Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 10.01.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 7110 по описа за 2020г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството са предявени от „Ю.Б.“ АД против Д.П.К. осъдителни искове за сумата 18 752.83 евро-главница по
договор за кредит № HL15026/01.12.2006г. и сумата 20 640.36 евро-лихва за
забава за периода 09.07.2015г.-25.02.2020г., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на исковата молба до изплащането.
Твърденията са за сключен с ответницата
договор на 01.12.2006г. с предоставен кредит от 130 725 евро за покупка на
недвижим имот. Поради неизпълнение задълженията за заплащане на три погасителни
вноски в периода 15.10.2013г.-15.12.2013г. настъпила предвидената в договора
предсрочна изискуемост. Въз основа подадено заявление по образуваното гр.д.№ 39994/2015г. по описа на СРС, 38 състав, в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК
против ответницата за сумата 69 752.48 евро-главница, 10 570.61
евро-договорна лихва за периода 15.10.2013г.-08.07.2015г. и 344.75 евро-такси,
както и присъдени разноски в заповедното производство от 6 631.36лв. След
подадено възражение срещу заповедта по искова молба на ищеца било образувано
гр.д.№ 37/2016г. по описа на СГС, 7 състав, по което с решение от 14.07.2017г.
исковете по чл.422 ГПК отхвърлени поради констатацията на съда, че изявлението
за предсрочна изискуемост на кредита не е връчено надлежно на ответницата. С
влязло в сила решение по т.д.№ 5798/2017г. по описа на САС решението на СГС
било частично отменено, вместо което признато за установено съществуването на
вземането от 5 844.98 евро-просрочена главница за периода
м.10.2013г.-м.06.2015г., заедно със законната лихва от 09.07.2015г. до
изплащането; 10 561 99 евро-договорни лихви за периода 15.10.2013г.-08.07.2015г. и 344.75
евро-такси по договора. Съображенията на въззивния съд са, че независимо от
отсъствието на предсрочна изискуемост към момента на подаване заявлението
/09.07.2015г./ вноските за посочения в решението период са били с настъпил
падеж и поради това изискуеми. Наред с това твърди на
10.02.2020г. да е прихванал дължимите му от ответницата суми
за разноски в заповедното и исковото производство с тези присъдени в полза на
ответницата, както и част от договорните лихви. За вземанията за останалата
част от главницата 18752.83 евро и лихви за забава 20 640.36 евро, предмет
на настоящата искова молба, не е формирана сила на пресъдено нещо и е налице
предсрочна изискуемост.
Ответницата сочи, че през 2007г. ищецът
прехвърлил вземанията си по договора за кредит с договор за цесия на „Б.Р.С.“
АД, за което била уведомена и навежда липса на активна легитимация и правен
интерес от предявените искове. Счита договора за кредит за нищожен на основание
чл.38 ЗКНИП поради липса на предвидените в чл.24, ал.1, т.9 и т.11, съответно
чл.25, ал.3 ЗКНИП условия. Твърди клаузите от него по чл.3, ал.1 и ал.3; чл.5, ал.3;чл.10,
т.2; чл.12, чл.18, ал.2 и чл.19
да са неравноправни по чл.143 и чл.146 ЗЗП и в този смисъл нищожни. Оспорва
кредитът да е станал предсрочно изискуем, тъй като изявлението на банката за
това не й е надлежно съобщено. Твърди въз основа издадения в полза на банката
изпълнителен лист в заповедното производство да е било образувано изп.д.№
20158040400686 по описа на ЧСИ Д. Н., по което в резултат на проведено
принудително изпълнение събрана сумата 141 780лв., от която на ищеца
преведени 134 265.78лв. в погашение на задълженията по договора. По този
начин е настъпил погасителен ефект за вземанията, предмет на влязлото в сила
съдебно решение на САС, поради което не дължи претендираната
с настоящата искова молба лихва за забава за периода 09.07.2015г.-20.10.2017г.
Оспорва твърдението за извършено прихващане поради това, че още през 2019г. е цедирала вземането са за разноски в
предходно развилото се исково производство на трето лице, изявлението за
прихващане не е стигнало до знанието й,
както и поради настъпил преди това погасителен ефект. Противопоставя възражение
за изтекла погасителна давност на задълженията за главница и лихви с падеж
преди 17.07.2017г.
В допълнителната искова молба
ищецът поддържа да е материално легитимиран по исковете и да разполага с правен
интерес, тъй като въпросът за активната му легитимация е разрешен с предходно
влязлото в сила съдебно решение, а отделно от това към датата на подаване на
исковата молба поради преобразуване се явява универсален правоприемник на „Б.Р.С.“
АД, което дружество се е вляло в „И А.Б.Л.Б.“ ЕАД, а последното в „Ю.Б.“ АД.
Оспорва договорът за кредит да е нищожен по съображения, че ЗКНИП не е бил
действащ към датата на сключването му. Излага доводи, аналогични на наведеното
в исковата молба, за настъпила предсрочна изискуемост; доводи за настъпил
погасителен ефект по отношение извънсъдебното прихващане, както и за
приложимост на 5-годишната давност на вземанията, а не поддържаната от
ответницата 3-годишна.
В отговора на допълнителната искова
молба ответницата поддържа вече наведените възражения за липса на надлежно
обявена предсрочна изискуемост.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
Не се спори сключен между
страните договор за кредит № HL15026/01.12.2006г., по
силата на който ищецът /с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/
предоставил сумата от 130 725 евро за покупка на недвижими имоти, срещу
поето от ответницата задължение за неговото връщане за срок от 240 месеца,
считано от деня на откриване на заемната сметка до 15.12.2026г., на месечни
вноски по погасителен план ведно с уговорена възнаградителна лихва от 6.5%.
В периода
14.01.2008г.-14.12.2012г. ответницата погасявала предсрочно задължения по
договора в общ размер на 39 969.86 евро, за което са сключени анекси от 14.01.2008г., 20.02.2008г., 26.02.2008г.,
12.05.2008г., 23.05.2008г., 30.06.2008г., 30.12.2010. и 14.12.2012г. С тях е променен крайния срок на договора на 15.06.2026г.
и съставен нов погасителен план.
Плащания са били правени до
15.10.2013г., след която дата е просрочила три поредни вноски с падежи
15.10.2013г., 15.11.2013г. и 15.12.2013г., поради което и в съответствие с
уговореното в чл.18, ал.2 от договора на 06.04.2015г. ищецът отправил изявление
за предсрочна изискуемост. Връчването е осъществено от нотариус с
удостоверяване от 30.04.2015г. това да е направено по чл.47, ал.1 ГПК чрез
поставяне на уведомление.
Ищецът подал заявление до СРС с
образувано гр.д.№ 39994/2015г., 38 състав, и издадена на 16.07.2015г. заповед
за изпълнение по чл.417 ГПК срещу ответницата за следните суми: 69 752.48
евро-главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от 09.07.2015г.
до изплащането, 10 570.61 евро-възнаградителна лихва за периода
15.10.2013г.-08.07.2015г. и 344.75 евро-такси по кредита за периода
15.10.2013г.-08.07.2015г. Със заповедта в полза на банката са присъдени
разноски в заповедното производство от 6631.36лв. Въз основа на нея е издаден
изпълнителен лист.
В срока по чл.414 ГПК ответницата
оспорила вземанията с подадено писмено възражение, с оглед на което ищецът
предявил установителни искове за сумите по заповедта, в тази част за разноските
по чл.422 ГПК с образувано гр.д.№ 37/2016г. по описа на СГС, I-7 състав.
