О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260150 20.10.2020г. гр. Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО отделение, II състав,
в закрито заседание на двадесети октомври 2020г.
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
при секретаря Катерина Маджова
като разгледа докладваното от съдията- докладчик ЗЛАТЕВ
частно гражданско дело № 3264 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството
е образувано по частна жалба на “А.Т.”- ЕООД, ***против Разпореждане № 5047/16.09.2020г., поставено
по ч.гр.д.№ 2027/2020г. по описа на РС- гр.Казанлък, обл.Старозагорска,
с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател против Д.Д.К. *** за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410
от ГПК, в частта с която се претендира сумата 74, 98 лв.- възнаграждение по
Договор за предоставяне на поръчителство и сумата 39, 04 лв.- административни
разноски. Частният жалбоподател излага доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на разпореждането, като моли въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и да
издаде заповед за изпълнение за отхвърлените суми. Претендира за направени
разноски по производството за държавна такса.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната
жалба, мотивите на атакуваното Разпореждане, данните от първоинстанционното
дело и приложимите по казуса материалноправни и
процесуални норми, намери за установено и доказано следното :
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление по реда на чл.410 от ГПК от “А.Т.”- ЕООД,
***срещу Д.Д.К. *** Загора за издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 300 лв.- главница, 59,60 лв.- договорна лихва от
08.05.2017 г. до 10.03.2018 г., 162,65 лв.- наказателна лихва от 11.06.2017г.
до 03.08.2020г., законна лихва върху главницата от 27.08.2020г. до изплащане на
вземането, 39,04 лв.- административни разноски, 74,98 лв.- дължимо
възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство, 75,00лв.-разноски
по делото, от които 25,00 лв.- държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
В заявлението
е посочено,че вземането произтича от договор за кредит № 873511/08.05.2017г., сключен
между “К.”- ЕАД и Д.Д.К. за сума в размер на 300 лв.,обезпечен
чрез сключен на 08.05.2017г. договор за предоставяне на поръчителство между заявителя
и длъжника. Посочено е, че
кредитополучателят се е задължил да върне заемната сума, заедно с договорна
лихва, както и дължимото възнаграждение на поръчителя по договора за
поръчителство. Задължението станало изискуемо, тъй като на 10.03.2018г. е падежирала последната погасителна вноска съгласно погасителния
план. На 05.08.2020г. заемодателят изпратил до поръчителя искане за плащане.
Поръчителят изпратил уведомление на длъжника, в което посочва всички дължими
суми и на 10.08.2020г. изпълнил задължението на длъжника. Искал е РС да издаде
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника и изпълнителен лист за
посочените по- горе суми.
С
обжалваната част на разпореждането РС е отхвърлил заявлението в частта, с която
заявителят “А.Т.”- ЕООД
е поискало издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата 74, 98
лв. - възнаграждение за предоставяне на поръчителство и за сумата от 39. 04
лв.- административни разноски по Договор за потребителски кредит, като е приел,
че искането за “административни
разноски”
противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,свързани с
усвояване и управление на кредита,а относно възнаграждението за предоставяне на
поръчителство се основава на
неравноправна клауза, а съгласно чл.146, ал.1 от ЗПП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни.
Съгласно
чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да
отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК, да не
противоречи на закона или добрите нрави,да не се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител и да не е
налице обоснована вероятност за това:
длъжникът да има постоянен адрес или седалище на
територията на Р.България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Р. България- чл.411 , ал.2 от ГПК. В конкретния случай , въззивният съд приема ,че са налице пречките по чл.411, ал.2,
т.2 от ГПК, тъй като искането за
присъждане на суми, съгласно клаузите на договора за потребителски кредит
относно издаване на заповед за изпълнение за административни разноски и
възнаграждение за предоставено
поръчителство противоречат на закона. Според разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка обаче и ограничена в две посоки: съдържанието
на договора
не може да противоречи на императивни норми на закона, а в равна степен- и на
добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските, така и за
търговските сделки по аргумент на чл.288 от ТЗ.Съгласно разпоредбата на чл.10а от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора. Следващата алинея обаче забранява на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,свързани с
усвояване и управление на кредита- чл.10а, ал.2 от ЗПК. Разпоредбата на чл.10, ал.4
от ЗПК изисква видът,размерът и действието,за което се събират такси и/или комисионни, да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. В случая административните разноски за
извънсъдебно събиране на вземането не са индивидуализирани, а са определени
общо. Предвид противоречието й с императивни правни норми, клаузата в договора
за административни разноски, на основание чл.21,ал.3 от ПК е нищожна.
В процесното
правоотношение по предоставяне на потребителски кредит са налице неравноправни
клаузи. Макар отношенията между кредитора и длъжника да са представени като
регламентирани от отделни договори-за потребителски кредит и за
поръчителство,при изложените от заявителя факти и основания става ясно, че се
касае за свързани и обусловени правоотношение, които не могат да съществуват
самостоятелно. Както е посочено в заявлението, договорът за потребителски
кредит не може да бъде сключен без да е обезпечен. От своя страна е налице
договорна обвързаност и между кредитора и поръчителя,с изричната уговорка за
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по
основното задължение по кредита. Налице е дълг по кредитно правоотношение, с уговорени,
акцесорни плащания и те следва да се разглеждат като
едно цяло.
Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на
кредитното правоотношение в отделен договор,ясно прозира целта да се заобиколи закона и забраната за уговаряне на допълнителни
такси във връзка с усвояването и управлението на договора съгласно чл.10а, ал.2
от ЗПК. Видно е, че ангажиментът към поръчителя е неделим от основния по
кредитното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на
разходите по кредита. В противен случай се води до неоснователно обогатяване за
кредитора и кредитодателя,
така и за поръчителя. Възнаграждението е
уговорено като дължимо предварително, преди и без да се знае дали длъжникът ще
прибегне до тази възможност, като на практика с него се предвижда допълнителна
такса за услуга, която не е ясно дали ще се предостави, което отново насочва
към противоречие с чл.10а, ал.4 от ЗПК.
Въззивният съд намира,че посочените по- горе клаузи от
договора за поръчителство носят всички белези на неравноправни по смисъла на
чл.143 от ЗЗП, тъй като нарушават изискването за добросъвестност и създават
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. В
текстовете на чл.143, т.1- 19 от ЗЗП са изброени възможни проявни
форми на неравноправни клаузи, като по аргумент от чл.143, т.20 от ЗПК изброяването
е примерно, а не изчерпателно. Констатираното противоречие с приложимите
разпоредби на ЗЗП и ЗПК е основание спорните клаузи да се приемат за нищожни
като неравноправни, както и на това основание заявлението да бъде отхвърлено.
Предвид
изложените съображения, въззивната инстанция, намира
че частната жалба е неоснователна, че Разпореждането на РС в обжалваната му част,
в която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК, като правилно, следва да бъде потвърдено.
Настоящото въззивно Определение е окончателно и не подлежи на
обжалване пред по- горен съд.
Ето защо водим
от горните мотиви и на основание чл.278, ал.1 и 2 от ГПК, въззивният
ОС- Ст.Загора
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 5047/16.09.2020г., поставено
по
ч.гр.дело №2027/2020г. по описа на Районен съд- Казанлък.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: