Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
24.11.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Кристина
Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 11207 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 316785 от 18.01.2018г. по гр.д. № 50588/2017г. Софийски районен
съд, 42 състав признал за установено на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД по отношение на М.П.Г., ЕГН **********, че
съществува вземане на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, в размер на 3 304.52 лв. -
главница за топлинна енергия за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., и 254.23 лв.
- мораторна лихва за периода 15.09.2015г. - 17.09.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска на 26.10.2016г. до
окончателното изплащане на вземането, относно което е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.дело № 59955/2016г. по описа на СРС, 42 състав. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 721.41 лв. -
съдебноделоводни разноски и юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство, и сумата 121.68 лв. - съдебноделоводни разноски и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство. Решението е постановено при
участието на „Т.“ ООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
С определение № 142338 от 14.06.2019г., постановено по същото дело по реда
на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на ответницата за изменение на решението в
частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата М.П.Г., която го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. В противоречие със събраните доказателства първостепенният съд приел
за неоснователно възражението на ответницата за погасяване на правото й на
ползване върху имота поради неупражняването му за период повече от 5 години. По
делото се установило безспорно, че на 09.09.2004г. голият собственик и дъщеря
на ответницата – Р.Т.Г.-Ц., е подала заявление-декларация до ищеца за откриване
партида за имота на нейно име. Въз основа на това заявление ищецът променил
титуляра на партидата и впоследствие всички изготвяни от ФДР справки за
ползваната ТЕ били на името на новия титуляр, от когото ищецът извънсъдебно
претендирал и плащане на цената на доставената в имота ТЕ. Поради това било
видно, че между ищеца и собственика Р. Г. е бил сключен изричен писмен договор
за доставка на ТЕ в имота, като задължен за нейната цена бил собственикът, а не
ответницата. Евентуално се поддържат доводи за недоказване от ищеца на реално
доставеното в имота количество ТЕ и за остойностяване в завишен размер, като
липсвали и доказателства за сключен договор с третото лице помагач. Моли съда
да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции съгласно
списъци по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 29.09.2020г. оспорва жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.“ ООД, не взема становище по жалбата.
От М.П.Г. е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК.
Първостепенният съд неправилно приел, че исковете са уважени изцяло и не са
налице предпоставки за присъждане на разноски на ответницата съобразно
отхвърлената част от исковете. От исковата молба било видно, че ищецът е
претендирал главница и лихви в по-високи размери от признатите за дължими с
първоинстанционното решение. Освен това възнаграждението за юрисконсулт било
определено в завишени размери. Моли съда да отмени атакуваното определение и
вместо това измени решението в частта за разноските, като намали разноските на
ищеца и присъди разноски на ответницата съразмерно с отхвърлената част от
исковете. Претендира разноски.
Ответникът по частната жалба „Т.С.” ЕАД не е депозирал отговор по реда на
чл. 276, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
3 327.23 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
в топлоснабден имот на адрес: гр. София, бул. „*********вх*********, с аб. №
218646, за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 256.98 лв., представляваща
лихва за забава за периода 15.09.2015г. - 17.09.2016г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 26.10.2016г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 59955/2016г.
на СРС, 42 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата
е оспорила предявените искове с възражения, част от които се поддържат и в
настоящото производство. Искала е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
По предмета на въззивната проверка: В атакуваното решение няма произнасяне
за разликите над признатите за дължими главница от 3 304.52 лв. и
мораторна лихва от 254.23 лв. до претендираните с исковата молба размери.
Същевременно от страните не е искано допълване на решението по реда и в срока
по чл. 250 ГПК, поради което въззивната проверка е ограничена в рамките на
произнасянето на първостепенния съд.
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен състав го
намира за неправилно по следните
съображения:
При действалите преди измененията с ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия,
който ползва енергия за домакинството си - § 1, т. 42 ДР ЗЕ в редакции от ДВ, бр. 107 от
09.12.2003г. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006г. Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа се извършва въз
основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснобдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребители на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба при публично
известни общи условия. Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, изброяването в
нормата чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титурярите на
ограниченото право на ползване като потребители
на топлинна енергия за битови нужди не е изчерпателно. Потребители/клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот
със съгласието на собственика, респ. носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за
този имот при публично известни общи условия директно с топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване факта
на ползване на топлоснабдения имот.
В случая по делото не е било спорно и от приетия нотариален
акт за дарение № 70/1997г. на нотариус при СНС към СРС се установява, че процесният
имот е собственост на Р.Т.Г.-Ц., която го е придобила по силата на договор за
дарение от Т.К.Г.и ответницата М.П.Г., като дарителите са си запазили пожизнено
и безвъзмездно, заедно и поотделно правото на ползване върху
дарявания имот.