При разглеждане на спора съдът
установил, че ответницата е била в неизпълнение на три поредни вноски и
отправено от банката изявление за предсрочна изискуемост, но формирал извод, че
не е достигнало до знанието й, поради което с решение от 14.07.2017г. отхвърлил
исковете. Частично прекратил делото по иска за установяване дължимост на
разноските поради недопустимост, както и осъдил ищеца да заплати на ответницата
разноски по чл.78, ал.3 ГПК от 5300лв.
Решението е било обжалвано с
образувано т.д.№ 5798/2017г. по описа на САС с постановено на 17.05.2018г.
съдебно решение. Въззивният съд споделил изводите за ненадлежно връчване на
изявлението за предсрочна изискуемост и в този смисъл да е произвело правно
действие, но същевременно отчел, че към деня на подаване заявлението за заповед
за изпълнение по чл.417 ГПК -09.07.2015г. са настъпили падежите на уговорените
с последния погасителен план вноски от 15.10.2013г.-15.06.2015г. включително,
т.е. към този момент са били изискуеми съответните на тези вноски части от
главницата и договорната лихва, както и уговорената лихва върху просрочената
главница. Затова частично отменил решението на СГС, вместо което признал за
установено вземанията на банката за сумата 5844.98 евро, представляваща
просрочена главница за периода м.10.2013г.-м.06.2015г., ведно със законната
лихва от 09.07.2015г.; за сумата 10 561.99 евро, представляваща договорна
лихва за периода 15.10.2013г.-08.07.2015г. и сумата 344.75 евро, представляваща
договорни такси, като в останалата отхвърлителна част до пълните претендирани
размери постановил потвърдителен диспозитив. В частта за присъдените в полза на
ответницата разноски по чл.78, ал.3 ГПК отменил решението на СГС над сумата 4199.19лв.
и я осъдил да заплати на „Ю.Б.“ АД разноски по чл.78, ал.1 ГПК в заповедното и
първоинстанционното производство от 2136.57лв. За разноските във въззивното
производство на основание чл.78, ал.1 ГПК осъдил ответницата за сумата
655.39лв., а на основание чл.78, ал.3 ГПК осъдил ищеца за сумата 4772.82лв.
С Определение № 466/15.10.2019г.
по т.д.№ 127/2019г. на ВКС, I т.о., не е допуснато до
касационно обжалване решението на САС, което влязло в сила на 15.10.2019г. С
определението „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати разноски на ответницата в
касационната инстанция от 5065лв.
За присъдените в полза на
ответницата разноски в трите съдебни инстанции в общ размер на
14 037.01лв. е издаден изпълнителен лист на 25.10.2019г.
По делото е представен договор
между Д.К. и В.С., с който първата, в качеството на цедент, прехвърля на втория,
в качеството на цесионер, вземането си срещу банката за присъдените разноски в
размер на 14 037лв. В договора не е посочена дата на сключване.
Представеният препис носи нотариално удостоверяване за идентичност с оригинала
от дата 01.11.2019г. Представено е и уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, с което
ответницата съобщила на ищеца за цесията, получено на 04.11.2019г.
Не е спорно, че по издадения въз
основа заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 39994/2015г. на СРС, 38
състав, изпълнителен лист е образувано изп.д.№ 2158040400686 по описа на ЧСИ Д.
*** действие ОС-Бургас, с длъжник ответницата. Видно от представеното
удостоверение на ЧСИ изх.№ 40582/22.11.2019г. /стр.70/ на 16.03.2017г. е била
извършена публична продан на ипотекираните в полза на банката-взискател имоти,
собственост на „С.М.2“ ЕООД, в резултат на която е получена сума в общ размер
на 141 780лв. Съгласно протокол за изплащане № 38104/20.10.2017г. на ЧСИ, сумата
е разпределена по следния начин: 6 111.48лв.-такси и разноски на съдебния
изпълнител по изпълнителното дело; 134 265.78лв. в полза на взискателя „Ю.Б.“
АД *** за дължими данъци и ТБО за продадените имоти.
Във връзка с получените от
банката суми в изпълнителното производство ипотекарният длъжник „С.М.2“ ЕООД
предявил против нея осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за 29 000лв.,
частично от 98 710.31лв., като е поддържал, че вземанията по изпълнителния
лист са ограничени до признатите с влязлото
в сила съдебно решение по чл.422 ГПК, а с така събраната сума в повече е налице
неоснователно обогатяване и подлежи на връщане. Предмет на образуваното т.д.№
2753/2019г. на СГС, ТО, VI-3 състав, са и претенции на
дружеството за връщане на суми за разноски от същото изпълнение, които са
неотносими към настоящия спор. С постановеното на 14.09.2020г. решение съдът
приел за основателен иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и го уважил в заявената част.
С решение № 217/09.04.2021г. по
т.д.№ 2548/2020г. на САС първоинстанционното е частично отменено. Въззивният
съд изложил мотиви, че с влязлото в сила решение по чл.422 ГПК не е отречено
съществуването на вземанията по договора за кредит, а само изискуемостта на
част от тях към определен момент, но ако изискуемостта на друга част или цялото
е настъпила в следващ момент /до края на съдебното дирене-арг. чл.235, ал.3 ГПК/, тогава полученото от банката в резултат на принудителното изпълнение не е
без основание. По делото е било установено, че в течение на производството към
15.01.2021г. е настъпил падежа на 68 бр. вноски на обща стойност 50 374.36
евро, равни на 98 523.88лв., към които са прибавени пропорционално
разноски от 7643.71лв. или общо сумата 106 167.59лв.,
която съдът приел, че не е получена без основание. За останалата част до
134 265.78лв., т.е. разликата от 28 098.19лв. е счел за недължима и в
тази част потвърдил решението на СГС, защото приел, че не е изискуема при липса
на доказателства за настъпила предсрочна изискуемост. Решението на САС не е
допуснато до касационно обжалване с Определение № 197/08.04.2022г. на ВКС, ТК, I т.о. и е влязло в сила.
От заключението на вещото лице по
приетата ССч.Е е видно, че към 08.07.2015г. /датата на подаване заявлението за
заповед по чл.417 ГПК по гр.д.№ 39994/2015г. на СРС/ остатъчният размер на
неплатената главница е в размер на 69 752.49 евро, от която 5844 евро
падежирала и 63 907.51 евро непадежирала. С постъпилата на 20.10.2017г. от
принудителното изпълнение сума 134 265.78 лв. е погасена главница в размер
на 50 999.65 евро, с оглед на което останалата непогасена част възлиза на
18 752.84 евро. Вещото лице изчислява лихвата за забава за периода
09.07.2015г.-25.02.2020г. на сумата 20 644.31 евро.
Въз основа тези фактически обстоятелства,
съдът обоснова от правна страна следното:
Възражението на ответницата за
недопустимост на исковете поради липса на активна легитимация на ищеца, тъй
като цедирал вземанията си по договора за кредит на трето лице „Б.Р.С.“ АД и в
този смисъл няма качеството на кредитор, е неоснователно. Идентично възражение
е навела и в развилото се предходно исково производство по чл.422 ГПК при
установеното от съда, че действително през 2007г. е било извършено прехвърляне
на вземанията, но през 2009г. дружеството-цесионер обратно ги цедирало на банката
с договор между тях с формиран извод да е произвел правно действие спрямо
длъжника. След влизане в сила на решението и към деня на подаване исковата
молба по настоящото дело не се твърди и няма доказателства ищецът отново да е прехвърлил
произтичащите от него вземания, поради което е активно легитимиран и доколкото
поддържа да има неудовлетворено парично притезание от договора за кредит
разполага с правен интерес от исковете.
В т.2 от ТР № 3/2017г. и т.18 от ТР № 4/2013г., двете на ОСГТК на
ВКС, е разяснено, че предсрочната
изискуемост на вземане по договор за кредит, уредена в чл.432 ТЗ, е по правната
си същност преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за
разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на
едната от страните. Изменението засяга
срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума,
като от срочен договорът се преобразува в безсрочен с отпадане занапред действието
на погасителния план, ако е било уговорено кредитът да се връща на вноски. Волеизявлението
на кредитора следва да достигне до длъжника и поражда действие при наличие обективните
предпоставки за предсрочна изискуемост, уговорени в договора или предвидени в
закона. В този случай, поради изгубване преимуществото на срока /чл.71 ЗЗД/,
длъжникът дължи изпълнение на всички задължения по договора.
Относно начина на обявяване е
формирана съдебна практика, според която исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчване на препис от нея тя се счита съобщена на ответника /длъжника/, ако
относимите към настъпването й факти са се осъществили към деня на подаване на
исковата молба /Решение № 77/10.05.2016г. по т.д.№ 3247/2014г., ВКС, ІІ т.о.,
Решение № 10/25.02.2020г. по т.д.№ 16/2019г. на ВКС, II т.о. и др./.
Съгласно друго ТР №
8/02.04.2019г. по тълк.д.№ 8/2017г., ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но
към датата на формиране силата на пресъдено нещо по иск по чл.422 ГПК са налице
падежирали вноски, съдът следва да присъди вземането до размера, чиято
изискуемост е настъпила.
Посочените разрешения намират
приложение и при предявен от банката-кредитор осъдителен иск по общия исков
ред.
По делото не е спорно, че
ответницата е преустановила плащанията по кредита, считано от 15.10.2013г. и
поради неизпълнението на три поредни вноски, съставляващо основанието по чл.18,
ал.2 от договора, ищецът упражнил правото да обяви предсрочна изискуемост през
2015г. и се снабдил със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№
39994/2015г. на СРС, 38 състав, за цялата непогасена част от главницата от 69
752.48 евро, дължими възнаградителни лихви и заемни такси.
С решението по т.д.№ 5798/2017г.
по описа на САС е прието, че изявлението за предсрочна изискуемост не е
произвело правно действие, но в съответствие с ТР № 8/2019г. е признато за
установено изискуемост на вноските до м.06.2015г. включително поради настъпил
падеж и в тази част заповедта за изпълнение е влязла в сила съобразно чл.416 ГПК. Формираната сила на
пресъдено нещо с решението е за липса на
настъпила към онзи момент изискуемост на всички задължения с последица незачитане правното действие изявлението на ищеца и с оглед на това дължимо от ответницата изпълнение за следващите вноски според погасителния план. Дължимата към м.06.2015г. част от
главницата възлиза на сумата 5844 евро. За останалата част за разликата до 69
752.48 евро, т.е. 63 908.48 евро вземането не е било изискуемо, поради
което и не е подлежало на изпълнение.
Междувременно ищецът провел
принудително изпълнение въз основа издадения по заповедта по чл.417 ГПК
изпълнителен лист със събрана от публична продан на недвижими имоти и получена
от разпределението на 20.10.2017г. сума в размер на 134 265.78лв. Изпълнението
е проведено върху ипотекирани в полза на банката имоти, собственост на „С.М.2“
ЕООД, което дружество има качеството ипотекарен длъжник. Като такъв на
основание чл.429, ал.3 ГПК е обхванат
от субективните предели на изпълнителния лист и отговаря както длъжника за обезпечените с ипотеката
задължения по договора за кредит до стойността на имотите.
Тъй като събраното в изпълнителното
дело надхвърля по размер вземанията признати с решението по чл.422 ГПК, ипотекарният
длъжник предявил против банката осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за възстановяване
на 29 000лв. /частично от 98 710.31лв./, уважен с влязло в сила
съдебно решение по т.д.№ 2548/2020г. на САС, с което потвърдено решението на
СГС по т.д.№ 2753/2019г. до сумата 28 098.19лв. За да постанови този
резултат съдът приел, че полученото от ищеца до този размер представлява частта
от вземанията по договора за кредит, за която не е налице изискуемост,
включително предсрочна, и в този смисъл събрана на отпаднало основание. За
разликата до 98 710.31лв. обосновал извод за неоснователност при отчитане,
че към деня на устните състезания са падежирали вноските до 15.01.2021г.,
поради което полученото за тях е при наличие на основание.
Ответницата не е била страна в
производството по това дело и по арг. от чл.298, ал.1 ГПК не е обвързана от решението,
но то има значение в отношенията й с ищеца и с оглед разпоредбата на чл.297 ГПК
следва да бъде съобразено, защото спорът между банката-взискател и
дружеството-ипотекарен длъжник не е бил за нещо друго, а за вземанията произтичащи
от договора за кредит, по който тя е длъжник, както и предвид връзката между
отговорността на длъжника по материалното правоотношение и отговорността на
ипотекарния длъжник спрямо взискателя в рамките на принудителното изпълнение /чл.429,
ал.3 ГПК и т.2 от ТР № 4/11.03.2019г. по тълк.д.№ 4/2017г. на ОСГТК на ВКС/.
Това, което е било събрано в изпълнителното дело в резултат на осребряване недвижимо имущество от ипотекарния длъжник
служи за удовлетворяване вземанията на взискателя към длъжника по материалното
правоотношение.
С получената от ищеца от
публичната продан парична сума задължението за главница е погасено до 50 999.65
евро с остатъчен размер 18 752.83 евро, който е формиран от вноските след
15.01.2021г. до крайния срок на договора 15.06.2026г. Ответницата не твърди и
доказателства за плащане след 15.01.2021г. не са ангажирани, като тези към деня
на устните състезания по настоящото дело-м.09.2021г. са с настъпил падеж и са
станали изискуеми.
Предвид обстоятелството, че е и
към деня на подаване исковата молба е в неизпълнение са налице предпоставките
на чл.18, ал.2 от договора. Ищецът не е представил доказателства преди
образуване на делото да е обявил на ответницата предсрочна изискуемост, но
доколкото изявление в тази посока е обективирано в исковата молба с връчване
препис от същата е достигнало до нейното знание и в този смисъл е произвело правно
действие. Следователно е налице предсрочна изискуемост на задължението за
главница за пълния размер.
Уговарянето за връщане на
предоставена по договор за кредит сума на погасителни вноски не превръща
задължението на кредитополучателя в периодично, а представлява уговорка за
изпълнение на части, поради което по отношение задължението за главница за
погасителни вноски по договор за банков кредит е приложима общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД, в какъвто смисъл е трайно установената съдебна
практика.
По общото правило на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.
При разсрочено плащане на предоставен кредит началният момент на течението на
давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска.
По делото е установено, че
последното плащане от ответницата е било до 15.10.2013г., като за вноските с
настъпил падеж от тази дата до 15.01.2021г. ищецът се е удовлетворил в рамките
на проведеното принудително изпълнение по издадената заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК. Исковата молба е подадена на 17.07.2020г., поради което и с оглед
чл.110 ЗЗД погасителната давност би се отнасяла за вноските преди 17.07.2015г.,
които не са предмет на настоящия иск, поради което възражението за давност е
неоснователно.
При горното искът по чл.430 ТЗ за
главница за сумата 18 752.83 евро е основателен и следва да се уважи.
Възраженията на
ответницата за нищожност на договора по чл.38 ЗКНИП поради липса на предвидените в
чл.24, ал.1, т.9 и т.11, съответно чл.25, ал.3 ЗКНИП условия, както и
недействителност поради неравноправие на клаузите по чл.3, ал.1 и ал.3; чл.5,
ал.3; чл.10, т.2; чл.12, чл.18, ал.2 и чл.19 от него с оглед разпоредби на ЗЗП
не следва да бъдат разглеждани. Съгласно т.2 от ТР № 3/22.04.2019г. по тълк.д.№ 3/2016г.,
ОСГТК на ВКС, когато с влязло в сила решение за уважаване на предявен частичен иск
са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право,
макар и заявено в частичен обем /размер/, позоваването в последващ процес по
иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото
правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално
право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до
унищожаването му, е преклудирано.
