изготвен със шрифт, по-малък от изискуемия от закона, поради което за кредитополучателя
съществува обективна възможност да възприеме текста на договора и да се запознае със
съдържанието му. В този смисъл е заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-
техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.11 от ЗПК към договора за потребителски кредит следва да бъде приложен погасителен
план, като в конкретния случай това законово изискване е спазено – в процесния договор е
инкорпориран в табличен вид погасителен план, който съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Видно от договора – не
е налице подробна разбивка, като настоящата съдебна инстанция намира, че това не
нарушава правата на ищеца като потребител и инкорпорирания в договора за кредит
погасителен план има изискуемото от законодателя съдържание. Съгласно § 2 от ДР на ЗПК,
този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008 г. В т. 10 § 2 б. з от Директивата се предвижда, че в договора за кредит
трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни
вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Според чл. 10 § 2 б. и от Директивата само при наличие на искане от потребителя
кредиторът е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен
план. В т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 09.11.2016 г. по дело С-42-15
Home credit Slovakia a. s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл.10 § 2 букви "з" и "и"
от Директивата. Тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Според чл. 633 от ГПК това решение на
Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав. Ето защо настоящата
съдебна инстанция счита, че е спазено нормативното изискване за прилагане на погасителен
план към договора.
5
В процесния Договор за потребителски кредит № **********/21.11.2019г. общият
размер на кредита е формиран като сбор от получената от ответника сума,
застрахователните премии и еднократната такса за оценка на риска. В чл.10 от договора
страните са уговорили, че ГПР е 49,22%, с което формално е изпълнено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит". Той се изчислява по формула съгласно приложение
№ 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания
/ал.2/. В § 1, т. 1 от ДР на същия закон е дадена легална дефиниция на понятието "общи
разходи по кредита". Следователно в ГПР е необходимо да бъдат включени всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, както и по какъв начин е формиран.
Застрахователната премия съгласно чл.7.2.2. от процесния договор за потребителски
кредит е платима от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател,
респ. по банковата сметка на съответния Застрахователен посредник, като е включена в
общата сума, дължима от потребителя. Настоящата съдебна инстанция намира за
недопустимо под формата на „застраховки" кредиторът да начислява други, дължими от
потребителя суми, различни от лихвата. Предвидените застрахователни премии водят до
значително оскъпяване на ползвания заем, като завишават размера на главницата и влияят
върху размера на възнаградителната лихва. Включвайки вземането за застрахователната
премия в размера на главницата, ответникът е нарушил разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
касаеща ограничение в размера на ГПР. Разходите за нейното заплащане са част от общите
разходи по кредита и също следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Съгласно
приетото заключение на вещото лице по допуснатата съдебно счетоводна експертиза при
включване на застрахователната премия и еднократната такса оценка на риска към ГПР,
същият би бил в размер на около 92,00%, който процент надхвърля максимално допустимия
по чл.19, ал.4 от ЗПК.
На следващо място, по отношение еднократната такса за оценка на риска, настоящата
инстанция намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като оценката на
кредитоспособността на потребителя е задължение на кредитора. Като такова, разноските за
изпълнението му би следвало да се включват във възнаградителната лихва по договора, а не
като отделна такса, която се добавя към главницата на кредита и върху която се дължи
допълнителна лихва. Дейността на ответното дружество по предоставяне на кредити или
друго финансиране е дейност на собствен риск, т.е. недопустимо е прехвърляне на тежестта
на този риск върху кредитополучателя чрез изискване да бъде заплатена такса за проучване
на кредитоспособността на потребителя и чрез вкарването на такава такса кредиторът цели
заобикаляне на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 21, ал.1 такава уговорка е
недействителна.
Нарушение в договора има и относно посочения по-горе ГПР. Кредиторът е посочил в
6
чл. 10 ГПР в размер на 49,22%, както и обща сума, дължима от потребителя в размер на
11711,69лв. Кредиторът обаче не е посочил какви допускания са взети предвид, за да се
достигне до посочения процент. Годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. Затова потребителят следва да е запознат кои точно
преки или косвени разходи са включени в него и те трябва да са изрично посочени, за да се
знае как по какви точно данни се изчислява ГПР, като в процесния случай това не е сторено
от страна на кредитодателя.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че договорът не
удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност, предвиден в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реквизитите на цитираната законова разпоредба са съществена
гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и по този начин да служи за недвусмислен показател за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето.
