Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 19.03.2021г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на осми март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ
: ГАЛИНА ТАШЕВА
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при участието на секретар Цветелина
Добрева като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 9951 по описа за 2020г.,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 03.01.2020г., гр.д.7610/18г., СРС, 48 с-в
признава за установено, че Т.К.Д. дължи
на „Д.З.“ АД на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 500,
ал. 1, т. 3 КЗ сумата 524,72 лв., представляваща изплатеното на основание
договор за застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение за застрахователно
събитие настъпило на 02.02.2017 г. в гр. София и ликвидационни разноски,
сторени от застрахователя за неговото определяне, ведно със законната лихва от
09.08.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 30.08.2017 г. по ч.гр.д. № 54630/2017 г. на СРС, 48 състав и
осъжда ответника да заплати на ищеца сумата 175 лв. – разноски за исково
производство и сумата 75 лв. – разноски за заповедно производство.
Срещу решението постъпва въззивна жалба
от ответника по иска Т.К.Д.. Счита за неправилни изводите на СРС за своеволно
напускане на местопроизшествието от ответника. Неправилно не са кредитирани
изцяло показанията на свид. В., за разлика от тези на
свид. Б.. Водачът на увредения автомобил също напуска
мястото на ПТП, щом като е бил в бензиностанцията, което освобождавало
ответника от отговорност по чл.500, ал.1, т.3 КЗ. Иска се отмяна на решението и
постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.
Въззиваемият –
ищецът „Д.З.“ АД оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и
правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.500, ал.1, т.3 КЗ.
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са приети нови
доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на
препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в
жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
Според протокол за ПТП от 02.02.2017
г., свидетелските показания и признанието на ответника в отговора на исковата
молба относно механизмът на инцидента, на посочената дата, лек автомобил, управляван
от Ц.Р., при спиране на червен светофар е ударен поради неспазена достатъчна
дистанция от движещия се след него лек автомобил, управляван от ответника Т.К.Д.,
застрахован по „Гражданска отговорност“ при ищеца „Д.З.“ АД.
Своеволното напускане от ответника на мястото, където
настъпва пътния инцидент, преди пристигането на служители от КАТ се установява
от съвпадащите и взаимно допълващи се данни по протокола за ПТП, показанията на
двамата свидетели, признанието на ответника във въззивната жалба и приетото в
решение от 31.12.2018г., нахд 12693/17г., СРС, 17 с-в,
служебно известното на настоящия съдебен състав.
Протоколът за ПТП е изготвен от мл. автроконтрольор въз основа на сведения, предоставени само
от единия участник в пътния инцидент – водачът на увредения автомобил, който
подписва протокола. Документът не е подписан от другия участник - ответника. В частта, с която длъжностното лице
удостоверява източника на данни, протоколът обективира
официално удостоверително изявление по чл.179, ал.1 ГПК за заварен на място
единствено увредения участник, но не и делинквентът,
какъвто е ответникът.
Свидетелите Б. и В., въз основа на
непосредствените си впечатления изясняват, че след удара, водачите на двата
автомобила излизат от превозните средства, разговарят и разменят телефонните си
номера, а впоследствие ответникът потегля с автомобила си. Според свидетеля В.,
управляващ друг автомобил след ответника, двамата заедно спират на близката
бензиностанция, зареждат колите с гориво и продължават по предварително
набелязания маршрут към гр. Копривщица. Свидетелят Б. уточнява, че заедно с
водача на увредения автомобил - Р., по-късно напразно чакат ответника на същата
бензиностанция до пристигането на служител от КАТ.
В подкрепа е признанието на ответника
във въззивната жалба, че действително напуска мястото на пътния инцидент.
С решение от 31.12.2018г., нахд
12693/17г., СРС, 17 с-в също е прието, че ответникът напуска мястото на ПТП.
Основанието за съдебната отмяна на обжалвания АУАН е поради несъответствие
между вписаните в акта фактическо основание и правна квалификация на
нарушението. Отделно, постановената по реда на чл.59 и сл. ЗАНН отмяна на
наложеното административно наказание за нарушението не обвързва гражданския съд
по аргумент на противното основание, черпен от чл.300 ГПК за задължителната
сила само на стабилизираната присъда.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че щом като водачът
на увредения автомобил също напуснал мястото на ПТП и отишъл в бензиностанцията,
ответникът се освобождавал от отговорност по чл.500, ал.1, т.3 КЗ. Въззивният
съд намира за доказани всички правнорелевантни факти за
тази хипотеза. Делинквентът без основателна или
неотложна причина, включително за оказване на медицинска помощ, напуска мястото
на ПТП преди задължителното посещение от органите за контрол на движение по
пътищата. Затова основателен е регресният иск на неговия
застраховател по „Гражданска отговорност“, платил обезщетение за причинени имуществени
вреди на увреденото лице.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.
Въззиваемият на основание чл.78, ал.8 ГПК (ред. изм. обн. ДВ бр. 8/24.01.2017г.) вр. чл.37,
ал.1 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на
правната помощ има право на сумата 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 03.01.2020г., гр.д.7610/18г., СРС, 48 с-в.
ОСЪЖДА Т.К.Д., ЕГН **********, с адрес *** дължи на „Д.З.“
АД“*****, гр. София, сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивна
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.