№ 4861
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110143335 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от Д. Т. Н. с ЕГН
**********, чрез адв. М., против „...” ЕООД, с ЕИК: ..., гр. София, за
прогласяване на нищожността на сключеният между тях договор за
предоставяне на гаранция № ... от 21.02.2024 г.
В исковата молба са налице твърдения, че на 21.02.2024 г. ищецът Д. Т. Н.
е сключил договор за паричен заем № ... с „...” АД. Страните са се договорили
за отпуснатия заем да бъде в размер на 2 200.00 лева, видът на вноската е
месечна, с 6 бр. месечни вноски, а размерът на месечния лихвен процент не е
посочен. В чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да
представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на
минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител,
да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството.
На датата на сключване на договора за заем между ищеца и ответното
дружество бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ..., по силата
на който „...” ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „...“ АД
задълженията му. Обезпечението се изразявало в наличие на парични
средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя.
Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се е задължил да
1
заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което е разсрочено за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство, ищецът е следвало да предоставя
дължимите парични думи на „...“ АД, което пък от своя страна, съгласно
договора, е упълномощено от „...” ЕООД да събира в тяхна полза сумите по
процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „...“ ЕООД, като „...“ АД
единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи
паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на
поръчителя). Предвид това, именно „...“ ЕООД е материално легитимирано да
отговаря по процесната претенция.
На следващо място в исковата молба са налице твърдения, че между „...“
АД като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по
повод предоставянето на паричен заем в размер от 2 200 лева. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК. Изхождайки от това, то следва, че с характеристики на потребителски
договор е и договор за предоставяне на гаранция № ... от 21.02.2024 г.,
сключен между ищеца и ответника „...“ ЕООД. Доколкото договорът за
поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит,
то действието на поръчителството е предпоставено от валидното
съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на
основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното
дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни
негови клаузи, включително и чл.4 и поради тази причина следва да се
разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид,
обстоятелството, че кредиторът „...“ АД е едноличен собственик на капитала
на „...“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица,
което е видно от Търговски регистър към АВ.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
2
другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит
възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения:
двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния
договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали
да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2 200 лева). Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер
от сумата по договора (за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение,
която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави -
обезпечение от одобрено от заемодателя „...“ АД дружество. Това дружество е
именно ответникът в настоящия процес – „...“ ЕООД, който е и свързано лице
с кредитора по договора за заем. Предвид това, разходът за потребителя по
договора за поръчителство с „...“ ЕООД е сигурен и изначално известен за
кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо
условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две
обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) са на
практика невъзможни за осъществяване от длъжника. Също така договорът за
кредит и поръчителство са подписани от едно и също лице в качеството му на
представляващ заемодателя и гарантиращото дружество. Същевременно,
кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
3
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено ГПР, но от съдържанието на договора
потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и
следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая,
акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно
(чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да
направи информиран избор дали да сключи договора.
На следващо място ищецът счита, че самият Договор за предоставяне на
поръчителство № 4034403 е изначално лишен от основание, тъй като по
силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора
„...“ АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече
- в случай, че поръчителят „...“ ЕООД изпълни и погаси вземането на
длъжника, то има право на регрес срещу него за пълната стойност на
платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно, срещу
заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не е
получил каквато и да било услуга, просто задължението му от едното
дружество ще бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества са
свързани. Следващ довод в подкрепа на твърдението за нищожност на
договора е следния: Правната уредба на договора за поръчителство се
съдържа в разпоредбите на чл. 138 – чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на
друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Съгласно
Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562 / 2017 г. на Върховен касационен
съд, 2-ро тър. отделение „Поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се
учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя“, тъй
като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от
още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между
поръчителя и главния длъжник, както е в случая. Както бе посочено по-горе,
4
собственик на капитала на поръчителя „...“ ЕООД е заемодателят по договора
за заем – „...“ АД. Основен предмет на дейност на ответника „...“ ЕООД са
гаранционни сделки, каквато е и процесната. Следва да се посочи, че
печалбата на „...“ ЕООД от извършената от него търговска дейност като
поръчител се разпределя в полза на едноличния собственик на капитала „...“
АД. В случая търговецът – кредитор е обвързал по-слабата икономически
страна с допълнително възнаграждение, което се дължи от момента на
сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна
страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за
предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на
възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като договорът
следва да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На
практика със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се
уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като
печалба на „...“ АД.
С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора
за заем, сключен с „...“ АД, доколкото, плащайки задължението на
потребителя в полза на „...“ АД, кредиторът плаща вземането си сам на себе
си. Със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да
се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Договорът за предоставяне
на поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото
сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на повече от
половината от сумата по отпуснатия заем. Безспорно е, че така е нарушен
принципа на добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите нрави.
С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е
разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите
правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските
практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап
от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични
норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общност. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на
страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в
правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е
осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на
поръчител срещу възнаграждение.
В исковата молба е налице искане съдът да се счита за надлежно сезиран
с възражение за нищожност на договора за паричен заем, алтернативно на
клаузата на чл.4 от него и да се позове на тази нищожност в мотивите на
постановения съдебен акт.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника „...“ ЕООД. Заявява, че оспорва исковете като неоснователни. В
5
отговора на исковата молба е налице твърдение, че договорът за паричен заем,
предмет на възражението, не е предмет на процеса. Страните по договора за
паричен заем не съвпадат със страните по делото. Договорът за
поръчителство, дори и сключен, за да обезпечи задължението на ищеца по
договор за паричен заем, е самостоятелен юридически факт и след като страна
в процеса, по инициатива на ищеца, е „...“ ЕООД, а не „...“ АД, разглеждането
на възражението за нищожност на договора за паричен заем, както и
разглеждането на твърденията на ищеца за нищожност на договора за
поръчителство на основания, извеждани от хипотетичната недействителност
на договор за паричен заем и/или допуснати хипотетични нарушения при
сключването на договор за паричен заем и произнасянето по тях ще доведе до
порочно съдебно решение, тъй като по делото не е участвала надлежна страна.
Ответникът намира исковете за неоснователни по същество. Счита, че
искането на ищеца за обявяване на нищожност на Договор за поръчителство
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с разпоредби на Закона за
потребителския кредит е напълно неотносимо към договорите, които „...“
ЕООД сключва с клиентите си във връзка с обезпечаване на техни задължения
към „...“ АД, поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския
кредит и последиците от неспазването им са относими единствено и само за
договори за потребителски кредит, а не към договори за
поръчителство/гаранция. В чл. 1 от Закона за потребителския кредит е
записано, че този закон урежда изискванията към договора за потребителски
кредит. В чл. 3 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
разпоредбите му се прилагат за договори за кредит под формата на овърдрафт,
когато кредитът трябва да бъде погасен в срок, по[1]дълъг от три месеца; за
договорите за наем или лизинг, при които се предвижда възможност за
закупуване на стоката - предмет на договора; за договори за потребителски
кредити, които не са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение
върху недвижим имот и които се предоставят за ремонт на недвижим имот, с
общ размер на кредита, по-голям от 147 000 лв. Договорът за
поръчителство/предоставяне на гаранция, очевидно, е извън приложното поле
на Закона за потребителския кредит, определено чрез разпоредбите на чл. 1-4.
В тази връзка, всякакви твърдения за нищожност на основание разпоредби на
Закона за потребителския кредит, и по специално на чл. 22 ЗПК, са напълно
ирелевантни. Ирелевантни са и хипотетичните твърдения за евентуални
нарушения при сключване на договор за потребителски заем, тъй като „...“
ЕООД няма материалноправна легитимация по тези въпроси. „...“ ЕООД и „...“
АД са самостоятелни правни субекти, както според материалното, така и
според процесуалното право. „Свързаността“ с „...“ АД не прави „...“ ЕООД
страна по кредитното правоотношение, нито процесуален субституент.
