№ 1681
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря И. Ст. Василева
като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно гражданско дело
№ 20241100509259 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба наименувана „частна жалба“ с вх. №
202516/19.06.2024 год. по регистъра на СРС, депозирана от Р. Б. чрез адв. Й.
В.-САК и адв. Н. А.-САК срещу определение представляващо по своя
характер съдебно решение № 23145 от 04.06.2024 г. по гр.д. № 70292/2023 г.
по описа на СРС, ГО, 37-ми състав, с което първият съд е оставил без
уважение депозирани от страна на въззивника молби с правно основание чл.
247, чл. 248 и чл. 251 ГПК.
Във въззивна жалба са изложени оплаквания за неправилност на
постановеното решение. Страната е посочила, че в одобреното от съда
споразумение неправилно била инкорпорирана волята на страните, че бащата
Р. Б. дължи месечна издръжка в размер на 500 лв., което не съответствало на
действителната им воля. Посочва се, че договорената сума от 500 лв., която
бащата Р.В.Х. Б. следвало да заплаща всеки месец на детето Р.Р.В.Х. Б. по
сметка на неговата майка, независимото, че била уговорена в раздел
„Издръжка. Разходи за детето“, следвало да се третира като доброволно
уговорена финансова помощ, а не като издръжка, тъй като в споразумението
1
страните изрично уговорили, че не си дължат взаимна месечна издръжка.
С тези аргументи, моли за отмяна на обжалваното определение, като
бъде постановено ново, с което Р.Б.В.Х. Б. да не бъде осъждан да заплаща
държавна такса в размер на 360 лв. изчислена върху сумата от 500 лв., тъй
като последната не представлява издръжка, а доброволно договорена сума.
По делото е постъпил и отговор с вх. № 229405/12.07.2024 год. от И. С.
Й. чрез адв. Я. И. П.-САК, в която оспорват въззивната жалба наименувана
„частна жалба“ като недопустима и неоснователна. Посочват, че сумата в
размер на 500 лева представлява ежемесечни разходи, дължими от единия
родител, която следва да се тълкува като добавка към определената издръжка,
по смисъла на чл. 143, ал.4 СК. По изложените съображения, моли
постановеното съдебно определение, представляващо по своя характер
съдебно решение, да бъде потвърдено.
С Разпореждане № 21131/03.09.2024 год. постановено по настоящото
дело съдията-докладчик е оставил без движение въззивна жалба наименувана
„частна жалба“ с вх. № 202516/19.06.2024 год. по регистъра на СРС,
депозирана от Р. Б. чрез адв. Й. В.-САК и адв. Н. А.-САК, като е дал указания
за отстраняване на констатираните нередовности.
Така с уточняваща молба с вх. № 97593/11.09.2024 год. по регистъра на
СГС депозирана от Р. Б. чрез адв. Й. В.-САК и адв. Н. А.-САК са отстранени
констатираните нередовности. В молбата е посочено, подадената жалба да
бъде разглеждана като „въззивна жалба“, а обжалваното съдебно определение
да бъде отменено като недопустимо поради нарушение на процесуалните
правила. В условията на алтернативност, моли определението да бъде
отменено в частта за разноските или делото да бъде върнато на СРС с
указания за отмяна на хода по същество.
По делото е постъпила и молба-становище с вх. № 115539/24.10.2024
год. по регистъра на СГС депозирана от И. С. Й. чрез адв. Я. П. – САК, с която
оспорват доводите на въззивника Р.В.Х. Б. за отмяна хода по същество, поради
липсата на процесуални нарушение от страна на първоинстанционния съд.
В открито съдебно заседание по делото, въззивникът редовно призован
– не се явява, представлява се от адв. А., която поддържа жалбата и подадените
молби.
В публично съдебно заседание проведено по делото, въззиваемата се
2
явява лично, оспорва въззивната жалба.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството пред първия съд е образувано по искова молба с правно
основание чл. 127, ал. 2 СК депозирана от Р. Б. чрез адв. В. – САК и адв. А. –
САК срещу И. С. Й..
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответната страна е депозирала отговор, с
който е уведомила съда, че страните са постигнали споразумение, което моли
да бъде одобрено. В споразумение представено от ответника, страните са се
споразумели относно упражняването на родителските права и лични контакти
на родителите с детето Р., относно местоживеенето на детето, както и по
отношение на издръжката и разходите за детето Р..
В споразумението е посочено, че двамата родители се съгласяват, че
всеки от тях ще поеме издръжката на детето през времето, през което
съответния родител упражнява родителските права.
Независимо от това, бащата се съгласява да заплаща за детето сумата от
500 /петстотин/ лева месечно – за закупуване на дрехи, обувки и други
консумативи за детето.
Изрично е посочено, че родителите не си дължат взаимна месечна
издръжка.
Споразумението е подписано и от двете страни.
С решение № 5878/02.04.2024 год. постановено по гр.д. № 70292/2023
год. по описа на СРС, ГО, 37 състав, първоинстанционният съд е утвърдил
постигнатото между страните споразумение, като е осъдил ищеца Р. Б. да
заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 360
лева, определена върху издръжката на детето.
По делото е постъпила молба с вх. № 110364/03.04.2024 год. депозирана
от Р. Б. чрез адв. А. – САК с правно основание чл. 247 ГПК, с която посочват,
че определената държавна такса от съда неправилно е била изчислена върху
сумата от 500 лева, тъй като същата не представлява издръжка.
С молба-становище от ответната страна е посочено, че сумата от 500
лева е в раздел „Издръжка. Разходи за детето.“ от процесното споразумение и
представлява ежемесечна дължима от страна на бащата издръжка.
С молба от 30.04.2024 год. депозирана от Р. Б. чрез адв. А. – САК, ищеца
е отправил искане към съда за продължаване на производството по исков ред
3
само в частта за издръжката, доколкото това е единствения според между
страните момент, като постановеното по делото съдебно решение не отразява
обективно волята на ищеца.
По делото е депозирана молба с вх. № 144160/30.04.2024 год. от Р. Б.
чрез адв. А. – САК с правно основание чл. 248 ГПК, с която отправят искане
към съда за изменението на постановеното по делото съдебно решение в
частта за разноските, тъй като държавната такса от 360 лева определена от
първия съд не е била включена в подписаното между страните споразумение,
тъй като бащата Роберт Б. не се е задължавал да заплаща издръжка.
По делото е депозирана молба с вх. № 144162/30.04.2024 год. от Р. Б.
чрез адв. А. – САК с правно основание чл. 251 ГПК, в която посочват, че
първия съд е излязъл извън пределите на подписаното между страните
споразумение, като отправят искане в тази връзка за тълкуване на решението,
и по-конкретно защо в него е добавена „издръжка“ и защо ищеца следва да
заплаща държавна такса.
В молба-становище от ответната страна се оспорват депозираните по
делото молби, като неоснователни. Посочва, че волята на страните е
обективирана в подписаното от тях споразумение и не е необходимо същата да
бъде тълкувана от съда.
С определение № 23145/04.06.2024 год. постановено по гр.д. №
70292/2023 год. по описа на СРС, ГО, 37 състав, първоинстанционният съд е
оставил без уважение депозираните по делото от страна на ищеца молби. В
мотивите си, първият съд е посочил, че единственото действие, което съда
може да извърши при представено и подписано от страните споразумение е
да прецени дали споразумението отговаря на изискванията на закона, дали
защитава правата на малолетното дете и да го утвърди.
На следващо място, първият съд е счел молбата по реда на чл. 247 ГПК
за неоснователна, доколкото в постановеното по делото решение, не са налице
основания за това, тъй като съдът в своя акт е възпроизвел напълно
постигнатото, представено и потвърдено от страните споразумение.
Изложил е аргументи по отношение на определената държавна такса,
като е посочил, че съгласно чл. 7 т. 2 от Тарифата за държавните такси, които
се събират от съдилищата по реда на ГПК при утвърждаване на споразумение,
в което са уредени и отношения по повод издръжка на непълнолетните деца на
страните, съдът определя държавна такса в размер на 2% върху тригодишния
размер на издръжката. Приемайки от българския текст, че молителят Р. Б. се е
задължил да заплаща месечна издръжка на малолетната си дъщеря е изчислил
тази такса в размер на 360 лв. /500х36 х2%/.
При тази фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от
4
правна страна :
Производството по чл.127, ал.2 СК представлява такова по спорна съдебна
администрация. То започва и се развива по молба на някой от двамата
родители, когато те не живеят заедно (в състояние на трайна фактическа
раздяла са, независимо от това дали са в брак или не) и не са постигнали
споразумение, утвърдено от съда, относно местоживеенето на ненавършилите
пълнолетие техни деца, упражняването на родителските права, личните
отношения с децата и издръжката им. Този вид производство е част от
уредените в ГПК, наред със защитно-санкционните и охранителните.
Защитно-санкционните производства въздействат върху гражданските
правоотношения, когато последните са накърнени и целят възстановяване на
законосъобразното им развитие. Производствата по спорна съдебна
администрация управляват (администрират) гражданските правоотношения,
като съдът определя начина за упражняване на материалните субективни
права. Охранителните производства, от своя страна, съдействат на
гражданските правоотношения. В производствата по спорна съдебна
администрация по чл. 127, ал. 2 СК съдът служебно следи за защитата във
възможно най-голяма степен на интересите на децата. Именно интересите на
децата налагат във всички тези случаи – или със споразумението между
родителите, но утвърдено от съда по реда на чл. 127, ал. 1 СК, или по реда на
спорната съдебна администрация – с охранителното съдебно решение - да
бъдат уредени/разрешени всички тези въпроси, визирани в разпоредбата на
чл. 127, ал. 2 СК. Законът не изключва възможността част от тези въпроси да
бъдат уредени с утвърдено от съда споразумение между родителите, а друга
част от тях да бъдат разрешени с решение на съда (в този смисъл са и
разясненията в мотивите към т. 2 от ТР № 1/03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС).
Следователно е допустимо преминаването от производство по чл. 127, ал. 2
СК към производство по чл. 127, ал. 1 СК, какъвто е и настоящият случай.
Производството по чл. 127, ал. 1 СК по своя характер е особено
охранително производство, за което, доколкото не е предвидено друго, се
прилагат общите правила на охранителните производства, уредени в ГПК.
Съгласно чл.537, ал. 1 ГПК решението, с което молбата за издаване на искания
акт се уважава, не подлежи на обжалване. В горния смисъл Решение № 30 от
01.02.2019 г. по гр. д. № 3060/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и Решение № 64 от
20.02.2012 г. по гр. д. № 1398/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС.
5
По делото се установява, че въззивникът и въззиваемата са депозирали
постигнато между двамата споразумение относно упражняването на
родителски права спрямо детето Р., местоживеене на детето, режима на лични
контакти, както и издръжката и разходите за детето.
Споразумението е подписано и от двете страни, а със съдебното решение
първият съд го е утвърдил.
Единствения спорен между страните момент е дължи ли се държавна
такса върху сумата от 500 лева, която бащата се е съгласил да заплаща на
детето си ежемесечно за закупуване на дрехи, обувки и други консумативи,
която сума следва да бъде изплащана по сметка на майката и представлява ли
същата издръжка по смисъла на Семейния кодекс.
Действително в подписаното по делото споразумение, страните изрично са
посочили, че не си дължат взаимна издръжка, тоест един на друг.
В същото време, в споразумението е посочено, че бащата изрично се е
съгласил да заплаща сумата от 500 лева ежемесечно за нуждите на детето Р.
чрез неговата майка.
Понятието за „издръжка“ е уредено в глава десета на Семейния кодекс
като самостоятелен институт на семейното право. Тя обхваща един по-широк
кръг от семейни отношение в сравнение с по-тесния обхват на отношенията в
брака и отношенията родители – деца. Издръжката е законово задължение на
определения член на семейството да предоставя средства за съществуване на
друг, нуждаещ се член на това семейство.
Даването на издръжка е проявление на основен принцип на семейството
/чл.2, т. 7 СК/ - за грижа и подкрепа между членовете на семейството в широк
смисъл.
Разпоредбите от този раздел на закона могат да се определят и като
императивни, следващи се от целта на уредбата – защита на интересите на
икономически по-слабата страна /деца, възрастни/.
Семейноправната издръжка се дължи по силата на закона, т.е. при
наличието на законово установените предпоставки без да е необходимо нечие
изявление.
Предмет на издръжката е самото й плащане – тоест това е едно типично
парично задължение, което обаче няма пречка да бъде давано и в натура –
6
хипотеза, която не може да бъде съотнесена към настоящия случай, тъй като в
сключеното между страните споразумение изрично е посочено, че бащата ще
заплаща тези 500 лева именно за нуждите на детето Р. – дрехи, обувки и други
консумативи само и единствено за неговите нужди, което по своя смисъл
представлява давана от бащата на детето чрез неговата майка издръжка в пари.
На следващо място, така упоменатата сума от 500 лева, дължима всеки
месец от бащата, съответства и на законовото изискване заложено в чл. 146,
ал. 1 СК – паричната издръжка се изплаща ежемесечно, т.е. тя е периодично
задължение, което е още един допълнителен аргумент в полза на извода, че
записаното между страните в споразумението, по смисъла си представлява
издръжка.
Независимо, че страните са записали, че не си дължат взаимна издръжка,
то бащата се е задължил да заплаща такава на своето дете – това е друг
отличителен белег на издръжката, а именно нейният безусловен характер.
При така изложената конкретика, правилно и законосъобразно първия съд
е определил държавна такса изчислена върху сумата от 500 лева –
представляваща „издръжка“ за ненавършилото пълнолетие дете по смисъла на
Семейния кодекс.
Определяйки държавна такса върху сумата от 500 лева, правилно първия
съд е отхвърлил и депозираните по делото молби с правно основание чл. 247
ГПК, чл. 248 ГПК, както и чл. 251 ГПК.
В чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да
допълни или да измени решението в частта му за разноските. Следователно
текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения
съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски.
Първата хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които съдът не
се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски.
При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил
дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в
съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за
допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото.
Доколкото по делото, първия съд правилно е изчислил държавната такса,
няма основание за ревизия на решението му в тази част, поради което
7
правилно молбата депозирана от ищеца е оставена без уважение.
Съгласно разпоредбата на чл. 247 от ГПК във всеки един момент съдът по
свой почин или по молба на страната може да поправи допуснати в решението
очевидни фактически грешки. Такива са само онези грешки, които са израз на
несъответствие между формираната от съда воля в мотивите на решението и
нейното обективиране в диспозитива на решението.
По делото няма разминаване във волята на съда и нейното обективиране в
диспозитива на решението, поради което правилно първия съд е оставил без
уважение молбата.
Нуждата от тълкуване на едно съдебно решение възниква в случаите,
когато е налице неяснота или двусмислие при изразяване волята на съда в
него, които неяснота или двусмислие биха могли да породят спорове по
изпълнението му, т.е. при прилагане на неговите правни последици – да се
зачете силата му на пресъдено нещо, да се проведе принудително изпълнение
на решението, да се приложат правните му последици. На тълкуване подлежи
само диспозитивът на решението, когато той е неясен и поражда съмнение.
В конкретния случай формираната волята на съда е детайлно, ясно и
недвусмислено изразена, поради което правилно първия съд е оставил без
уважение молбата на ищеца с правно основание чл. 251 ГПК.
Мотивирана от горното, настоящата съдебна инстанция намира, че
обжалваното определение, с което са оставени без уважение молбите
депозирани от ищеца Р. Б. следва да бъде потвърдено.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 23145/04.06.2024 год. постановено по
гр.д. № 70292/2023 год. по описа на СРС, ГО, 37 състав, с което
първоинстанционният съд е оставил без уважение молба вх. №
8
110364/03.04.2024г., молба вх. № 144155/30.04.2024г., молба вх. №
144160/30.04.2024г. и молба вх. № 144162/30.04.2024г. депозирани от Р. Б.,
като неоснователни.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9