Р Е
Ш Е Н
И Е № 307
гр. Хасково, 08.08.2019 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Хасковският окръжен съд…………………………….……………………………………………….
на десети юли две хиляди и деветнадесета година, в открито
заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.АННА ПЕТКОВА
2.ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря Р.Р.
като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА в.гр.д. №
420 по описа на съда за 2019 год., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно – по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
ВЪЗЗИВНИКЪТ
– „ЛОГЕЛ“ ООД – гр.София е останал недоволен от решение № 105 от 22.03.2019 год.,
постановено по гр.д. № 1033 / 2018 год. по описа на Районен съд – Димитровград,
с което е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на сума от 15 447
лева, претендирана като неустойка по договор № 389 от 18.08.2017 год., поради
което го обжалва с искане за отмяна на решението и постановяване на ново, с
което въззивният съд уважи иска.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ
– „СТОР ИНВЕСТ“ АД – гр.Димитровград – оспорва въззивната жалба.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Производството
по делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена
от „ЛОГЕЛ“ ООД – гр.София против „СТОР
ИНВЕСТ“ АД – гр.Димитровград, с искане за присъждане на сума в размер на
15 447 лева, претендирана като неустойка, съгласно т.7.3 от договор № ***
от 18.08.2017 год.
Безспорно
по делото е установено, че от ответника
е било отправено искане за изготвяне на оферта за секционни врати, изпратено по
имейла на 13.08.2017 год. и получено от ищеца на 14.08.2017 год., който
на същата дата е изпратил на ответника изготвена оферта, а на 17.08.2017 год. и
коригирана такава, доказателства за приемането на която не се представят. Като
писмено доказателство е прието и писмо от 18.08.2017 год., от съдържанието на
което се установява, че на посочената дата ищецът е посочил, че изпраща на
ответника изготвен договор и проформа фактура за авансово плащане, с
отбелязване, че след извършване на плащането, ще бъдат изпратени по куриер 2
бр. договори и фактура оригинал, с молба
единият екземпляр от договора, съдържащ подпис и печат на ответника, да бъде
върнат. Доказателства, установяващи, че ответникът е получил по имейла посочените в писмото два
документа – договор и фактура, също не се представят. Страните по делото не
спорят относно факта, че на 25.08.2017 год. по куриер на „Спиди“, ответникът е
получил изпратеният от ищеца договор № 389 от 18.08.2017 год., като на същата
дата – 25.08.2017 год., договорът е подписан от П.Д., вписан в търговския
регистър като представител на ответното дружество. Съгласно чл.39, ал.1 от устава
на АД „Стор Инвест“ АД, съвета на директорите избира измежду членовете си
Председател на съвета и изпълнителен директор, който осъществява управлението и
представителството на дружеството, с права да извършва всички действия и сделки
за осигуряване на оперативната дейност на дружеството на стойност до 15 000
лева, видно от ал.4 на същия текст от устава. Безспорно е и това, че на
07.09.2017 год. ответникът е изпратил до ищеца писмо, в което е заявил, че не
желае да се изработват посочените в договора индустриални секционни врати,
както и, че договорът е бил сключен в резултат на организационна грешка и несвоевременно
запознаване на представляващия дружеството с обстоятелствата относно
текущата дейност и, че не е налице
одобрение от СД за сключване на договора. От събраните по делото гласни
доказателства, чрез показанията на свидетеля М. се установява, че веднага след
като е узнал са сключването на договора, е потърсил контакт по телефона с
управителя на ищцовото дружество, но при многократните опити да се свърже с
него му е било обяснявано, че управителят отсъства от страната. Именно това
наложило да се изготви цитираното по-горе писмо, именувано „кантра летър“,
изпратено до ответника на 07.09.2017 год. Впоследствие били проведени
неколкократни срещу между представители на двете дружества, при които
ответникът потвърдил нежеланието за доставка на вратите, за което ищецът
заявил, че е съгласен да уредят отношенията си по прекратяване на договора, но
при условие, че ответникът заплати сума от 4 000 лева. Преговорите били
водени до края на 2017 год. – началото на 2018 год., до когато свидетелят твърди,
че ищецът не е бил започнал изпълнение на договора, имащ за предмет доставка и
монтаж на 3 бр. индустриални секционни врати, на обща стойност 16 260
лева. Съгласно т.3.1 и т.3.2 от договора, срокът за производство е определен на
25 работни дни и започва да тече от деня на изплащане на аванса, заедно с
подписан и получен договор. В т.4.1.2 е предвидено, че изпълнителят е длъжен да
предостави на възложителя необходимите чертежи и указания за монтаж,
безпроблемна работа и експлоатация на оборудването по договора, съгласно
изисквания, предписани от производителя, като е посочено, че чертежите са
неразделна част от договора, в т.7.3 от който е предвидено още, че при
едностранното му прекратяване, без платен аванс от страна на възложителя и без
вина на изпълнителя, същият заплаща 95 % от стойността на договора. На
08.03.2018 год. на представител на ответното дружество е била връчена
нотариална покана, изходяща от ищеца, с което
е уведомен, че вратите са изработени и в случай, че не желае да бъдат
монтирани, е поканен да заплати
договорената неустойка в размер на 15 447 лева. В отговор на нотариалната
покана, ответникът е заявил, че не е имал воля за сключване на договора, не
потвърждава действията на представителя, подписал същия и не дължи търсената
неустойка.
