Р Е Ш Е Н И Е
№_______
гр. Варна,_______2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският административен
съд, ІІ-ри състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти
септември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Съдия:
ВЕСЕЛИНА ЧОЛАКОВА
при секретаря Добринка Долчинкова ,като разгледа докладваното
от съдията Веселина Чолакова адм. дело N
1482 по описа на Административен съд Варна за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.46,ал.1 от Закона за
чужденците в Република България /ЗЧРБ/ , вр.чл.145 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба на Д.Т. ЛНЧ **********, с адрес ***,
против Заповед № 365з-1158/22.03.2019 г. издадена от Директора на ОД на
МВР-Варна, , с която му е наложена принудителна административна мярка „Връщане
до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ и на
основание чл.39б,ал.1 от ЗЧРБ е определен срок от 30 дни за доброволно
изпълнение на задължението за връщане. Навеждат се доводи за допуснати
нарушения на материалния и процесуален закон и на целта на закона. Сочи се, че
пребивава в България от шестмесечна възраст и не е напускал територията на
страната. Сочи се, че е посещават учебни заведения, а в момента е студент във
ВСУ „Черноризец Храбър“. Подал е молба за получаване на статут на бежанец,
която било отхвърлена. През 2015 г. е подал заявление в Дирекция „Миграция“ за
предоставяне на право на постоянно пребиваване , което също било отхвърлено.
Твърди, че има трайни връзки с България, приобщен е към българските традиции и
обичаи. Твърди, че има болен родител, майка за която трябва да полага грижи.
Счита, че заповедта нарушава принципа за съразмерност, не е гарантирано правото
му на личен и семеен живот. Твърди, че има осигурено жилище и приходи.
Сочи се, че в държавата на произход Армения има военни конфликти, а той е във възраст,
в която ще трябва да постъпи в казармата. Твърди, че няма никакви връзки с
държавата си на произход и не владее арменски език. Навежда и допълнителни
доводи, че заповедта е издадена преди изтичането на срока, в който му е
разрешено пребиваване в Република България. Сочи се, че неправилно акта е обоснован с мотивите на
Решение № 4764/06.07.2015 г. постановено по адм. дело № 3855/2015 г. на Административен съд-София-град, тъй като
от постановяване на съдебния акт е минал значителен период и има промяна в
обстоятелствата. Сочи се, че от диспозитива на акта не става ясно, къде следва
да се върне, което е съществено процесуално нарушение и самостоятелно основание
за отмяна на заповедта. Моли съда да отмени оспорената заповед. В съдебно
заседание се представлява лично и чрез адв. Д.. Поддържа жалбата и моли за
присъждане на сторените разноски за платена държавна такса.
Ответникът - Директор на ОД на МВР-Варна
оспорва жалбата чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Г.. Счита,
че са налице основанията за издаване на заповедта и административният орган е
приложил правилно закона. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът след като се запозна с
представените доказателства и като съобрази приложимите правни разпоредби
установи следното от фактическа и правна страна:
По
допустимостта на жалбата:
Жалбата е насочена срещу административен
акт, който подлежи на съдебен контрол, в срока по чл.149,ал.2 от АПК и от лице
с правен интерес от предприетото оспорване, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
По
основателността на жалбата:
Страните не спорят относно фактите. Установява
се, че жалбоподателят е роден на *** г. в Република Армения. Видно от
представения отговор от консула на Армения № 2214/0107/2016 г., жалбоподателят
е гражданин на Република Армения. Влиза
легално в Република България, като турист през септември 1995 г., когато е бебе
на шест месеца, придружаван от баща си Т. А. и майка си С. В.. Сестра му А. Т. е
родена на *** г. Родителите му се установяват в гр. Варна е през целия си живот
не е напускал територията на Република България. Посещавал е детска градина,
основно училище „Христо Ботев“ в гр. Варна и има завършено средно образование в
СОУ „Свети Климент Охридски“ . Представена е и препоръка за работа от
адвокатска кантора, където той е работил като сътрудник. Престирал е труд като
продавач-консултант, управител и в собствен магазин. От представените
характеристики от учебните заведения е видно, че е проявявал чувство за
отговорност, толерантност, съпричастност и взаимопомощ. От живущите в жилищната сграда, където живее с
родителите си и сестра си в гр. Варна, *** е дадена отлична препоръка. Това жилище е собственост
на сестра му А.Т.. Собственик е на търговско
дружество „Т. груп“ ЕООД , регистрирано в Агенцията по вписванията.
Бащата на Т. – А. Т. е
роден на *** г. , гражданин на Армения е със статут на продължително пребиваващ
чужденец в Република България от 13.04.2017 г.
Майката на жалбоподателя – С. В. е родена на ***
г., гражданка на Армения. Кандидатствала е за статут на бежанец или хуманитарен
статут, но не е получила. Прието е, че вложеното й здравословно състояние - дългогодишна хипертония, десетгодишна
стенокардия и клинични прояви на сърдечна недостатъчност пречат за напускането
на страната.
Сестрата на жалбоподателя – А.Т. е родена на *** г. и е гражданка на Република
Армения. Тя е с разрешен статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република
България , с решение № 352918/03.12.2014 г. на Директора на Дирекция
„Миграция“, на основание чл.25,ал.1,т.12 от ЗЧРБ.
Съгласно регистрационна карта
издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет ,
жалбоподателят има право да пребиваване в страната до 10.05.2019 г.
На 26.11.2015 г. е подал Заявление вх. №
5168/26.11.2015 г. до Директора на Дирекция „Миграция” – МВР за предоставяне на
право на постоянно пребиваване в Република България. Като основен мотив за направеното искане е, че
чужденецът е живял повече от двадесет години на територията на страната и не я
е напускал. По това заявление е издаден отказ на Директора на Дирекция
„Миграция” – МВР № УРИ 5364р-19025/18.05.2016 г., с който му е отказано
предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България.
Жалбоподателят е оспорил отказа пред Административен съд-София-град. С решение
№ 7017/11.11.2016 г., постановено по адм. дело № 7140/2016 г. , съдът е отменил
изричния отказ. По жалба на Директора на Дирекция „Миграция“ срещу решението на
АССГ е образувано производство по адм. дело № 415/2017 г. по описа на Върховния
административен съд. С решение № 1180/26.01.2018 г., касационната инстанция е
отменила решението на АССГ и е отхвърлена жалбата на Д.Т. против отказ на
Директора на Дирекция „Миграция” – МВР № УРИ 5364р-19025/18.05.2016 г. за
предоставяне на право на постоянно пребиваване.
На 16.05.2014 г. Д.Т. е депозирал молба за закрила
вх.№ УП 1405/16.05.2014 г. в Регистрационно приемателен център „Баня“ – ДАБ-МС.
С решение № 8986/18.12.2014 г. издадено от Заместник председателя на ДАБ на
жалбоподателя е отказано предоставянето на статут на бежанец. С решение № 4764/06.07.2015
г., постановено по адм. дело № 3855/2015 г. по описа на АССГ , жалбата на Т. е
отхвърлена. С решение № 8192/04.07.2017 г., постановено по №10436/2015 г., решението на първоинстанционния съд е
оставено в сила.
Оспореният индивидуален
административен акт е издаден въз основа на предложение рег.№
365р-14902/22.03.2019 г. на Директора на Директора „Миграция“ при ОД на
МВР-Варна. Жалбоподателят е уведомен за започналата процедура по издаването на
акта със съобщение рег.№ 125560-350/25.02.2019 г.
Предвид
установеното от фактическа страна, по същество на правния спор съдът намира
следното:
По
валидността на акта:
Заповедта е издадена от директора на
ОД на МВР-Варна, който е сред изрично овластените по чл.44, ал.1 от ЗЧРБ органи
да издава заповеди за налагане на принудителни административни мерки. В тази
връзка, съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от
компетентен орган в предвидената от закона форма, като в нея административният
орган се е позовал на мотивите по предложение № 365р-14902/22.03.2019 г. Не се констатират
пороци, които да обосноват нищожност на акта.
По
процесуалната и материалната законосъобразност на акта:
Заповедта е издадена в съответствие
с административно-производствените правила - жалбоподателят е бил уведомен за
започване на административното производство и е дал писмени обяснения по него, с което е спазено изискването на
чл.26,ал.1 от АПК.
Приложимите към процесните
правоотношения нормативни източници са Директива 2008/115/ЕО на ЕП и на Съвета
от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури приложими в държавите
членки за връщане на незаконно пребиваващи лица на трети страни, Препоръка /ЕС/
2017/2338 на Комисията от 16.11.2017 г. за създаване на общ Наръчник за
връщането, който компетентните органи на държавите членки да използват при
изпълнението на задачи, свързани с връщането, Закона за чужденците в Република
България.
Съгласно чл.39а, ал.1 от ЗЧРБ,
принудителните административни мерки, които се налагат на чужденците по този
закон са по т.1 отнемане на правото на пребиваване в РБ; по т.2 връщане до
страна произход, страна на транзитно преминаване или трета страна; по т.3
експулсиране; по т.4 забрана за влизане и пребиваване на територията на
държавите- членки на ЕС; по т.5 забрана за напускане на РБ. В чл.41 от ЗЧРБ са
регламентирани конкретните основания за налагане на втората от така
предвидените мерки – връщане до страна на произхода, страна на транзитно
преминаване или трета страна, като по т.2,
връщане се налага, когато чужденецът не напусне страната до изтичане на
разрешения му срок или в сроковете по чл.39б. По смисъла на цитираната
разпоредба на чл.41, т.2 от ЗЧРБ, разрешен срок е конкретен период от време за
пребиваване в РБ, определен изрично със заповед, съгласно чл.23 от същия закон,
който може да бъде за краткосрочно пребиваване до 90 дни в рамките на всеки
180-дневен период от датата на влизане в страната, продължително пребиваване –
с разрешен срок до 1 година и дългосрочно пребиваване – с разрешен първоначален
срок от 5 години.
Видно от текста на оспореният акт административният
орган е приел, че е налице необходимостта от прилагане на ПАМ по чл. чл. 39а, ал.
1, т. 2 от ЗЧРБ "Връщане до страна по произход, страна на
транзитно преминаване или трета страна", поради наличието на основанията
визирани в чл. 41, т. 4
от ЗЧРБ. Последната норма предвижда налагане на принудителна
административна мярка "Връщане", когато по отношение на чужденеца има
влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна
закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците
е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено
спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България
и производството не е било възобновявано.
Безспорно по делото се установява, че спрямо
жалбоподателя има издадено и придобило стабилитет решение на Председателя на
Държавна агенция за бежанците при МС, с които са отхвърлени подадените от него
молби за закрила, с което се обосновава предпоставката на чл.41,т.4 от ЗЧРБ.
Като не е конкретизирал държавата, в която следва да
се върне жалбоподателя , административният орган не е допуснал нарушение на
закона. Този въпрос касае изпълнението на заповедта и не води до материалната й
незаконосъобразност. В т.1.3 от Препоръка (ЕС) 2017/2338 на
Комисията от 16 ноември 2017 година за създаване на общ Наръчник за връщането,
който компетентните органи на държавите членки да използват при изпълнението на
задачи, свързани с връщането, е посочено, че „Конкретизиране на страната на връщане, в случай на извеждане ако е
предоставен срок за доброволно напускане, отговорност на подлежащото на връщане
лице е то да спази задължението за връщане в рамките на определения срок и по
принцип не е необходимо да се посочва конкретно държава на връщане“.
Независимо от това обаче, при вземане на решение за
налагане на ПАМ административният орган следва да отчете и останали релевантни
за производството факти.
Съгласно чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки
компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение
за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване,
семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални
връзки с държавата по произход на лицето.
Разпоредбата на чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ е приложима към всяка една принудителна административна мярка
по чл. 39а, ал.
1 ЗЧРБ. Административният орган е следвало да съобрази
предпоставките, предвидени в чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ при издаване на процесната заповед. Всички тези факти е
следвало да бъдат отчетени, за да бъде приложена пропорционална мярка по
смисъла на чл. 2, § 3 от
протокол 4 към ЕКПЧ.
В случая административният орган не е събрал
доказателства и не е обсъдил предпоставките по чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ. Независимо, че административният акт се издава при условията
на обвързана компетентност, следва да се преценяват обстоятелствата по чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ, с оглед зачитане на правата на човека и основните свободи
съгласно ЕКПЧ. Органът не събрал и анализирал всички относими доказателствата
като по този начин не е дал обоснована правна оценка на релевантните факти.
Несъобразяването с чл. 44, ал. 2
ЗЧРБ от страна на административния орган и липсата на анализ в
обжалваният акт и материалите по преписката към него, не дава възможност на
съда да прецени дали с наложената ограничителна мярка не се засягат в
недопустима степен правата на чужденците.
Съдът намира, че заповедта е издадена в нарушение на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. В
конкретния случай, не се спори, а е посочено и в предложението за налагане на
ПАМ, че жалбоподателят пребивава на територията на страната от шестмесечната си
възраст, т.е. почти 24 години, че е завършил основно и средно образование в
страната и към момента изучава висше образование. Не се спори, че има доходи,
че има жилище в което да живее, а баща му и неговата сестра имат статут на
постоянно пребиваващи чужденци. Отделно от това, жалбоподателят живее със
сестра си и своите родители, като майка му е с тежко здравословно състояние. Жалбоподателят
изрично посочва в дадените от него писмени обяснения, че няма близки живи
роднини в Република Армения, няма жилище там и че животът му е неразривно свързван
с България, където са неговите близки и роднини и където той е прекарал
по-голямата част от живота си. С оглед на тези
обстоятелства, административният орган необосновано е приел, че налагането на
ПАМ не противоречи на принципа за съразмерност, предвиден в чл. 6 от АПК, и не засяга правото на семеен живот по смисъла на
чл. 8 от КЗПЧОС. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи
е ратифицирана със закон, приет на 31.07.1992 г. ДВ бр. 66/1992 г., в сила от
07.09.1992 г., и е част от националното ни законодателство. Същата представлява приложимо право, което има
предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат,
съобразно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България /КРБ/. В част I -
"Права и свободи" от КЗПЧОС е регламентирано правото на зачитане на
личния и семейния живот /чл. 8, ал. 1/, чието ограничаване е допустимо от
страна на държавните власти само в случаите,
предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите /чл. 8, ал. 2/.
Следователно основанието за ограничаване правото на личен и семеен живот трябва
да е предвидено в закона, какъвто е настоящият случай. Но това законово
ограничение е приложимо от държавните власти и намесата им в личния и семейния
живот е допустима и правомерна, само когато предвиденото в закона основание за
налагане на ПАМ е в кумулативна даденост с наличие на някоя от изчерпателно
предвидените в чл. 8, ал. 2 от КЗПЧОС предпоставки, което в настоящия случай не е налице. Жалбоподателят е с безукорно поведение, няма данни за
извършени от него нарушения или престъпления, има желание да се образова и да
работи, няма данни да е в тежест на социалната ни система. Не се обосновава по какъв начин неговия престой в
страната засяга икономическото й състояние и морала на българското общество,
които изводи изложени в предложение предхождащо издаването на заповедта, съдът
намира за абсурдни.
От друга страна, наложената ПАМ създава
неоправдани затруднения за поддържане на връзката между оспорващия и най-близките му роднини /майка , баща и сестра/,
живеещи също в България, което пряко
рефлектира, както върху неговия личен и семеен живот, така и върху живота на другите посочени лица, и по този начин
представлява недопустима намеса в правото на личен и семеен живот на същите. Не е аргумент
за противното и позоваването на факта, че по отношение на жалбоподателя са
налице основания да поиска издаване на виза тип „D“ /за дългосрочно
пребиваване/.
Несъмнено, не е
налице основание по чл. 8, ал. 2 от КЗПЧОС, обосноваващо накърняването на
правото на личен и семеен живот с налагането на оспорената ПАМ. За
административния орган съществува задължение да съобрази горепосочените
обстоятелства, като отчете преимуществената ценност и закрила на личния и
семейния живот на чужденеца и гарантирана връзка и пълноценни отношения с неговото семейство.
Процесната ПАМ е наложена в нарушение на принципа за
съразмерност /самостоятелно основание за
отмяната й/, доколкото същата се явява необосновано ограничение на правата на
човека от гледна точка на действащия на територията на страната ни правов ред.
Установеното в закона задължение на административния орган да наложи ПАМ в
хипотезата на чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ /дори
и да бяха налице предпоставките за това/, не го освобождава от
задължението да извърши преценка за необходимостта от намеса в личния и
семейния живот и да съпостави относителната тежест на защитаваните ценности,
като прецени приоритетната такава с оглед допустимостта на ПАМ от гледна точка
правата на човека, както и с оглед издаването на заповедта в съответствие с
целта на закона. В този смисъл е практиката на Върховния
административен съд / вж. решение № 13266/06.12.2016 г. постановено по адм.
дело № 7373/2016 г.; решение № 10025 от 1.07.2019 г. на ВАС по
адм. д. № 1849/2019 г., VII о., докладчик председателят С. Я.; решение
№ 2892/27.02.2018 г., постановено по адм. дело № 14809/2018 г.; решение №
8455/05.06.2019 г. постановено по адм. дело № 15231/2018 г. и др./
По изложените
съображения, оспорената заповед е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.
При този изход
на производството, направеното от жалбоподателя искане за присъждане на сторените разноски в размера на платена държавната
такса от 10,00 лв. е основателно.
Така
мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2,
предл.2 от Административен съд- гр. Варна,
Втори състав
ОТМЕНЯ по
жалба на Д.Т. ЛНЧ **********, с адрес *** Заповед № 365з-1158/22.03.2019 г.
издадена от Директора на ОД на МВР-Варна, , с която му е наложена принудителна
административна мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно
преминаване или трета страна“ и на основание чл.39б,ал.1 от ЗЧРБ е определен
срок от 30 дни за доброволно изпълнение на задължението за връщане.
ОСЪЖДА ОД на МВР-Варна да плати в полза на Д.Т. ЛНЧ **********,
с адрес *** сторените по делото разноски в размер на 10,00 лева.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му пред Върховния административен съд на Р България.
СЪДИЯ: