РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ……………… г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на единадесети
октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Боряна Петрова
при секретаря Маргарита
Димитрова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 6 996 по описа за 2017 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
С решение № 45598 от 23.02.2017
г., постановено по гр.д.№ 4500/2015 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав – с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива с решение № 320790 от 23.01.2018
г., са отхвърлени изцяло предявените от Д.Р.Д., ЕГН ********** срещу ИА „Военни
клубове и военно-почивно дело“, БУЛСТАТ ********* при условията на евентуалност
искове за присъждане на сумата 18 000,00 лева – неизплатено обезщетение по
чл.331, ал.2 КТ в размер на шестмесечното му брутно трудово възнаграждение,
ведно с лихва за забава в размер на 506,24 лева за периода от 20.10.2014 г. –
28.01.2015 г.; за заплащане на сумата 9 829,40 лева – обезщетение по чл.213,
ал.2 КТ за недопускане на работа за периода от 20.10.2014 г. – 28.01.2015 г. и
е прекратено като недопустимо производството по делото искове за отмяна на
уволнение, извършено със заповед № ЧР-09-1734/17.10.2014 г. – чл.344, ал.1, т.1 КТ, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението:
„зам.изпълнителен директор“ – чл.344, ал.1, т.2 КТ и за заплащане на
обезщетение за оставане без работа за период от шест месеца, считано от
20.10.2014 г. в размер на 18 000,00 лева – чл.344, ал.1, т.3 във връзка с
чл.225, ал.1 КТ.
Със същия акт Д.Р.Д., ЕГН ********** е осъден да заплати на ИА „Военни
клубове и военно-почивно дело“ на основание чл.78, ал.8 във връзка с ал.3 от ГПК сумата 800,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Така постановеното съдебно
решение е обжалвано от ищеца Д.Р.Д.,***. Във въззивната жалба се поддържа, че в
атакуваното решение е неправилно, тъй като първоинстанционният съд не е
изследвал в цялост и не е дал съответната квалификация на установените в хода
на съдебното производство фактически обстоя-телства по делото, изложените
твърдения от ищеца и събраните доказателства. Наведени са доводи и че този съд
не е отдал необходимото правно значение на някои доказани от жалбоподателя в
хода на делото твърдения, обуславящи извода, че въпреки отпадането на правното
основание за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.331 КТ поради
непращане на уговореното обезщетение по вина на работодателя трудовото
правоотношение не е било възстановено във вина, в който се е намирало преди
отправяне на предложението поради липсата на съществени елементи от фактическия
състав, който следва да се изпълни, за да влезе в сила това правоотношение, с
оглед на което поради наличието на пречки последното да бъде възстановено
прекратяването на трудовото правоотношение е в сила и следователно уговореното
обезщетение се дължи. Сочи се, че такива пречки са: обстоятелството, че не е в
3-дневен срок от отпадане на основанието ответникът не е уведомил НАП по реда
на чл.62, ал.3 КТ за съответните
корекции, като е трябвало да направи такива корекции и посредством
вписване в трудовата книжка на жалбоподателя-ищец, както и да му предостави
служебната карта, магнитния чип, мобилен телефон, сим карта, служебни компютри
и други материални ценности, достъп до информация и свободно придвижване; че
работодателя по негова вина не само не е осигурил на ищеца такива условия, но
посредством дадени инструкции на лицата, осигуряващи достъпа до вътрешността на
административния офис, е ограничил достъпа му до каквато и да било възможност
да продължи да изпълнява пълноценно трудовите си функции, предвид което изводът
на СРС, че правоотношението се е възстановило в същия вид е неоснователен и
недоказан. Инвокирани са съображения, че ако се приеме, че предявеният иск по
чл.331 КТ е неоснователен предвид факта, че прекратяването не е поро-дило
действие, в този случай предвид доказването на редица обстоятелства, от които е
видно, че работодателят не е допускал ищеца да изпълнява трудовите си
задължения по едно действащо и валидно трудово правоотношение, неправилен и
немотивиран е изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявения иск по чл.213 КТ. Поддържа се, че не е била дадена правилна
юридическа оценка на доказаните в хода на производст-вото обстоятелства,
касаещи отнемането на достъпа до мястото та изпълнение на трудовите задължения
на Д.Д. и отнемане на необходимите му средства за достъп и обработване на
вътрешна информация за служебни нужди, вкл. и на класифицирана такава, като
работодателят не се е отзовал на отправените му две писмени покани да бъдат
върнати служебната карта и магнитната карта за достъп до служебните помещения
на ищеца, ключа от ползвания от него кабинет с компютъра, достъпа до служебната
мрежа и поща, както и осигуряването на всички останали условия за работа, което
категорично доказва наличието на хипотезата на чл.213, ал.2 КТ и обуславя
задължението на работодателя да му заплати обезщетение за целия период, в който
не го е допускал незаконно до работа, като намира за неоснователен извода на
СРС, че по делото е останало недоказано, че ищецът е изявил готовност и е
предприел всички необходими действия по започване изпълнението на трудовите си
задължения при ответника. Релевирани са твърдения за неправилност и на
решението относно претенцията по чл.344 КТ, поради това че съгласието на
министъра на отбраната във връзка със заповедта от 20.11.2014 г. по чл.19а,
ал.2 ЗА е дадено на 16.10. 2014 г., т.е. преди датата на възстановяване на
правоотношението по силата на закона поради отпадане на основанието, което е
настъпило след 17.11.2014 г. и към момента на получаването му правоотношението
не е съществуването и следователно съгласието има невъзможен предмет и е
нищожно. Наведено е и възражение относно връчването на нотариалната покана за
прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл.19а от ЗА, както и доводи
за нищожност на последното.
Моли въззивния съд да уважи
жалбата му и след като отмени атакуваното решение и да постанови друго, с което
да се реши делото по същество като се уважат изцяло предявените от него при
условията на евентуалност искове с правно основание чл.331 КТ или чл.441 КТ,
чл.213 КТ и чл.225 КТ. Претендира и присъждането на разноски по произ-водството.
Ответникът по жалбата – Изпълнителна
агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“, гр.София е депозирания в срока
по чл.263, ал.1 ГПК отговор е оспорила в цялост същата като неоснователна с
доводи, че инвокираните в нея оплаквания са голос-ловни и несъстоятелни,
неподкрепени с никакви доказателства декларации и голословни твърдения. Моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено по изложените
в отговора на жалбата и на исковата молба съображения. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи слу-жебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение
е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият
казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което
следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
В подадената от Д.Р.Д. исковата молба се твърди,
че с ответника са били в трудово правоотношение от 13.08.2013 г. до 20.10.2014
г., като последователно е заемал длъжностите „главен юрисконсулт“ – до
31.10.2013 г., „началник на отдел“ – до 05.02.2014 г. и „заместник изпълнителен
директор“ от 06.02.2014 г. до 20.10.2014 г., както и че на 17.10.2014 г. е
получил предложение от работодателя му по чл.331, ал.1 КТ, което същият е
приел, след което е издадена заповед № ЧР-09-1734/17.10.2014 г. на
изпълнител-ния директор на агенцията, с която е било прекратено трудовото му правоотношение
между тях, считано от 20.10.2014 г. по реда на чл.331, ал.1 КТ срещу
обезщетение в размер на шестмесечното му брутно трудово възнаграждение, като е
била оформена й трудовата му книжка. Твърди се и че въпреки че ищецът е бил
предоставил на Изпълнителна
агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ всички необходими данни за
изплащане на дължимото му се обезщетение по чл.331, ал.1 КТ не е последвало
плащане нито в пълен, нито в частичен размер, като след като изминал
едномесечният срок от издаване на заповедта ищецът е счел, че се намират в
хипотезата на чл.331, ал.3 КТ, а именно – отпадане със задна дата на
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което отправил
две покани до работодателя му с вх.№ 10384/24.11.2014 г. и № 10517/28.11.2014
г., с искане да бъде възстановен на заеманата от него длъжност при условията,
при които я е изпълнявал до отправяне на предложението и да му бъдат върнати служебната
карта и магнитната карта за достъп до служебните помещения на ищеца, ключът за
ползвания от него в качеството му на изпълнителен директор кабинет с компютъра,
достъп до служебната мрежа и поща, както и му бъдат осигурени всички останали
условия за работа, свързани с изпълняването на длъжността, но от страна на
работодателя му не са последвали нито действия по възстановяването му на
работа, нито изплащане на дължимото му се обезщетение по чл.331, ал.1 КТ. Сочи
се и че при поредния опит в присъствието на свидетели да получи достъп поне до
кабинета си ищецът е бил възпрепятстван от охраната с обяснението, че кабинетът
му е заключен и запечатан и като лице с прекратен трудов договор нямам право на
достъп до него.