В отговора са налице твърдения, че договорите, които „...“ ЕООД
сключва с клиентите си във връзка с обезпечаване на техни задължения към
„...“ АД са действителни, тъй като отговарят на приложимите изисквания на
закона, тъй като се сключват валидно - между лице, което е вписано в
6
Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на
предмета, за който е вписано и дееспособни лица, които към момента на
сключване на договора са могли да разбират свойството и значението на
постъпките си и да ги ръководят, като се спазва и изискваната форма.
Договорите, които „...“ ЕООД сключва с клиентите си във връзка с
обезпечаване на техни задължения към „...“ АД не страдат от пороците,
посочени в исковата молба или твърдените пороци не водят до нищожност на
договорите. „...“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на
БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество –
на търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) –
обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение.
Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата,
които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството,
сключва договори за поръчителство в рамките на дейността, за която е
регистрирано. Договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е
договор, по силата на който едната страна – гарант, се задължава по искане на
другата страна – принципал, да заплати на посоченото трето лице –
бенефициар, определена парична сума в зависимост от поетите от гаранта
задължения, независимо от действителността на обезпеченото с такава
гаранция задължение. Гаранции могат да бъдат издавани от банки или
търговци, в предвидените от закон случаи. Твърдението на ищеца, че
договорът за поръчителство „е изначално лишен от основание, тъй като по
силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се
предоставя услуга“ е неоснователно. „...“ ЕООД предоставя гаранционни
сделки по занятие – обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу
възнаграждение. По силата на договора за поръчителство, „...“ ЕООД се
задължава да отговаря солидарно с кредотополучателя пред кредитната
институция за изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем,
както и да търпи последиците от неизпълнението на тези задължения.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е насрещна
престация срещу задължението за обезпечаване на кредит.
Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство е нищожен, тъй
като съгласно разпоредбите на чл. 138 – 148 ЗЗД, договорът трябва да се
сключи между поръчител и кредитор, а не между длъжник и поръчител, е
несъстоятелно. В случая става ясно, че ищецът изказва подобни твърдения,
тъй като очевидно не може да направи разлика между правоотношенията
длъжник/поръчител и поръчител/кредитор. Разпоредбите на чл. 138 – 148 ЗЗД
са относими към отношенията между „...“ ЕООД и „...“ АД, това
правоотношение е акцесорно на главното – между ищеца и „...“ АД по повод
кредита. „...“ ЕООД и „...“ АД имат сключен писмен договор, който урежда
отношенията между тях като поръчител и кредитор. Правоотношението
между ищеца и „...“ ЕООД е самостоятелно, то влиза в действие под условие,
че заемателят не предостави обещаните обезпечения на заемодателя.
7
Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и „...“ ЕООД, урежда
техните отношения по повод задължението на „...“ ЕООД да обезпечи кредита
на ищеца.
В Закона за задълженията и договорите липсва изрична регламентация на
възмездното поръчителство, което е разбираемо, тъй като законът е
обнародван през 1950 г., но и в теорията и в практиката никога не е
съществувало схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или
пък нарушава законова разпоредба. Твърдението, че договорът за
предоставяне на гаранция е сключен в противоречие с добрите нрави е
неоснователно и неаргументирано. Договорът за поръчителство не нарушава
нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен
чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за поръчителство
е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и
справедливостта. Принцип на справедливостта и не/еквивалентност на
престациите Процесуално представляваното от мен дружество, задължавайки
се да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя
(и то за размер на дълга, който е много над уговореното възнаграждение по
Договора), не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори
напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор, престацията по
договора за поръчителство на пръв поглед изглежда нееквивалентна. Но
поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с
оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни,
но в полза на заемополучателя, а не в полза на Поръчителя, чиято отговорност
може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото
възнаграждение. Дължимото се възнаграждението по Договор за предоставяне
на поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го счита за несправедливо висок, то тя изобщо не би
сключила договор. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. №
1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до
нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни
насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да
иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда.“
При сключване на договори за поръчителство ответното дружество
твърди, че действа добросъвестно. Клаузите в договорите за поръчителство са
формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
може да прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо
повече, в договора за поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само,
ако заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под
формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Предвид
задължението на съда служебно да следи за неравноправни клаузи в договори
с потребители, моля да имате предвид следното: Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП,
„Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
8
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми.
В договорите за поръчителство ясно и разбираемо е написано, че „...“
ЕООД се задължава да сключи договор за поръчителство с „...“ АД, по силата
на който да отговаря солидарно с потребителя за неговите задължения по
договор за заем, а потребителят се задължава да заплати на „...“ ЕООД
възнаграждение посоченото в договора възнаграждение. Всеки потребител –
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за
него. Икономическите последици се равняват на сумата, която потребителят
трябва да заплати.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба фактически твърдения
и съобрази формулираното искане, намира, че е сезиран с иск с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В тежест на всяка от страните е да докаже положителните факти, от
който черпи права, като следва да установят обстоятелствата, както следва –
от страна на ищеца – правния интерес от предявяване на иска, че между
страните е налице договорно правоотношение по договор за поръчителство и
договор за заем, сключен с „...“ АД, както и че е изправна страна по същите,
както и да установи твърдените основания за нищожност на договора, а
ответникът да докаже възраженията си против иска, включително че е страна
по валиден договор.
С определение № 43741/28.10.2024 г. съдът е приел за безспорни и
ненуждаещи се от доказване между страните обстоятелствата, че между тях е
налице сключен договор за предоставяне на гаранция № ... от 21.02.2024 г.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното:
Видно от събраните по делото писмени доказателства и заключението на
вещото лице по ССЕ, съдът намира за установено, че на 21.02.2024 г. ищецът
Д. Т. Н. е сключил договор за паричен заем № ... с „...” АД. Страните са се
договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 2 200.00 лева, видът на
вноската е месечна, с 6 бр. месечни вноски, а размерът на месечния лихвен
процент не е посочен. В чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните
се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически
лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да
представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на
минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител,
да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството.
9
На датата на сключване на договора за заем между ищеца и ответното
дружество бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ..., по силата
на който „...” ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „...“ АД
задълженията му. Обезпечението се изразявало в наличие на парични
средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя.
Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се е задължил да
заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което е разсрочено за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство, ищецът е следвало да предоставя
дължимите парични думи на „...“ АД, което пък от своя страна, съгласно
договора, е упълномощено от „...” ЕООД да събира в тяхна полза сумите по
процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „...“ ЕООД, като „...“ АД
единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи
паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на
поръчителя). Предвид това, именно „...“ ЕООД е материално легитимирано да
отговаря по процесната претенция.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза. Видно е от заключението, че възнаграждението по договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция не е включено при изчисляването на
ГПР. Вземайки предвид размера на всички дължими суми, вещото лице е
стигнало до заключение, че ГПР по процесния договор възлиза на 135.22 % /с
уточнение от открито съдебно заседание/, с включено възнаграждение за
поръчител.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В тежест на всяка от страните е да докаже положителните факти, от
който черпи права, като следва да установят обстоятелствата, както следва –
от страна на ищеца – правния интерес от предявяване на иска, че между
страните е налице договорно правоотношение по договор за поръчителство и
договор за заем, сключен с „...“ АД, както и че е изправна страна по същите,
както и да установи твърдените основания за нищожност на договора, а по
иска за връщане на даденото на отпаднало основание, че е платил исковата
сума и размера на платената сума, а ответникът да докаже възраженията си
против исковете.
Съдът намира, че сключеният между ищеца и „...“ АД договор за
паричен заем № .../21.02.2024 г., попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има
характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за
него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
10
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР 62 %.
Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част
от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на обезпечение, сключен от потребителя с „...” ЕООД, което се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за
възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на „...” ЕООД по
процесния договор за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил завишен до размер на 135.22 %, като
предвиденото възнаграждение на поръчителя надвишава и повече от три пъти
уговорената между страните възнаградителна лихва.
Оттук и със сключването на договора за поръчителство се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, което е уговорено по друго
правоотношение и единствено с цел да се избегнат (заобиколят)
ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.
Нещо повече, съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. В случая, не е налице хипотеза на формиран доброволно и
целенасочено избор на потребителя за сключване на договор за предоставяне
на гаранция с избраното от кредитора дружество, доколкото всъщност
останалите предвидени възможности за обезпечаване на задължението по
договора за паричен заем се явяват на практика обективно невъзможни за
11
изпълнение в предвидения в договора кратък срок. Съдът намира, че
изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на
договорното задължение, предвидено в чл. 1, ал. 2 от договора, поради което в
договора за паричен заем е уговорен начин за изплащане на дължимото
възнаграждение на третото лице - гарант.
Ето защо и макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
годишен процент на разходите /ГПР/ в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
В процесния случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение
по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. От посоченото следва, че грешно посочен ГПР води до нищожност
на договора и връщане само на чистата стойност на кредита. За пълнота на
изложението следва да се има предвид и че най – актуалната практика на СЕС
/решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г./ ясно приема, че
възнаграждението за поръчителство се включва в ГПР.
В същото време договорът, сключен между потребителя и „...” АД, и
договорът, сключен между потребителя и „...” ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от недействителността на договора за паричен заем
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
поръчителство, поради естеството на правоотношенията. Въпреки че
договорът за заем и договорът за предоставяне на поръчителство, формално
представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се
разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
12
необходимост от предоставяне на обезпечение, без друга възможна
алтернатива, чрез сключване на договор за предоставяне на поръчителство от
заемателя с одобрено от заемодателя юридическо лице - поръчител,
сключването на договора за предоставяне на поръчителство в деня, в който е
усвоена сума от кредитната линия по договора за потребителски кредит, както
и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
поръчителство, ведно с основното задължение по заема. Оттук и
недействителността на договора за паричен заем води до недействителност на
свързаната с него обслужваща сделка – договорът за предоставяне на
поръчителство. Още повече в случая става въпрос за свързани дружества, тъй
като заемодателят „...” АД е едноличен собственик на дяловете на поръчителя
„...” ЕООД. Затова съдът намира за основателно твърдението на ищеца в
исковата молба, че с договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за заем, сключен с „...“ АД, доколкото, плащайки
задължението на потребителя в полза на „...“ АД, кредиторът плаща вземането
си сам на себе си, независимо, че формално става въпрос за отделни търговски
дружества. По този начин със сключването на договора за поръчителство се
цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение,
единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова
съдът намира искът за нищожност на договора за поръчителство на
основателен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът има
право на разноски в размер на 388 лв., представляващи държавна такса и
депозит за вещо лице, а предоставилия безплатна правна помощ на ищеца по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА ЕАД Д. М. има право на адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв. с включен ДДС.
В тази насока съдът намира за основателно възражението на ответника
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца в отговора на
исковата молба в размер на претендираните 480 лв., с оглед липсата на
фактическа и правна сложност на делото, признанието на иска, проведеното
едно открито съдебно заседание, поради което възнаграждението следва да
бъде определено и заплатено под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съдът съобразява и разясненията, дадени с Решение на Съда
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд относно възможността да се
присъди възнаграждение и под минимума по Наредбата. Тази практика е
възприета и доразвита от ВКС, като с Определение № 50015/16.02.2024 г.
по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., Определение № 4089/17.09.2024 г. по
к.ч.гр.д. № 2974/2024 г. на ВКС, IV г.о. и други е изяснено, че нормата на чл.
38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
13
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери,
както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение
следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска на Д. Т. Н. с ЕГН **********, със съдебен адрес
в гр. София, бул. „..., чрез адв. М., против „...” ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище
и адрес на управление в гр. София, ..., ап. 40-46, нищожността на договор за
предоставяне на гаранция № ... от 21.02.2024 г.
ОСЪЖДА „...” ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление в
гр. София, ..., ап. 40-46, да заплати на Д. Т. Н. с ЕГН **********, със съдебен
адрес в гр. София, бул. „..., чрез адв. М. сума в размер на 388 лв.,
представляващи разноски по делото.
ОСЪЖДА „...” ЕООД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление в
гр. София, ..., ап. 40-46, да заплати на ЕАД Д. М. Б..., адрес гр. София, бул. „...,
чрез адв. М., сума в размер на 300 лв., представляващи възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на ищеца Д. Т. Н. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14