Следователно, непосочването на действителния годишен процент на разходите в договора за
кредит влече неговата нищожност на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл са и
задължителните тълкувания, дадени в Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22, според което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директирвата
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Според чл. 3, буква ж)
от Директивата „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Настоящата съдебна
инстанция намира, че предвидените в процесния договор застрахователна премия и
еднократна такса оценка на риска попадат в посочената разпоредба касателно общите
разходи по кредита, предвид което същите е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е
прибавил горепосочените разходи към ГПР, кредитодателят е лишил потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по начин, идентичен на
непосочване на този процент.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се приеме, че
7
застрахователната премия и еднократната такса за оценка на риска не следва да бъдат
включени в ГПР, ерго – невключването им не влече недействителност на процесния
договор, настоящата съдебна инстанция счита, че договорът е недействителен на основание
чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, предвид факта, че в чл.9.2 от процесния договор
относно лихвения процент се посочва, че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата. Тук обаче не се разбира кой точно е
този остатъчен размер на главницата, тъй като в чл. 7 от Договора като размер на кредита и
общ размер на кредита са посочени различни суми - съответно 5000 лв. и 7474, 48 лв., което
несъмнено води до объркване на потребителя.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това
следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 от ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на
чл. 23 от ЗПК в специалния ЗПК, в който смисъл е и константната съдебна практика,
обективирана в Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС,
Решение №60186 от 28.11.2022 г. по т. д. №1023/2020 г. на I т. о. на ВКС, Определение №
50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на II т. о. на ВКС.
С решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. е посочено, че член 6,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по
силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и
ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между
плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски
кредит, и останалата дължима сума по договора. От разясненията, дадени в т. 47 от Решение
от 30.06.2022 г. по дело C‑170/21 на Съда на ЕС, се налага извод, че чл. 19, ал. 6 от ЗПК
предвижда служебно прихващане в случаите, когато дадена клауза е нищожна по силата на
член 19, ал. 5 от ЗПК, що се отнася до плащанията, извършени по силата на клауза,
надвишаваща определения в член 19, ал. 4 от ЗПК праг на годишния процент на разходите
по кредита.
От кредитираната в съответната част съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
по договора са извършени плащания от ответника в общ размер на 650,66лв., които с оглед
гореизложеното следва да се отнесат към получената чиста стойност по кредита в размер на
5000,00лв., доколкото съдът намира, че договорът е нищожен. Предвид изложеното съдът
8
намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на 4 349,34лв., до който размер се
явява основателна исковата претенция. В останалата част исковете следва да се отхвърлят
като неоснователни, доколкото при недействителност на договора потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. .
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При
този изход на делото право на разноски имат и двете страни.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК заявителят (ищец) има право на направените от него
разноски в заповедното производство в размер 303,90 лева – заплатена държавна, и 50лв. -
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.37
от ЗПП, вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване
извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото), от
които съобразно уважената част на иска следва да се присъди сумата от 101,30 лв. Съгласно
приложения списък с разноски по чл.80 от ГПК ищецът претендира сторени разноски в
исковото производство, както следва: 320,69лв. – държавна такса, 300,00лв – депозит за
съдебно-техническа експертиза, 400,00лв. – депозит по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, такса за съдебни удостоверения – 20лв., както и юрисконсултско
възнаграждение, което настоящата инстанция определеля в размер на 200 лева съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната
помощ, при съобразяване извършените действия, материалния интерес, фактическата и
правна сложност на делото, или ищецът е сторил в исковото производство разноски в общ
размер на 1240,69лв., от които съобразно уважената част на исковете на основание чл.78,
ал.1 от ГПК следва да му се присъди сумата от 355,13лв.
При този изход на спора разноски се дължат и на ответника. В представения по делото
договор за правна защита и съдействие е посочено, че ищецът се представлява безплатно от
Еднолично адвокатско дружество „Р. П.“, чрез авд.Р. П. от САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. Следва да се посочи, че настоящата съдебна инстанция намира за неоснователни
възраженията на ищеца по делото, че ответникът не е бил материално затруднено лице към
датата на депозиране на исковата молба. Видно от приложените писмени доказателства –
справка от НАП за актуално състояние на трудовите договори на ответника, същият има
един действащ трудов договор с основна заплата 785,07лв. Определената от НСИ линия на
бедност за годината през 2024г. е била 526,00лв., а през 2025г. е 638,00лв. От приложената
по делото справка за притежавани недвижими имоти и МПС-та се установява, че ответникът
не притежава такива. При съвкупна преценка на доказателствения материал, настоящата
инстанция стига до извода, че при сключване на договора за правна помощ ответникът е
имал качеството на материално затруднено лице по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
Еднолично адвокатско дружество „Р. П.“, чрез авд.Р. П. от САК, съдът счита за нужно да
акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
9
23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.1 от постановеното решение чл. 101,
§ 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С
оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид размерът, за който
исковете са отхвърлени и за които е отхвърлено искането по чл.410 от ГПК, процесуалното
поведение на адвоката на ответника, който е взел е становище във връзка с изготвеното
заключение по допуснатите експертизи, депозирал е две молби по хода на делото, както и
факта, че делото е приключило в три съдебни заседания, съдът счита, че на основание чл. 38,
ал. 2 от Закон за адвокатурата, в полза на Еднолично адвокатско дружество „Р. П.“, чрез
авд.Р. П. от САК следва да се определи възнаграждение в размер на 1300,00лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н. Д. Ц., ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: **********, съдебен адрес: гр.София, ул.Д. №15, ет.1, оф.5, чрез Еднолично
10
адвокатско дружество „Р. П.“, чрез адв.Р. П. от САК, ДЪЛЖИ на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 25, ет.2, ап.4, бул. Д- р П. Д. №25, офис-сграда Лабиринт, общ. Столична, обл. София
(столица), чрез юрк. Н. А., сумата в размер на 4 349,34лв. /четири хиляди триста
четиридесет и девет лева и тридесет и четири стотинки/, представляваща незаплатена
главница /остатък от чистата стойност/ по Договор за потребителски кредит № **********
от 21.11.2019 г, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявление по чл.410 от
ГПК -30.04.2024г., до окончателно изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за
главница над присъдената сума от 4 349,34лв. до пълния предявен размер от 7218,44 лева
(седем хиляди двеста и осемнадесет лева и четиридесет и четири стотинки), както и относно
сумата в размер на 7 146,26 лева (седем хиляди сто четиридесет и шест лева и двадесет и
шест стотинки), представляваща договорна лихва за период от 03.12.2018г. до 03.04.2019г.,
сумата в размер 830,40 лева (осемстотин и тридесет лева и четиридесет стотинки),
представляваща законна лихва за забава за период от 21.11.2019г. до 29.04.2024г., за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение №398/02.05.2024г. по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
646/2024г. по описа на РС-Бяла Слатина, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Н. Д. Ц., ЕГН: **********, с постоянен и
настоящ адрес: **********, съдебен адрес: гр.София, ул.Д. №15, ет.1, оф.5, чрез Еднолично
адвокатско дружество „Р. П.“, чрез адв.Р. П. от САК, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 25, ет.2, ап.4, бул. Д- р П. Д. №25, офис-сграда Лабиринт, общ. Столична, обл. София
(столица), чрез юрк. Н. А., сумата в размер на 456,43лв. /четиристотин петдесет и шест
лева и четиридесет и три стотинки/ - представляваща разноски по съразмерност по
исковото и по заповедното производства.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 25, ет.2, ап.4, бул. Д- р П. Д. №25, офис-сграда
Лабиринт, общ. Столична, обл. София (столица), чрез юрк. Н. А., ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично адвокатско дружество „Р. П.“, чрез адв.Р. П. от САК, със съдебен адрес:
гр.София, ул.Д. №15, ет.1, оф.5, сумата в размер на 1300,00 лв. /хиляда и триста лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на Н. Д. Ц., ЕГН: **********,
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда
по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Враца в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. №646/2024г.
по описа на РС-Бяла Слатина.
11
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
12