С оглед изложеното е заявил
искане съдът да осъди ответника да му заплати сумата 18 000,00 лева, представляваща
размера на шестмесечното му брутно трудово възнаграж-дение по чл.331, ал.1 КТ,
ведно със законната лихва от момента на възникване на задължението – 20.10.2014
г. до 28.01.2015 г. в размер на 506,24 лева или обезщетение по чл.213, ал.2 КТ
за незаконно недопускане до работа, считано от 20.11.2014 г. до исковата молба
в размер на 9 829,40 лева, а в случай че не бъдат уважени тези претенции при
условията на евентуалност да се отмени заповед № РД-09-1734/17.10.2014 г. за
прекратя-ване на трудовото му правоотношение поради отпадане на основанието по
силата на закона, да бъде възстановен ищецът на заеманата длъжност
„зам.изпълнителен директор“ и работодателят му да бъде осъден да му заплати
обезщетение пои чл.225 КТ за оставане без работа, считано от 20.10.2014 г. в
размер на шест брутни трудови възнаграждения на стойност 18 000,00 лева.
Претендира присъждането на разноски по делото.
В
подадения в срока по чл.131, ал.1 ГПК отговор ответникът Изпълнителна агенция „Военни
клубове и военно-почивно дело“, гр.София е оспорил в цяло предявените срещу
него искове като неоснователни.
В производството не е спорно, че Д.Р.Д. е работил като държавен служител в Изпълнителна агенция „Военни
клубове и военно-почивно дело“ последова-телно на длъжностите „старши
юрисконсулт“, съгласно заповед № ЧР-09-1101/13.08.2013 г., считано от
13.08.2013 г. и „началник на отдел „Човешки ресурси““, съгласно заповед №
ЧР-09-1507/31.10.2013 г., считано от 01.11.2013 г., което е видно и от
представените заверени преписи от тези актове.
Безспорно
е между страните, което се установява и от ангажираното копие от трудов договор
№ ЧР-09-470/05.02.2014 г., че между същите е съществувало трудово
правоотношение по договор за неопределено време със срок на изпитване в полза
на работодателя от 6 м., считано от 06.02.2014 г., по силата на което ищецът Д.Р.Д.
е изпълнявал длъжността „заместник-изпълнителен директор” в Изпълнителна агенция „Военни
клубове и военно-почивно дело“, с основно
месечно трудово възнаграж-дение в размер на 1 462,00 лева и следните
добавки към нея: а./ добавка за работа в системата на МО в размер на 32 на сто
от заплатата за длъжност, получаване всеки месец на два пъти и б./ 8 % – за 8 г., 08 м. и 15 дни придобит трудов стаж и
професионален опит.
На
основание чл.119 КТ с допълнително споразумение № ЧР-09-561/05.03.2014 г. на
основание чл.119 КТ е изменен размерът на индивидуалната основна месечна
заплата на ищеца на 2 047,00 лева, а с допълнително споразумение № ЧР-09-1185/30.06.2014
г. – допълнителното месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит в размер на 15 / към основната работна заплата за 15 г., 8
м. и 4 дни, като другите условия на трудовия договор са останали непроменени.
Не се спори, което е видно и от
представеното по делото заверено копие от тази акт, че на 17.10.2014 г. на
ищеца е връчено от работодателя му, действащ чрез законния му представител В.Г.,
предложение по чл.331 КТ за прекратяване на трудовото му правоотношение с
агенцията, считано от 20.10.2014 г. срещу заплащане на обезщетение в размер на
шесткратния размер на последното получено от него месечно брутно трудово
възнаграждение.
От
цитираното предложение се установява и че при получаването му на 17.10.2014 г. Д.Р.Д.
е изразил писмено съгласието си със същото.
Безспорно
е и че трудово правоотношение на Д.Р.Д. е било прекратено със заповед №
ЧР-09-1734/17.10.2014 г. на изпълнителния директор на Изпъл-нителна агенция
„Военни клубове и военно-почивно дело“,
издадена на основание чл.331, ал.1 КТ – по инициатива на работодателя срещу
уговорено обезщетение, считано от 20.10. 2014 г. Заповедта е връчена на ищеца
на 17.10.2014 г., което обстоятелство е удостоверено от него с подписа му и не се
оспорва.
В
заповедта е разпоредено на служителя да се изплати на основание чл.331, ал.2 КТ
обезщетение в размер на шесткратния размер на последното получено месечно
брутно трудово възнаграждение и на основание чл.224, ал.1 КТ обезщетение за
неползван платен годишен отпуск за 2014 г. в размер на 21 работни дни.
Постановено е и на основание МЗ № ОХ-54/28.01.2014 г. Д.Р.Д. да възстанови
получените средства за представи-телно облекло пропорционално на неотработеното
време през годината, считано от 20.10. 2014 г. до 31.12.2014 г.
Не
се спори между страните в процеса и че на Д.Р.Д. не е било
запла-тено обезщетение по чл.331, ал.2 КТ в размер на шесткратната стойност на
последното получено брутно трудово възнаграждение, възлизаща обща на 18 000,00
лева в едномесеч-ния срок от датата на прекратяване на трудовия договор –
24.10.2014 г.
По
искане на ищеца е прието и заверено копие от заявление – покана с вх.№ 10384 от
24.11.2014 г. на ответната агенция, с което същият във връзка с неизпълнение на
задъл-жението на агенцията по заповед № ЧР-09-1734/17.10.2014 г. на изпълнителния
й директор за изплащане на обезщетението по чл.331, ал.2 КТ, срокът за което е
изтекъл на 20.11.2014 г., във връзка с последицата по чл.331, ал.3 КТ е
релевирал искане в тридневен срок от получаване на поканата да му бъде осигурен
достъп до служебните помещения на агенцията като му бъдат върнати служебната
карта и магнитна карта, осигуряващи достъп до работните помещения и офиси на
агенцията и до сградата на МО, ключът за ползвания от него кабинет с
необходимите пособия за работа, необходими за осигуряване на нормални условия
за изпълнение на служебните му задължения, незабавно да му бъде изплатено по
банковата му сметка дължимото му се възнаграждение за периода: 20.10.2014 г. –
20.11.2014 г., както и съответният период да бъде отразен като трудов стаж в
личното му досие и в информационните масиви на НОИ с произтичащите от това
законни последици.
В
заявлението-покана е отразено и че със същото се представя оригинал на болничен
лист за временна нетрудоспособност с № 1444579 от 21.11.2014 г.
Приложено
е и заявление-покана с вх.№ 10517 от 28.11.2014 г. на ответната агенция, в
което е обективирано изявление на Д.Д., че въпреки исканията му до този момент
не му е осигурен достъп до служебните помещения на агенцията, не са му върнати служебна и магнитна карти, осигуряващи
достъп до работните помещения и офиси на агенцията, също така и ключът за
ползвания от него кабинет с необходимите пособия за работа, които са му необходими
за изпълнение на служебните му задължения. Посочено е и че г-н Д. за пореден
път приканва изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Военни клубове и
военно-почивно дело“ незабавно да му изплати по известната му банкова сметка ***а: 20.10.2014 г. – 20.11.2014 г.,
както и този период да бъде отразен като трудов стаж в личното му досие и в информационните
масиви на НОИ с произтичащите от това законни последици.
В
това заявление-покана е отразено и че със същото се представя оригинал на
болничен лист за временна нетрудоспособност с № 1444583 от 26.11.2014 г.
Съгласно данните от визираните два болнични листа, представени с
отговора на исковата молба, Д.Р.Д. е бил временно нетрудоспособен поради общо заболя-ване в периодите:
21.11.2014 г. – 25.11.2014 г. и от 26.11.2014 г. до 28.11.2014 г. вкл.
По искане на ответника е приета и заповед №
ЧР-09-1786/20.11.2014 г., издадена от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Военни
клубове и военно-почивно дело“ на основание чл.19а, ал.2 от Закона за
администрацията и чл.9, ал.2 от Устройствения правилник на агенцията, с която е било прекратено трудовото правоотношение на Д.Р.Д. на
длъжност „заместник-изпълнителен директор“, считано от 21.11.2014 г.
Съгласно
данните от нотариална покана на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Военни
клубове и военно-почивно дело“, адресирана до Д.Р.Д. – с изх.№ 9200/21.11.2014 г., рег.№ 18592/21.11.2014 г. по описа
нотариус Валентина Благоева, рег.№ 302 на Нот.камара, визираната заповед е
връчена на 29.11.2014 г. Документите не е оспорени от страна на ищеца в първото
открито съдебно заседание, проведено пред СРС, в което тези доказателства
са приети. По-късното оспорване на удостовереното от нотариуса връчване на
заповедта е процесуално недопустимо.
Изложените за първи път във въззивната жалба доводи, касаещи съгласието
на принципала, са несвоевременно наведени и като преклудирани не следва да
бъдат обсъж-дани.
За доказване на твърденията си по искане на
ищеца са приети и Правила за вътрешния ред, пропусквателния режим и сигурността
н Централен военен клуб – гр.София, бул.“Цар Освободител“ № 7, утвърдени от
изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ на
03.07.2012 г. /отменени със заповед № 461/12.06.2015 г. на изпълнителния
директор на ответната агенция, но действали в процесния период/. В т.7 от
същите е предвидено, че влизането и излизането на служителите в сградата се
осъществява задължително с легитимация със служебна карта на ИА „Военни клубове
и военно-почивно дело“, а в т.9.3 – че служебната карта дава право на достъп до
сградата.
От т.8 на правилата е видно, че служебната
карта се издава от отдел „Административно обслужване“ на основание заповедта за
назначаване, респ. трудовият договор; от т.10 – че тя важи до прекратяване на
служебното/трудовото правоотношение и се обявява за невалидна до нейното
връщане на органа по издаването, а от т.12 – че при прекратяване на
служебното/трудовото правоотношение на служителя, той е длъжен да върне
незабавно служебната карта на органа, който я е издал, срещу подпис в обходния
лист, съгласно Инструкция № И-6/24.06.2003 г. на министъра на отбраната.
В т.13 от Глава Трета
„Организация на пропусквателния режим“ на същия акт е предвидено и че в
сградата на Централен военен клуб се допускат само служители на ИА „Военни
клубове и военно-почивно дело“ след легитимация със служебна карта.
Предвид данните от ангажираното в производството заверено копие от
обходен лист се констатира, че с оглед освобождаването му на 26.10.2014 г.
ищецът Д.Д. е върнал служебната и магнитната си карта за ИД „ВК и ВПД“.
Представените Правила за вътрешния ред, пропусквателния режим и
сигурността на Централен военен клуб – гр.София, бул.“Цар Освободител“ № 7, одобрени със заповед № 461/12.06.2015
г. на изпълнителния директор и одобрена схема на разположение Централен военен
клуб – етаж ІІІ, са ирелевантни към предмета на спора и не следва да бъдат
обсъждани.
Във връзка с предмета на спора е допусната и
изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице А.Б.. От
неоспореното заключение на същата се констатира, че размерът на сумата по
чл.331, ал.2 КТ възлиза на 18 054,54 лева, а на законната лихва за забава върху
тази главница, изчислена за периода от 20.10.2014 г. до 28.01.2015 г. – на
507,76 лева. Видно е и че обезщетението по чл.225, ал.1 КТ, изчислено за 6 м.
на база последното брутно трудово възнаграждение на Д.Д. – 3 099,09 лева, е на
стойност 18 054,54 лева, съотв. че за претендирания в исковата молба период от
10.10.2014 г. до 24.02.2015 г. дължимата сума по заявения по чл.213, ал.2 КТ иск
би била на стойност от 9 743,72 лева, а за времето от 20.11.2014 г. до 28.01.2015
г. – в размер на 6 448,05 лева.
С
исковата молба е представено и заверено копие от трудовата книжка на ищеца с №
668, серия И, № 612676 – стр.1, 2, 3, 4, 5, 12 и 13. На последните две страници
е извършено вписване на прекратяването на трудовото правоотношение между
страните на 20.10.2014 г. на основание чл.331, ал.1 КТ.
При тази фактическа обстановка настоящият съдебен състав намира, че не са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по предявените срещу
него главни и евентуални искове.
С разпоредбата на чл.331, ал.1 КТ
е предвидено, че работодателят може да предложи по своя инициатива на работника
или служителя прекратяване на трудовия договор срещу обезщетение. Ако
работникът или служителят не се произнесе писмено по предложението в 7-дневен
срок, се счита, че то не е прието. В ал.2 на същата норма е установено, че ако
работникът или служителят приеме предложението по ал.1, работодателят му дължи
обезщетение в размер на не по-малко от четирикратния размер на последното
получено месечно брутно трудово възнаграждение, освен ако страните са уговорили
по-голям размер на обезщетението, а в ал.3 – че ако обезщетението по ал.2 не
бъде платено в едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовия договор,
основанието за неговото прекратяване се смята за отпаднало.
С оглед тази нормативна уредба правото
на обезщетение на основание чл.331 КТ възниква от постигнато съгласие за
прекратяване на трудовото правоотношение на това основание. Работникът има
право на обезщетение /вземане/ на основание чл.331, ал.2 КТ до изтичане на
едномесечния срок по ал.3 от прекратяването, след това основанието се счита за
отпаднало по силата на чл.331, ал.3 КТ, като с отпадане на основанието отпада и
правото на обезщетение. В т.см. и решение № 729/18.11.2010 г., постановено по
гр.д.№ 320/2010 г. на ВКС, ІV ГО. Безспорно е установено в дадения казус, че
след направено предложение от страна на работодателя за прекратяване на
трудовия договор срещу обезщетение в определен размер – шесткратния размер на
последното получено месечно брутно трудово възнаграждение /по-голямо от регламентирания
такъв в чл.331, ал.2 КТ/, същото е било прието на ищеца в законовия 7-дневен
срок, с оглед на което е налице постигнато съгласие за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните срещу обезщетение по чл.331 КТ, считано от
20.10.2014 г. Не се спори и че в едномесечния срок от прекратява-нето, в който
период служителят има право на вземане за обезщетение по чл.331, ал.2 КТ, не е
извършено заплащане от страна на работодателя на договореното с ищеца такова.
Последица от неизпълнението на това задължение с оглед разпоредбата на чл.331,
ал.3 КТ е отпадане на основанието за прекратяване на трудовия договор, а с
отпадане на това основание отпада и правото на обезщетение.
В своята съвкупност изложеното обуславя извод
за неоснователност на предявения от ищеца главен иск по чл.331, ал.2 КТ за
сумата от 18 000,00 лева, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
При този изход на спора по отношение на търсената главница по чл.331,
ал.2 КТ като неоснователна следва да се отхвърли и претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД на стойност 506,24 лева – лихва
за забава върху това главно вземане за периода от 20.10.2014 г. до 28.01.2015 г., тъй като разглежданото
искане е акцесорно и се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и
изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение
длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в дадената хипотеза не е налице.
Поради настъпване на
процесуалното условие, при което е предявен евентуалният иск с правно основание
чл.213, ал.2 КТ в размер на 9 829,40 лева за периода от 20.10.2014 г. – 28.01.2015 г., съдът дължи произнасяне по
същия.
При събрания по делото
доказателствен материал настоящата инстанция намира, че поради липсата на
кумулативната даденост на елементите от фактическия състав предявеният иск по
визирания ред се явява изцяло неоснователен и подлежи на отхвърляне.
С цитираната разпоредба от КТ
законодателят е установил, че работодателят и виновните длъжностни лица
солидарно дължат обезщетение на работника или служителя, когато незаконно не са
допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото
правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграж-дение
на работника или служителя за времето на незаконното недопускане на работа. От
ангажираните в хода на производството доказателства не се констатира в дадената
хипотеза да е налице незаконно недопускане до работа на ищеца в заявения като
предмет на спора период от 20.10.2014 г. до 28.01.2015 г. За времето до изтичане на срока за
заплащане на обезщетението по чл.331 КТ – 20.11.2014 г. по постигнатото
съгласие между страните за прекратяване на трудовото им правоотношение за
работодателя не е съществувало задъл-жение да допуска ищеца до работа, а и
изразена готовност от страна не последния да престира труд за този период не е
налице. След възстановяване на трудовото правоотно-шение съобразно уредбата на чл.331,
ал.3 КТ на 21.11.2014 г. за времето от 21.11.2014 г. до 25.11.2014 г. вкл. и от
26.11.2014 г. до 28.11.2014 г. вкл. Д.Р.Д. поради общо заболяване
е бил временно нетрудоспособен, поради което същият не е бил в състояние да
работи, а с оглед това му състояние до изтичане на срока на временната
неработоспо-собност работодателят е бил длъжен да не го допуска да престира
труд в съответствие с чл.18, ал.1, изр.2 от Наредбата за медицинската
експертиза. От момента на връчване на 29.11.2014 г. на заповед №
ЧР-09-1786/20.11.2014 г. на изпълнителния директор на ответна-та агенция възстановеното
трудово правоотношение между страните е прекратено на друго основание – по реда
на чл.19а, ал.2 от Закона за администрацията и поради липсата на съществуващо
валидно правоотношение между тях недопускането на жалбоподателя да изпълнява
трудови задължения в агенцията не е неправомерно. Предвид горното до края на
исковия срок – 28.01.2015 г., също не е налице хипотеза на незаконосъобразно
недопускане до работа, което да подлежи на репариране по реда на чл.213, ал.2 КТ.
По евентуалните искове с правно
основание реда на чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ
във връзка с прекратяването на трудовия договор между страните с издадена заповед № ЧР-09-1734/17.10.2014 г. на
изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ на
основание чл.331 КТ.
Законосъобразно съставът на СРС е
прекратил производството по делото в тази му част като недопустимо поради липсата
на правен интерес за ищеца от предявяването на тези искове, който е абсолютна
процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. В дадения
казус прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл.331, ал.1 КТ не
е произвело действие, предвид което не може да се претендира неговата отмяна и
да се търси възстановяване на заеманата преди това длъжност. С отпадане на
основанието по чл.331 КТ трудовото правоотношение се възстановява по силата на
закона във вида, в който се е намирало преди предприетите действия за неговото
прекратяване по този ред. В горния смисъл е и съдебната практика, обективирана
в решение № 83/29.05. 2013 г. по гр.д.№ 334/2012 г. на ВКС, ІV ГО, която се поддържа
от настоящия състав.
Поради съвпадение на крайните изводи
на въззивната инстанция с тези на първо-инстанционния съд относно изхода от
разглеждането на спора, атакуваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на жалбоподателя
Д.Д. не се дължат разноски за въззивното производство на основание чл.78, ал.1 ГПК, а същият следва да бъде осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 във
връзка с ал.8 от ГПК на ответната агенция 100,00 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 45598 от 23.02.2017
г., постановено по гр.д.№ 4500/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав – с
отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение № 320790
от 23.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 4500/ 2015 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав.
ОСЪЖДА Д.Р.Д., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ
на Изпълнителна агенция „Военни
клубове и военно-почивно дело“, ЕИК *********, с адрес на управление: гр.София, п.к.1000, бул.„Цар
Освободител“ № 7, на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 100,00 /сто/ лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред Върховен
касационен съд с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на
страните – при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.