№ 2918
гр. С., 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20211110154137 по описа за 2021 година
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно
основание чл. 535 вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ.
Ищецът ИВ. С. Г. извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че
по силата на Договор за паричен заем от 24.05.2018 г. предал на ответника в брой сумата от
840 лева. Ответникът се задължил да погаси заема в срок до 12 месеца, на месечни вноски в
брой на адреса на ищеца, посочен в договора. За обезпечаване вземанията на ищеца по
договора за заем, ответникът издал запис на заповед за сумата от 840 лева, с падеж „на
предявяване“. Ответникът не бил погасил задължението си по договора за заем, поради
което ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК,
за което било образувано ч.гр.д. № 12051/2021 г., по описа на СРС, 167 състав. По делото му
били издадени Заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Ответникът подал
възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, вследствие на което на ищеца
му било указано, че може да предяви иск за съществуване на вземането си. С оглед на
изложеното, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
ответникът му дължи сумата в размер на 840 лева, представляваща неизплатено парично
задължение по Запис на заповед от 24.05.2018 г., издаден от ответника за обезпечаване на
вземанията на ищеца по Договор за паричен заем. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ИВ. ЦВ. ИЛ., чрез адв. С., е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск, като твърди, че не дължи сумата по
Договора за заем от 24.05.2018 г. и по записа на заповед от същата дата. Поддържа, че
липсват каквито и да било доказателства, че ищецът е предал на ответника каквито и да е
суми по процесния договор за заем. Исковата молба била неясна, доколкото не било ясно
дали ищецът твърди, че ответникът не е предприел действия по погасяване на задължението
по договора въобще или че не е предприел такива в рамките на срока на договора. Твърди,
че в договора не бил уговорен срок за връщане на паричната сума, нито моментът, от който
започвал да тече този срок. Също така не били уговорени нито размер на месечните вноски
за погасяване на заема, нито падеж. С оглед на изложеното, ответникът се позовава на
разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, изр. четвърто, съгласно която заемателят следвало да върне
заетата сума в 1-месечен срок от поканата. Твърди, че ищецът не го бил канил да изпълни
1
задължението си по Договора за паричен заем, поради което и предявяването на записа на
заповед за плащане от страна на ищеца било незаконосъобразно, тъй като не бил нарушил
договора за заем.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Ищецът извежда съдебно предявеното право при твърдения, че е кредитор по вземане с
източник менителничен ефект – запис на заповед.
Записът на заповед е разновидност на менителницата, опростена форма на
менителницата, при която участват две лица - издател и поемател, липсва приемател, поради
което чл. 537 ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я
регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед
издателят не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата,
а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й в
определен срок. От естеството на записа на заповед - обещание за плащане от страна на
издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и на същото основание,
както платецът (приемателят) по една менителница. Записът на заповед е абстрактна сделка,
при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за
действителност на ефекта. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има
определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи,
предписани от закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по
записа на заповед за изпълнение (плащане) на задължението по записа на заповед.
Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по
него е прекият длъжник - издател на записа на заповед.
Съгласно разясненията по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по установителния иск, предявен по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния
ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване
подлежи и каузалното правоотношение, като по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от
страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са
обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че ако страните спорят относно
конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат
различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с които е издаден записът на
заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между
записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя от страните е
въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими
към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателното решение, се налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само
редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване
на каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказвал
различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а
2
посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с
отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на
длъжника - виж Решение № 248 от 23.01.2015 г. на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК.
Настоящият съдебен състав приема, че представеният по делото запис на заповед
съдържа всички установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити,
представляващи условие за действителност на менителничното волеизявление. В
наименованието и в съдържателната част на документа се съдържа текста „запис на
заповед”, както и безусловното обещание на на ответника да плати на падежа на поемателя
– ищец, сумата от 840 лв. Падежът е уговорен на предявяване. В записа на заповед като
място на плащане е определен гр. С., а като кредитор – ищецът по настоящото дело.
Вписана е датата на издаване на записа на заповед и върху него е положен подписът на
издателя (ответника). Според направените в записа на заповед отбелязвания същият бил
предявен на ответника на 24.05.2018 г.
В разглеждания случай ответникът е релевирал възражения, че: не дължи сумата по
Договора за заем от 24.05.2018 г. и по записа на заповед от същата дата; в договора не бил
уговорен срок за връщане на паричната сума, нито моментът, от който започвал да тече този
срок; не били уговорени нито размер на месечните вноски за погасяване на заема, нито
падеж; липсвали каквито и да било доказателства, че ищецът е предал на ответника суми по
процесния договор за заем; ищецът не го бил канил да изпълни задължението си по
договора за паричен заем, поради което и предявяването на записа на заповед за плащане от
страна на ищеца било незаконосъобразно, тъй като не бил нарушил договора за заем.
Не се спори в настоящото производство, че на 24.05.2018 г. между ИВ. С. Г., от една
страна, като заемодател и ИВ. ЦВ. ИЛ., от друга страна, като заемополучател, е бил сключен
договор за паричен заем. По силата на сключения договор ищецът предоставил на ответника
сумата от 840 лв., което задължение било изпълнено на 24.05.2018 г. – съгласно чл. 6 от
договора, същият служи като разписка за получаване на сумата, а последният се е задължил
да погаси заема „на вноски“ в срок „до 12.“ В договора за заем изрично е предвидено, че с
цел обезпечаване изпълнение на задължението да се върне заемната сума от страна на
заемателя се издава запис на заповед в полза на заемодателя. В този смисъл следва да се
приеме, че записът на заповед обезпечава изпълнението на посоченото поето от издателя
/ответника/ задължение по каузалното правоотношение.
По възражението на ответника, че задълженията по договора за заем не са били
изискуеми към датата на падежа на записа на заповед съдът намира следното:
Записът на заповед установява изискуемост на вземането към датата на падежа,
посочен в него. Ако записът обезпечава задължение по каузално правоотношение между
издателя и поемателя, то за реализиране на вземането по него следва да е налице задължение
по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент. Ако обезпечителната
функция на записа на заповед е по отношение на всички видове задължения по каузалното
правоотношение (главница, договорна лихва, такси и др.), следва да бъде съобразявана
изскуемостта на задължения от всеки вид към датата на падежа на записа на заповед. В
производството по чл. 422 ГПК, при което ищецът претендира вземането си въз основа на
запис на заповед, когато е доказана връзката между записа и конкретно каузално
правоотношение между страните, вземането следва да се признае за съществуващо и
подлежащо на изпълнение, ако е изискуемо към падежа на ценната книга. За обезпечените
вземания, които не са били изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е
налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга. Това е така, тъй като при
издаден запис на заповед с цел обезпечаване на задължения на издателя към поемателя по
друго правоотношение, за да бъде реализирано вземането по менителничния ефект, следва
да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, което да е
изискуемо в същия момент, така че не само поемателят да иска изпълнение, валидно
3
погасяващо задължението по каузалното правоотношение, но и длъжникът да може да
изпълни към този момент с валидно погасяващ ефект. В противен случай би се стигнало до
неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на
заповед (в този смисъл са Решение 252 от 21.03.2018 г. по т.д. 951/ 2017 г. на ВКС, II т.о.,
Решение 61/2015 г. по т.д. 894/2014 г. на ВКС, I т.о., Решение № 108 от 22.07.2014 г. по т.д.
2418/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 171 от 11.11.2014г. по т.д. № 2913/2013г. на ВКС,
ТК, I т.о., Решение № 249 от 02.02.2015г. по т.д. № 4224/2013г. на ВКС, ТК, I т.о.). В
разглеждания случай договорът за заем е бил сключен между страните на 24.05.2018 г., като
уговореният в него падеж е неясен, поради което следва да бъде приложено общото правило
на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, съгласно което, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да
върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Същевременно, записът
на заповед е бил предявен за плащане на 24.05.2018 г. Ето защо следва да се приеме, че
вземането по каузалното правоотношение не е било изискуемо към датата на падежа на
записа на заповед, поради което съобразно цитираната по – горе практика на ВКС, не е
налице подлежащо на изпълнение вземане по ценната книга.
Предвид изложеното, предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна
квалификация чл. 535 вр. чл. 538, ал. 1 от ТЗ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски в настоящото производство за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв., което е било заплатено в брой, видно от представения
по делото договор за правна защита и съдействие от 30.10.2021 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ИВ. С. Г., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ул. „П.Х.“ № 42, срещу ИВ. ЦВ. ИЛ., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул.
„М.К.“ № 60, иск с правно основание чл. 535 вр. чл. 538, ал. 1 от ТЗ за признаване за
установено, че ИВ. ЦВ. ИЛ. дължи на ИВ. С. Г. сумата от 840 лева, представляваща вземане
по запис на заповед, издаден на 24.05.2018 г., предявен за плащане на 24.05.2018 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 15.04.2021
г. по ч.гр. д. № 12051/2021 г. по описа на СРС, 167-ми състав.
ОСЪЖДА ИВ. С. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „П.Х.“ № 42,, да заплати на
ИВ. ЦВ. ИЛ., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „М.К.“ № 60, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, сумата от 300 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред
СРС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4