№ 1850
гр. В., 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., III СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела Св. Христова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Даниела Св. Христова Въззивно гражданско
дело № 20213100502028 по описа за 2021 година
Производството е образувано възоснова на въззивна жалба с вх. Рег. № 2565 ОТ
01.07.2021 г., подадена от Д. АНГ. П. с ЕГН ********** от с. Б., Община П., обл. В., ул.
****, срещу решение № 103 от 16.06.2021 г. постановено по гр. д. № 1331 по опис на
ПРС за 2020 г., с което е прието за установено съществуването на парично вземане в
размер на 5000 евро в левовата равностойност към 05.12.2017 г. сумата от 9779.15 лева , за
която е издадена Заповед № 40 от 10.01.2018 г. за изпълнение на парично вземане по чл. 417
от ГПК по ч. гр. д. № 1673 по опис на ПРС за 2017 г. и за която съдът е приел, че
представлява просрочена главница по Договор за заем с рег. № 1308 от 14.06.2010 г. на
нотариус № 574 с районна действие гр. К., ведно със законна лихва върху тази сума, считано
от 05.12.2017 г. до окончателното изплащане на задължението. Решението се обжалва и в
частта за разноските.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и необосновано. Иска се негова
отмяна и постановяване на друго, с което претенцията за бъде оставена без уважение. В
жалбата са наведени фактическите твърдения изложени в писмения отговор пред
първоинстанционния съд, който включва всички правоизключващи възражения. Подържа
се становището, че задължението не е поето към ищеца, а към неговата майка В. М.а и е
възнагнала делегация. Излага се още, че съдът не е обсъдил пасивното поведение на
задължената по договора за банков кредит, спрямо сина си, относимо към твърдението, че
сумата е изтеглена за нуждите на ищеца който също е подписал договор за заем с майка си.
В подкрепа на възраженията направени с писмения отговор, в жалбата се излага, че е съдът
1
не е обсъдил и факта, че за разлика от процесния договор, в договорът сключен между В.
М.а и нейният син липсва и клауза за лихва. Поддържа се възражението, че делегацията е
новирана и е възникнал нов дълг. Поддържа се и възражението за нищожност на клаузата за
лихва, на основание чл. 26, ал.1 предложение трето от ЗЗД като накърняваща добрите нрави.
Поддържа се и възражение за нищожност на целия договор. Счита, че изводите на съда, в
които той приема, че възраженията за нищожност са преклудирани, са неправилни.
Поддържа се становището, че активно легитимирана да претендира връщане на сумите по
договора за банков кредит е майката на ищеца, а той няма активна материално правна
легитимация, защото за нищо не се е задължил и нищо не е престирал.
Поддържа се и възражението за изтекла погасителна давност. Поддържа и
твърдението, че съдът неправилно е приложил материално правна норма, като е приел, че
при договори за заем с анюентни вноски, изискуемостта настъпва след падежа на
последната вноска и от този момент започва да тече погасителна давност за целия дълг. Пр.
представител на жалбоподателя се позовава на задължителна съдебна практика.
В писмен отговор на въззивната жалба, насрещната страна Н.Н. М. я оспорва като
неоснователна. Изложен е пространен анализ на доказателствата и процесуалните правила,
които съдът е приложил при постановяване на обжалваното решение. Отправено е искане за
неговото потвърждаване.
От извършената служебна проВ. на обжалвания съдебен акт, въззивният съд
приема същия за валиден и допустим.
По изложените в жалбата оплаквания за неправилност и допустимите служебни
предели във въззивното производство, съдът намира следното:
Исковото производство е образувано в Провадийски районен съд, възоснова на
предявен от Н. Н. М. против Д. АНГ. П. установителен иск с цена 9 779.15 лева, по
твърдението на ищеца, че задължението произтича от неизпълнение на договор за заем с рег.
№ 1308 от 14.06.2010 г. с нотариална заВ. на подписите на договарящите страни, поставена
от нотариус № 574, с районна действие гр. К.. В обстоятелствената част на исковата молба,
ищецът излага, че страните са уговорили начин на плащане, чрез погасяване на вноски по
договор за банков кредит на трето лице, но заемополучателката не изпълнявала
задължението си, поради което задължението било претендирано по реда на чл. 417 от ГПК.
Ответницата в писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК оспорва предявения иск
като неоснователен и отрича, че е получавала сумата посочена в подписания от нея договор.
Излага, че е била в доверителни отношения с ищеца, но тъй като и двамата не са имали
възможност да изтеглят банков кредит, това е сторила неговата майка, а всеки от тях е поел
задължение да върне половината от този кредит. Така възникнало задължение между
ответницата /сега въззивна жалбоподателка/ и майката на ищеца В. М.а, а не между
ответницата и ищеца. Излага фактически твърдения за наличие на втори договор за заем
подписан между ищеца и неговата майка. Направени са всички възражения, така както са
посочени във въззивната жалба.
2
Първоинстанционният съд е приел за установено в отношенията между страните, че
съществува на парично вземане в размер на 9779.15 лева, което произтича от договор за
заем с нотариална заВ.на подписите на договорящите страни, за което е издадена заповед за
изпълнение, съответно образувано изпълнително дело.
Настоящият въззизвен съд, след преценка на становищата на страните, приетите за
установени факти и съдържанието на обжалвания съдебен акт, правните норми
регламентиращи процесните отношения, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявеният иск е установителен и е с правно основание чл. 240 от ЗЗД. Представен
е договор за заем, чиято автентичност на подписите е нотариално удостоверена и не е
спорна. Макар и не удостоверен, не е спорен и текстът на договора, доколкото, не се твърди
неговата подправка чрез допиване или заличаване в текста. Няма данни и за зачерквания.
Договорът е подписан от страните в настоящото производство, като заемодател е ищецът,
заемополучател е ответницата.
От съдържанието на договора се установява, че е уговорено предаване на сума от
5000 евро, която заемополучателката се е задължила да върне по начин и срок уговорени в
същия договор, т.е. чрез погасяване на задължение на трето лице - В. Д. М.а към Банка
ДСК и чрез внасяне на анюентна вноска в размер на 74.51 евро, по пагасителен план
догововен с Банка ДСК и конкретна банкова сметка. Уговорен е краен срок за погасяване на
последната вноска и това е датата 28.09.2019г. Страните са уговорили и предсрочна
изискуемост на цялото задължение при неплащане на задължения по две поредни месечни
вноски.
Заемополучателката се е подписала под изявлението, че при сключване на договора е
получила сумата посочена в него – 5000 евро. Заемополучателката не твърди, че е
погасявала заема. Не е въведен в предмета на доказване твърдение, че има частично
изпълнение по процесния договор, което да активира съда със задължението да изследва
размера на погасените вноски в Банка ДСК. Не са доказани твърденията на ищцата, че
страните са живели на съпружески начала, че заемът е разходен за техни общи или само за
нуждите на ищеца. Няма въведено твърдение за изначално писмено доказателство, което да
прави допустимо събирането на гласни доказателства, към възражението за нищожност на
договора като прикриващ други отношения между страните или между тях и трето лице.
Не е нищожна, като противоречаща на закона клауза, в която страните уговорят
заемът да се погасява, чрез плащане по сметка на трето лице или за погасяване на негово
задължение към банкова институция. Без значение за действителността на уговорката за
начина на връщане на заема е, какви са отношенията между заемодателя и третото лице и
Банката. Достатъчно е начинът на връщане на заема да е определен или определяем до
степен да не създава неудобства при изпълнението на задължението за връщане на сумата.
По възражението за изтекла погасителна давност съдът намира следното:
По това възражение от значение е дали заемодателя желае да се ползва от клаузата за
3
предсрочна изискуемост и дали т. 6 договора е действителна и поражда права и задължения,
които не са забранени от закона. Предсрочна изискуемост на цялото задължение, при
неизпълнение на задължение за плащане на две анюентни месечни вноски копира
задължената към Банка ДСК, която обаче няма отношения със заемополучателката. Тази
клауза не е нищожна, защото се отнася само до надеждността на заемополучателката да
връща задължението, която надеждност може да се преоценява от заемополучателя в
течение на срока за връщане на целия заем, когато той е продължителен и съществува риск
от непредвидени промени. Нищожна обаче е клаузата според която, заемополучателката
дължи цялата сума, без да се приспадат внесените до момента анюентни вноски. Договорът
за заем е двустранен възмезден, като замополучателят може да уговаря възнаграждение за
дадените в заем суми, но няма право да задържа върнатата част от заема, ако остатъкът не е
издължен в срок и да претендира отново цялата дадена в заем сума. За нуждите на
възражението за погасителната давност и с уговорката за нищожност на клаузата за
неприспадане на дадените суми /която не влече нищожност на целия договор/, следва да се
приеме, че всяка анюентна вноска е имала падеж, който е уговорен между страните като 23 –
то число на текущия месец от общо 113 месеца, първият от които е 23.06.2010 г. Затова, за
всяка вноска по отделно следва да се преценява възражението за изтекла погасителна
давност, освен ако заемът не е станал предсрочно изискуем, без да се съобразава, какво се е
случило по договора между В. М.а и Банка ДСК. Тези отношения не влияят върху правата и
задълженията на страните по процесния договор за заем.
В тежест на заемополучателя е да докаже, че са настъпили предпоставките за
предсрочно погасяване на заема, т.е. неизпълнението на задължението на
заемополучателката да плати две поредни месечни вноски. В исковата молба е направено
твърдение, че заемополучателката е плащала до м. юли 2013 г. Това изявление е неизгодно
за страната, която го твърди по отношение на размера на претенцията, поради което следва
да се приеме за доказано. То не е опровергано и с писмено доказателства представено от
заемополучателката за по-изгоден факт. С отговора на исковата молба не е направено
твърдение в този смисъл че е заплатила повече заемни вноски, затова съдът приема, че
заемополучателката е останала задължена за уговорените анюентни вноски за периода от
м.август 2013 г. до 29.09.2019 г. Предсрочната изискуемост за остатъка от неплатения
размер на задължението е станало изискуемо от 23.10.2013 г. /според уговореното в
договора за заем, а не според договора за банков кредит/ и от тогава възниква правото на
заемодателя да претендира целия размер на дадената в заем сума, след приспадане на
вноските платени до м. юли 2013 г. включително.
Следва да се отбележи, че 113 вноски по 74.51 лева са сумата от 8419.63 лева, която
надвишава размера на получените в заем 5000 лева и законната лихва върху тази сума.
Следователно съществува скрита клауза за възнаграждение в размер на 3 419.63 лева, която
не е уговорена изрично, макар и да е писмено.
Относно обоснованото възражението за изтекла погасителна давност, съдът намира
същото за основателно предвид следното: Предсрочната изискуемост на дадената в заем
4
парична сума е настъпила на 23.10.2013 г. и от тази дата, заемополучателката дължи
връщане на сумата след приспадане на платените до м. юли 2013 г. две парични вноски. С
изтичане на пет годишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок. Пет годишният срок е изтекъл на 24.10.2018 г. Давност се прекъсва с
признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение и с
предприемане на действие по принудителен изпълнение. Длъжникът /ответницата/ не е
признал задължението, а искът за установяване на вземането е предявен на 29.12.2020 г.
след изтичане на давността. Безспорно е, че заповедното производство не прекъсва давност,
поради което е без значение дата на която е подадено заявлението за издаване на заповедта
по еда на чл. 417 от ГПК. Давността се счита за прекъсната ако длъжникът не подаде
възражение и от момента в който кредитора образува изпълнително дело. Но в настоящия
случай, макари да има образувано изпълнително дело, наличието на възражение, което
обосновава допустимостта на настоящия иск, следва да се приеме като извършено в срока на
непрекъсната давност. Възражението за изтекла погасителна давност е основателно и следва
да бъде съобразявано в изхода от спора.
Поради несъвпадение в правните изводи между първоинстанционния и въззивния съд
относно датата на изискуемостта на задължението за връщане на дадената в заем парична
сума и относно началния и краен момент на погасителната давност, първоинстанциононто
решение следва да бъде отменено и вместо нето постановено друго, с което да бъде
отхвърнета установителната претенция, като погасена по давност.
Предвид изхода от спора, в тежест на ищеца и в полза на ответницата следва да бъдат
присъдени направените по делото разноски, както пред първоинстанционния, така и пред
въззивния съд. Съобразно представените списъци, ответникът е заплатил възнаграждение за
пр. представителство пред първоинстанционния съд в размер на 975 лева при минимален
предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размер
от 818.96 лева, поради което следва да бъде уважен изцяло. Във въззивното производство,
ответникът е направил разход за платена държавна такса в размер на 195.58 лева,
половината от дължимата пред първоинстанционния съд /без приспаденето от 1/2 , от което
се ползва само ищцата/ и адв. възнаграждение в размер на 584.70 лева, което е под
установения с горепосочената наредба минимум и също следва да бъде уважен изцяло.
Мотивиран отгоре изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 103 от 16.06.2021 г. постановено по гр. д. № 1331 по опис
на ПРС за 2020 г., с което е прието за установено съществуването на парично вземане в
размер на 5000 евро в левовата равностойност към 05.12.2017 г. - сумата от 9779.15 лева, за
която е издадена Заповед № 40 от 10.01.2018 г. за изпълнение на парично вземане по чл. 417
от ГПК по ч. гр. д. № 1673 по опис на ПРС за 2017 г. и за която съдът е приел, че
представлява просрочена главница по Договор за заем с рег. № 1308 от 14.06.2010 г. на
5
нотариус № 574 с районна действие гр. К., ведно със законна лихва върху тази сума, считано
от 05.12.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и в частта за
разноските и
вместо него, ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявения от Н. Н. М. с ЕГН ********** от гр.К., ул.
**** срещу Д. АНГ. П. с ЕГН ********** от с. Б., Община П., обл. В., ул. ****,
установителен иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД за установяване на вземане в размер
на 9779.15 лева, представяващо левовата равностойност на 5000 евро, дадени в заем с
Договор за заем с рег. № 1308 от 14.06.2010 г. на нотариус № 574 с район действие гр. К.,
ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, за което е вземане е Заповед № 40 от 10.01.2018 г. за
изпълнение на парично вземане по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1673 по опис на ПРС за
2017 г. ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, като погасен по давност, считано от 24.10.2019 г.
ОСЪЖДА Н. Н. М. с ЕГН ********** от гр.К., ул. **** ДА ЗАПЛАТИ на Д. АНГ.
П. с ЕГН ********** от с. Б., Община П., обл. В., ул. ****, сумата от 1 755.98 лева,
представляваща разноски в производството пред двете инстанции, от които 975.70 адв.
възнаграждение за процесуално представителство в производството по гр.д. № 1331 п опис
на Провадийски районен съд 2020, 195.58 държавна такса за въззивно обжалване и 584.70
лева адв. възнаграждение пред въззивния съд, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчване на препи от настоящия съдебен акт до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6