С
оглед на изложените по – горе фактически обстоятелства, съдът приема за
установено, че сключената между страните сделка е търговска такава по смисъла
на чл.286 от ТЗ. За основателно съдът намира и заявеното от ответника
възражение за сключване на договора от лице, действащо извън обема на
предоставената му представителна власт,
очертана в чл.39 от Устава, в който случай приложимо се явява правилото на
чл.301 от ТЗ, разписаната в която правна норма презумпция, съдът приема за
оборена от страна на ответника, позоваващ се на недействителност на договора.
Действително, законът не е предвидил преклузивен срок за противопоставяне, нито
е определил някакъв срок, в който това трябва да бъде извършено. То може да
бъде направено във всеки един момент до началото на изпълнението на договора
или до друг момент, в зависимост от условията на договора, след който за
другата страна биха произтекли неблагоприятни последици от неговото
неизпълнение. Това определяне на крайния срок за противопоставяне следва от
общото правило на чл.289 от ТЗ, според което е недопустимо упражняването на
право въз основа на търговска сделка, ако се извършва само с намерение да се
увреди другата страна. Безспорно в случая се установи, че на 25.08.2017
год. договорът е подписан от
представител на ответника, извън обема на предоставената му с
Устава представителна власт, както и това, че на 08.09.2017 год. ищецът
е бил уведомен, че СД на ответното дружество не потвърждава действията на представителя.
Във времевия отрязък между двете събития, от страна на ответника са правени
опити да се осъществи контакт по телефона с представител на ищеца, които са
останали без резултат и което именно е наложило противопоставянето по смисъла
на чл.301 от ТЗ да бъде извършено писмено. Безспорно е и това, че изпълнението
на договора е било поставено в зависимост от действията на ответника в
качеството му на възложител да приведе по сметка на ищеца – изпълнител
договорения аванс в размер на 50 % от стойността на поръчката,
неосъществяването на което съдът приема като конклудентни действия, сочещи на
противопоставяне на договора, наред с изричното такова, обективирано в
документ, именуван „контра летър“, приет като писмено доказателство, неоспорено
от ищеца. От друга страна, съдът приема за установено и това, че извършеното от
ответника противопоставяне е осъществено преди началото на изпълнение на
договора. В тази насока съдът изхожда от заявеното в отговора на исковата молба
твърдение, че към момента на получаване на писмото – 08.09.2017 год.,
изпълнението на договора не е било започнало, в подкрепа на което са събрани
гласни доказателства чрез показанията на свидетеля М., установените от който
фактически обстоятелства не са опровергани от страна на ищеца, включително и от
обясненията на управителя, дадени на основание чл.176 от ГПК.
С
оглед на изложените по-горе съображения, съдът приема, че сключеният на
25.08.2017 год. между страните договор № 389 от 18.08.2017 год., не е произвел
действие, предвид извършеното от страна на ответника противопоставяне на
действията на управителя, подписал договора извън обема на предоставената му с
устава представителна власт. Като необосновано съдът намира извършеното от
въззивника позоваване на нормата на чл.236, ал.4 от ТЗ, предвид изложените
по-горе съображения за приложимост на правилото на чл.301 от ТЗ и в случаите на
превишаване на представителната власт, в подкрепа на който извод е и съдебната
практика, обективирана в решение №202 от 06.02.2012 год. на ВКС по т.д. № 87 /
2011 год., II т.о., ТК.
В
подкрепа и наред с изложените по-горе съображения за неоснователност на иска,
съдът отчита и липсата на кумулативната
даденост на още един от елементите от фактическия състав на основанието по
чл.92 от ЗЗД, на което ищецът – въззивник в настоящото производство основава
вземането си – освен поради липса на уговорена между страните неустойка – в
случая като такава, съдържаща се в недействителен договор и още – поради допуснато
от страна на кредитора – изпълнител неточно
– забавено изпълнение. Безспорно е, че договорът между страните е бил сключен
на 25.08.2017 год., като уговорения в него срок за изпълнение е определен на 25
работни дни, за спазването на който от страна на ищеца не са представени
доказателства. Напротив, от събраните такива се установява, че едва на
08.03.2018 год. ответникът е бил поканен от ищеца да приеме изпълнената
работа. Изводът за неточно изпълнение на
договора от страна на ищеца – и в качествено отношение, се обосновава и от
клаузата на т.4.1.2 от договора, съгласно която изпълнителят е бил длъжен да
предостави на възложителя необходимите чертежи, за които е посочено, че са
неразделна част от договора. От страна на ищеца не са представени
доказателства, установяващи изпълнението на това договорно задължение, като от
друга страна не бяха опровергани и установените от показанията на свидетеля М.
фактически обстоятелства за това, че от страна на представител на ищеца не са
били извършени конкретни замервания на място, явяващо се задължително и с оглед
предмета на поръчката – изработка, доставка и монтаж на секционни врати.
Достигайки
до същия краен извод за неоснователност на иска за заплащане на договорна
неустойка и отхвърляйки същия, първоинстанционния съд е постановил решение, което
по изложените по – горе съображения следва да бъде потвърдено.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 105 от 22.03.2019 год., постановено по гр.д.
№ 1033 / 2018 год. по описа на Районен съд – Димитровград.
ОСЪЖДА „ЛОГЕЛ“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – гр.София, ул.“Ангел Кънчев“
№ 35, представлявано от И.И.К. да заплати на „СТОР ИНВЕСТ“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Димитровград, бул.“Димитър Благоев“ № 2,
представлявано от П.А.Д. сумата в размер на 1 192.80 /хиляда сто
деветдесет и два лева и осемдесет стотинки/ лева – деловодни разноски – възнаграждение за
адвокат за осъществено процесуално представителство пред въззивния съд.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: