Р Е Ш Е Н И Е
№ 69
гр.Шумен, 11 Март 2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен съд, в публичното
съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: М. Маринов
Членове:1. Р. Хаджииванова
2. С. Стефанова
при секретаря Т. Кавърджикова, като
разгледа докладваното от съдия Маринов В.гр.дело №483 по описа за 2019 год. на
ШОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №1016/28.10.2019г. по гр.д.№1066/2019г.
по описа на ШРС, Районен съд - гр.Ш. е уважил предявеният отрицателен
установителен иск по чл.439 от ГПК, като е признал за установено по отношение
на Ю.Р.И. с ЕГН ********** и „УЛТИМА” ЕООД с ЕИК ..., че Ю.Р.И. не дължи на
„УЛТИМА” ЕООД сума в размер на 4108,05 лв. (четири хиляди сто и осем лева и 05
стотинки), представляваща присъдени главница, законна лихва и разноски, за
които вземания е издаден изпълнителен лист на 26.09.2012 г. въз основа на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. № 3111/2012 г. по
описа на PC – Ш., и образувани ИД № 201287604000648 и ИД № 20198760400071 по
описа на ЧСИ Д.З., рег. № 876 на КЧСИ, като погасена по давност. На ищцовата
страна са присъдени деловодни разноски в размер на 815 лева.
Недоволен от така постановеното решение
останал ответника, който обжалва решението на районния съд, като посочва доводи
за неправилност и незаконосъобразност на решението, и моли съда да го отмени и
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира направените
по делото разноски.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна не е
депозирала отговор на жалбата. С молба, депозирана преди съдебно заседание, излага,
че решението е правилно и законосъобразно, и моли да бъде потвърдено.
Претендира присъждане на деловодни разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и
процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите
изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за основателна.
Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция
по чл.439, ал.1 от ГПК от Ю.Р.И. *** срещу "УЛТИМА" ЕООД гр.Ш., с
която ищецът моли да се приеме за установено по отношение на ответника, че
ищеца не му дължи сумите присъдени по ЧГД №3111/2012г. на ШРС. Сочи, че на
19.02.2019 г. получил призовка за доброволно изпълнение по изп.д. №
20198760400071 по описа на ЧСИ Д.З., образувано въз основа на изпълнителен лист
от 26.09.2012 г., изд. по ч.гр.д. № 3111/2012 г. по описа на ШРС, издаден в полза
на ответника „Ултима” ЕООД. Първоначално било образувано друго изпълнително
дело, последното изпълнително действие по което било извършено на 04.12.2013
г., поради което на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК производството по
него се счита прекратено на 04.12.2015 г. по силата на закона. Освен това, от
04.12.2013 г. започва да тече нова петгодишна давност, която към датата на
образуване на новото изпълнително дело била изтекла. Моли съда да постанови
решение, по силата на което да признае за установено по отношение на ответника,
че ищецът не му дължи сума в размер на 4108,05 лв. представляваща присъдени
главница, законна лихва и разноски, за които вземания е издаден изпълнителен
лист на 26.09.2012 г. въз основа на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. № 3111/2012 г. по
описа на PC – Ш. и въз основа на същия са образувани ИД № 201287604000648 и ИД
№ 20198760400071 по описа на ЧСИ Д.З., рег. № 876 на КЧСИ, поради погасяване на
вземанията по давност.
От събраните по делото доказателства се установява
следното от фактическа страна: Не е спорно, че между страните е съществувало
валидно облигационно отношение. Видно от приложения изпълнителен лист от
26.09.2012 г., издаден по ч.гр.д. № 3111/2012 г. по описа на ШРС, В.Й.П., Ю.Р.И.
и И.В.К. са били осъдени да заплатят солидарно на „Ултима“ ЕООД гр. Ш. сумата
1000 евро за неизпълнение на задължение по запис на заповед, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 13.09.2012 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 299,11 лв. – разноски по делото. От приложеното копие
на изп.д. № 20128760400648 по описа на ЧСИ Д.З. рег. № 876 на КЧСИ е видно, че
същото било образувано на 04.10.2012 г. въз основа на молба от ответното
дружество срещу длъжниците и представения от него изпълнителен лист по ч.гр.д.
№ 3111/2012 г. по описа на ШРС. Последното изпълнително действие по цитираното
изпълнително дело, изразяващо се в наложен запор върху дружествените дялове на ищеца
в „И.Ю.“ ООД гр. Ш. е извършено на 04.12.2013 г. Частният съдебен изпълнител
издал постановление на 16.01.2019 г., с което прекратил изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Въз основа на процесния изпълнителен
лист, на 16.01.2019 г. „Ултима“ ЕООД депозирало пред същия съдебен изпълнител нова
молба, по която било образувано изп.д. № 20198760400071.
Анализът на горната фактическа обстановка налага
следните правни изводи: Основния спорен въпрос между страните е дали вземането
на ответника е погасено по давност до образуване на второто изпълнително дело.
На първо место следва да се изтъкне, че в настоящия случай се касае за влязла в
сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена в производство по
чл.417 от ГПК. Съгласно действащата правна уредба, доколкото заповедното
производство се инициира със заявление за издаване на заповед за изпълнение, а
не чрез искова молба, то принципно заявлението за издаването на заповед за
изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, като този ефект се постига едва
с евентуалното предявяване на иск при условията на чл.422, ал.1 от ГПК, като
искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл.415, ал.4 ГПК. Целта на уредната фикция в закона е да се охранят правата на
заявителя с оглед евентуално изтичащия междувременно давностен срок. В същото
време обаче, съгласно съдебната практика, същият ефект има и влязлата в сила
заповед за изпълнение, която стабилизира вземането и от влизането й в сила
започва да тече нова давност.
Съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Целта на заповедното
производство е да се провери дали вземането е спорно или безспорно, което означава,
че при влязла в сила заповед за изпълнение не е налице вече правен спор,
каквото е положението при постановено съдебно решение. Ето защо по действащия
ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е
и константната практиката на ВКС - Решение №781 от 25.05.2011 год- на ВКС по
гр.д. №12/2010 год., III г.о., ГК, Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение №214 от 15.05.2018 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., Определение №633 от 07.11.2017 год. на
ВКС по т.д. №1508/2017 год., II т.о., ТК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015
г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от
19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на
пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно
очертани в разпоредбата на чл.423 от ГПК и чл.424 от ГПК, аналогични на чл.303,
ал.1, т.1 и т.5 от ГПК. Същевременно съгласно константната съдебна практика на
ВКС по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното
основание, е допустим и иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в
сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането,
защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения. За разлика от общият исков процес, при
който преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо настъпва в края на
съдебното дирене в последната инстанция по същество (което по правило е
въззивното производство), то при влязлата в сила заповед за изпълнение
преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо настъпва с изтичане на срока
за подаването на възражения срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение /Решение №6 от 21.01.2016 год. на ВКС по т.д. №1562/2015 год., I
т.о., Решение №781 от 25.05.2011 год. по гр.д. №12/2010 год. III г.о., Решение
№207 по гр.д. №7030/2014 год. IV г. о., Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., и др./. След стабилизирането на
заповедта за изпълнение ирелевантно за правния спор е обстоятелството въз
основа на какъв акт или основание е издадена същата – дали въз основа на запис
на заповед или друг документ. Ето защо, когато е налице влязла в сила заповед
за изпълнение същата стабилизира вземането, поради което от влизането ѝ в
сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна.
Както бе отбелязано по - горе, последното изпълнително
действие по ИД №648/2012 год. по описа на ЧСИ Д.З. е извършено на 04.12.2013 г..
През периода, обхващащ времето, през което е било образувано първото
изпълнително дело, са действали два тълкувателни акта на Върховния съд, касаещи
разпоредбите на чл. 110- 116 от ЗЗД, уреждащи режима на давността в българското
гражданско право. Първият от тях е Постановление на Пленума на ВС № 3/18.11.1980
г. на ВС на РБ, а вторият –ТР №2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, което в т. 10 прогласява ППВС №3/1980 г. за загубило сила. Т. е.
отмяната на ППВС №3/1980 г. е настъпила на 26.06.2015г. Законът не е предвидил
момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове или откога
отпада действието им, но предвид наличието на противоречива съдебна практика е
било образувано Тълкувателно дело №3/2020г. с поставен въпрос - "От кой
момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. No2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му?". Към настоящия момент по тълкувателното дело не е
постановено решение. Според част от съдебната практика, споделяна и от
настоящия състав /Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС,
ІV Г. О. и Решение № 51/ 21.02.2019 год. по гр. д. №2917/ 2018 год. на ВКС, ІV
г.о./, отмяната на ППВС №3/1980г., прогласена с ТР №2/26.06.2015 г., няма
обратно действие и в този смисъл давността върху вземания, предмет на
изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., не тече. Отбелязано е, че
когато се касае за първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР, те имат обратно
действие и даденото от тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е
влязла в сила., т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което
впоследствие е посочено в тълкувателните актове. Не така обаче стои въпросът с
т. нар. последващи тълкувателни актове. Такива тълкувателни ППВС и ТР са онези,
с които по налагащи се причини и промени се постановява изоставянето на вече
дадено тълкуване и въприемане на ново такова, по едни и същи непроменени
действащи норми. Тези тълкувателни актове според цитираното решение на ВКС се
състоят от две части. С първата се дава новото тълкуване на правната норма, а с
втората се обявява за загубил сила предшестващ тълкувателен акт и тази втора
част поражда действие от момента на постановяване на новото ТР. "В тези
случаи, ако преди постановяването на новото ТР са се осъществили факти, които
са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са
породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците". Тоест ППВС №3/1980 г. е преустановило
действието си на 26.06.2015 г. и дадените с него тълкувателни разрешения са
задължителни за времето преди отмяната му, а ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС следва
да се прилага от този момент за в бъдеще.
С оглед на гореизложеното, в процесния казус следва да
се отчетат разликите между двата тълкувателни акта и действието им спрямо
настъпилите до постановяването, респективно отмяната им правни последици в
процесните правоотношения.
С ППВС № 3 от 18.11.1980 г. се приема, че
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането, съгласно чл. 115, б. "ж"
от ЗЗД. В процесния случай, през периода от 14.11.2012 г., когато заповедта за
изпълнение е влязла в сила по отношение на ищеца /ПДИ е връчена на ищеца на
31.10.2012г./, до 26.06.2015 г., от когато е отменено Постановление №3 на ВС,
погасителната давност е спряла да тече, като посоченият времеви период не се
зачита за изтекла погасителна давност, поради висящността на изпълнителния
процес, приравнен на съдебния, като няма никакво значение дали взискателят е
бил пасивен или редовно е изисквал извършването на изпълнителни действия от ЧСИ,
щом не е бил изтекъл и предвидения в закона двугодишен срок за прекратяване по
перемпция на изпълнителното производство /последното валидно изпълнително
действие е осъществено на 04.12.2013 г., т.е. на 04.12.2015г. е било прекратено
изпълнителното производство ex lege/. С ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие. Ето защо следва да
се приеме, че давностния срок за процесното вземане е започнал да тече отново считано
от 26.06.2015 г., и към датата на образуване на новото изпълнително дело № 71/16.01.2019
год. по описа на ЧСИ Д.З. /с молбата за образуване на изпълнителното
производство, взискателя е поискал налагане на запор на банкови сметки и
трудови възнаграждения, а със Запорно съобщение от 19.02.2019г. е бил наложен и
запор на банковите сметки на ищеца в "Уникредит Булбанк" АД/, не е
бил изтекъл. Ето защо, настоящата инстанция намира предявеният иск за неоснователен,
поради което и същия следва да се отхвърли.
Предвид изложеното, съдът намира, че
първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло, и вместо това
постановено друго, с което иска бъде отхвърлен. На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищеца следва да заплати на ответника направените по делото разноски в
размер на 960 лева пред първата инстанция, и в размер на 604,09 лева пред
настоящата инстанция.
Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №1016/28.10.2019г. по гр.д.№1066/2019г. на Районен съд - гр.Шумен, като
вместо него, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ю.Р.И. с ЕГН **********
срещу „УЛТИМА” ЕООД с ЕИК ... иск по
чл.439, ал.1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника,
че ищеца не му дължи сумата от 4108,05 лв. (четири хиляди сто и осем лева и пет
стотинки), представляваща присъдени главница, законна лихва и разноски, по
издаден изпълнителен лист на 26.09.2012 г. въз основа на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. № 3111/2012 г. по описа на ШPC, и
образувани ИД № 201287604000648 и ИД № 20198760400071 по описа на ЧСИ Д.З.,
рег. № 876 на КЧСИ, като погасена по давност, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Ю.Р.И. с ЕГН **********
да
заплати на „УЛТИМА” ЕООД с ЕИК ..., направени по делото разноски в
размер на 1564,09 лева /хиляда петстотин
шестдесет и четири лева и девет стотинки/ за двете инстанции.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.