Доводите на въззивницата по делото да било установено, че
вещното й право на ползване върху имота е погасено, са неоснователни. Настоящият
състав напълно споделя мотивите на СРС в тази връзка, че по делото не е
доказано нито ответницата да е вписала отказ от правото на ползване (чл. 100,
ал. 1 вр. чл. 111 ЗС), нито голият собственик да е провел успешно иск по чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС за отричане съществуването на вещното право
на ползване поради неупражняването му в 5-годишния срок по чл. 59, ал. 3 ЗС. Срокът
е давностен, поради което със самото му изтичане не се прекратява правото на ползване,
а е необходимо изрично позоваване на изтеклия срок (чл. 120 ЗЗД), и то само от лицето, което има интерес от това –
в случая от голия собственик. При липса на такива доказателства,
обстоятелството, че съгласно свидетелските показания в последните 18 години
имотът бил ползван от дъщерята на ответницата и нейното семейство, не може да
обоснове извод за погасяване на вещното право на ползване.
Настоящият състав намира обаче за основателен довода на
въззивницата за наличие на сключен договор за доставка на топлинна енергия в
процесния имот между топлопреносното предприятие и собственика на имота. По
делото се установява, че със заявление-декларация от 09.09.2004г. до ищцовото
дружество Р.Т.Г.-Ц. е поискала откриване на партида за имота на нейно име и е
декларирала, че ще ползва имота за нейни жилищни нужди. Всички приети
по делото изравнителни сметки и главни отчети за процесния период са издадени
на името на Р.Т.Г.-Ц., като отчетите носят и подпис за това лице, като абонат
на ищцовото дружество. Видно и от приетите писма от топлопреносното предприятие
от 09.10.2017г. и 28.12.2017г., въззиваемият – ищец претендира плащане на
цената на топлинната енергия в процесния имот от Р. Г.-Ц..
С оглед така установеното съдът приема, че подаденото от
новия собственик през 2004г. заявление-декларация до топлопреносното
предприятие за прехвърляне на партидата на негово име има характера на оферта
за сключване на договор по смисъла на чл. 13 ЗЗД, а с промяната на титуляра на
партидата и продължилата доставка от ищеца, последният е приел предложението за
сключване на договора. Ето защо страна по договора за доставка
на топлинна енергия е новият собственик на имота, който като
потребител на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. При това положение, за процесния период материалноправно
легитимиран да отговаря по исковете е собственикът на имота - Р. Г.-Ц., а не ответницата.
Предвид несъвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде отменено, вкл. в частта за
разноските, както и се отмени определението по чл. 248 ГПК, и вместо това въззивният
съд постанови друго, с което исковете се отхвърлят и на ответницата се присъдят
своевременно претендираните разноски за първата инстанция. Доказано направените
такива са в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой, съгласно удостовереното в договора за правна защита и съдействие от
20.09.2017г. Съобразно броя и цената на исковете, минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 762.91 лв. Предвид
липсата на фактическа и/или правна сложност на делото и извършените от адвоката
действия, въззивният съд намира своевременно релевираното от ищеца възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като
възнаграждението следва да бъде намалено на 770 лв.
Доказано направените от въззивницата разноски за
настоящата инстанция са: 91.09 лв. – държавна такса за въззивната жалба, 500
лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за защита във връзка с въззивната
жалба; 15 лв. – държавна такса по частната жалба, и 300 лв. – адвокатско възнаграждение
за защита във връзка с частната жалба. Съобразно обжалваемия интерес, минималното
възнаграждение е в размер на 761.32 лв., поради което възражението на
въззиваемия за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 500 лв. е
неоснователно. За основателно въззивният съд намира възражението за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за защита и
представителство във връзка с частната жалба, доколкото това, което е наложило
разглеждането на делото в открито съдебно заседание е въззивната жалба, а не
частната такава. Това възнаграждение следва да бъде намалено от 300 на 200 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 316785 от 18.01.2018г., постановено по гр.д. № 50588/2017г.
на Софийски районен съд, 42 състав, както
и определение № 142338 от 14.06.2019г., постановено по същото дело по реда
на чл. 248 ГПК, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, срещу М.П.Г., ЕГН **********, иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 304.52 лв. - главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес:
гр. София, бул. „*********вх*********, с аб. №*****, за периода 01.05.2014г. -
30.04.2016г., и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата 254.23 лв., представляваща лихва за забава за периода
15.09.2015г. - 17.09.2016г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.П.Г., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 770 лв.
(седемстотин и седемдесет лева), представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 806.09 лв.
(осемстотин и шест лева и 09 ст.), представляваща разноски за въззивното
производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.“ ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.