В
случая с влязлото в сила съдебно решение по предходно развилото се производство
по чл.422 ГПК по т.д.№ 5798/2017г. на САС са уважени частично исковете на ищеца
против ответницата за вземанията по процесния договор за кредит включващи
главница, възнаградителни лихви и такси, като с формираната сила на пресъдено
нещо са преклудирани възраженията за недействителност на договора или отделни
клаузи. Отделно от това, част от оспорените клаузи касаят възможността за изменение размера
на възнаградителната лихва, начисляването на такси и комисионни, които не са
предмет на предявените искове.
Спорът между
страните дали е извършено извънсъдебно прихващане по чл.103 ЗЗД между вземането
на ответницата за присъдените й по делото по чл.422 ГПК съдебни разноски и
вземанията на ищеца за разноски от същото, суми за такси по договора за кредит,
част от общо присъдените възнаградителни лихви и законна лихва, както и дали
такъв погасителен ефект е настъпил с оглед данните, че ответницата е цедирала вземането
си на трето лице със съобщаване за прехвърлянето на ищеца е ирелевантен, тъй
като няма връзка с основанието и размера на заявените с исковата молба. Допълнително
следва да се посочи, че ищецът не е привел доказателства в подкрепа на твърдението
да е отправил волеизявление за прихващане.
Поради забава в
изпълнение задълженията по договора ответницата дължи заплащането на лихви за
забава, които според заключението на вещото лице за периода 09.07.2015г.-25.02.2020г.
възлизат на сумата 20 644.31 евро. Претенцията на ищеца е за 20 640.36 евро.
Възражението за
погасяване по давност е частично основателно. Задължението за лихви за забава
се погасява с 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД. Исковата молба е подадена
на 17.07.2020г. и в приложение на тази норма погасени по давност са лихвите преди
17.07.2017г. в размер на 16 169.67 евро, до който размер искът подлежи на
отхвърляне с присъждане на сумата 4470.69 евро, обхващаща периода
17.07.2017г.-25.02.2020г.
При този изход на
делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата следва да заплати на ищеца
разноски по делото от 1993.71лв., включващи платена държавна такса и депозит за
вещо лице съобразно уважената част от исковете.
Ответницата е
направила разноски от 300лв. за депозит за вещо лице. Представлявана е от
адвокат без по делото да се представи доказателства за уговорено и платено
адвокатско възнаграждение, поради което разноски й се следват само за
посочената сума. С оглед отхвърлената част от исковете на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да й заплати разноски от 123.14лв.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Д.П.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление ***, сумата
18 752.83 евро на основание чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
представляваща непогасена главница по договор за ипотечен кредит №
HL15026/01.12.2006г. и сумата 4470.69 евро на основание чл.86 ЗЗД,
представляваща лихва за забава за периода 17.07.2017г.-25.02.2020г., ведно със
законната лихва върху главницата от
подаване на исковата молба-17.07.2020г. до изплащането, като
ОТХВЪРЛЯ
иска за лихва за забава за разликата до пълния предявен размер 20 640.36 евро и
за периода 09.07.2015г.-17.07.2017г.
ОСЪЖДА Д.П.К.,
ЕГН **********,***, да заплати на „Ю.Б.“ АД, ***, разноски по делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК от 1993.71лв.
ОСЪЖДА Ю.Б.“
АД, ***, да заплати на Д.П.К., ЕГН **********,***, разноски по делото на
основание чл.78, ал.3 ГПК от 123.14лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: