Р Е Ш Е Н И Е
гр.
С., 09.11.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III
„Б” състав,
в публично заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
участието на секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 5697 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 246363 от 23.10.2017 г., постановено по гр. дело № 28419 по описа за 2015 г. на СРС, 71 състав, са уважени предявените от З. „А.“ АД *** с правно основание чл. 213 КЗ (отм.) вр. чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1025.54 лева - главница с включени 10 лева ликвидационни разходи, представляваща неизплатена стойност на възникнало регресно право на застрахователя във връзка с настъпило на 24.02.2010 г. застрахователно събитие по договор за имуществено застраховане на т.а. „Мерцедес Атего 230“ с ДКN*******с ремарке KUVV с DK N *******, и иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 313.78 лева - мораторна лихва върху главницата за периода: 22.05.2012 г.- 22.05.2015 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 22.05.2015 г. до окончателното й заплащане.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника С.О., в която са развити оплаквания, че по делото не са събрани доказателства за това кои са покритите застрахователни рискове по застрахователния договор, както и че попадането в дупка или неравност на пътното платно не попада в понятието „пътнотранспортно произшествие“ по общите условия на З. „А.“ АД. Твърди, че по делото са спорни обстоятелствата относно наличието на необезопасена дупка, механизмът на причиняването на вредите и наличието на причинно-следствена връзка между вредите и попадането на автомобила в необезопасена дупка. Поддържа, че в представените от ищеца документи се съдържат единствено твърдения на водача на процесния автомобил, които не са проверени от полицейски и застрахователни органи, като следва да се отчете, че водачът е очевидно заинтересован от възприемане на изложената от самия него версия. С оглед на това се иска отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на направените разноски пред двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна З. „А.“ АД чрез процесуалния си представител адв. М. е подал отговор на въззивната жалба. Поддържа, че в общите условия на дружеството изрично е уговорен покрит риск пълна загуба или частична щета от препятствие по пътното платно, каквото несъмнено представляват и необезопасените дупки. Твърди, че С.О. има задължение да стопанисва и поддържа общинските пътища, което не е изпълнила и в резултат на това е настъпило процесното ПТП. Посочва, че по делото безспорно са установени всички правопораждащи претенцията на дружеството факти, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на другата страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: По отношение на иска по чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ: Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. По делото е безспорно, а и това се установява от представените доказателства по делото, че между ищеца и „ДСК А.Л.” ЕООД е сключен договор за имуществено застраховане с обект ремарке, марка KUVVETLI с рег. № ******и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 17.12.2009 г. до 24.00 ч. на 16.12.2010 г. За този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие, изразяващо се в попадане на ремаркето в необезопасена дупка, в резултат на което на застрахованото МПС са били нанесени вреди и дали тези вреди са вследствие на ПТП, което е покрит застрахователен риск в рамките на сключения със застрахователя договор. Въззивният съд намира, че събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, които правилно са били кредитирани от СРС, както и заключението на вещото лице по съдебната автотехническата експертиза, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с вредите.
Не се
спори между страните, че ул. ”Околовръстен път”, в гр. С., на който е
реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата /ЗП/ във вр. с чл. 8,
ал. 3 от закона. С разпоредбата на чл. 31 ЗП на общината, като юридическо лице,
е вменено задължението да поддържа общинската пътна мрежа в състояние,
отговарящо на изискванията на движението, което означава отстраняване на всяка
настъпила неизправност на пътната настилка, която създава опасност от
повреждане на движещите се по нея МПС.
От обстоятелството, че на пътната настилка на общински път – ул. ”Околовръстен път”, към момента на настъпване на застрахователното събитие е имало необозначена и необезопасена дупка, се налага извода, че общината не е изпълнила законовото си задължение да поддържа в изправност общинската пътна мрежа. Доколкото общината като юридическо лице осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на възложената им работа. В случая натоварените лица не са извършили необходимите действия за привеждане на пътната настилка в състояние, годно за поемане на пътен трафик и от това тяхно бездействие са настъпили вреди в правната сфера на собственика на застрахования автомобил, поради което следва да бъде ангажирана деликтната отговорност на възложителя – С.О. за обезщетяване на вредите. Бездействието на натоварените от общината лица по арг. от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презюмира да е виновно. Така обоснования извод за осъществен фактически състав, придаващ на С.О. качеството на лице, отговарящо на деликтно основание, не би се променил, ако са налице различни хипотези на възлагане на определена работа – на пряк изпълнител, с възложено му задължение за поддържане на пътната мрежа или с предоставяне на компетентност на съответно длъжностно лице, като договорен или законов представител на юридическото лице – С.О. – да сключва договор за поддържането на общинската пътна мрежа. Произходът на установената дупка на пътната настилка е ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на общината да поддържа общинските пътища, без значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик. Причинно-следствената връзка между установеното неизпълнение на вменено нормативно задължение и претърпените вреди, се установява от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства и изслушаната съдебна автотехническа експертиза. При движение по процесната улица застрахованото ремарке е попаднало в дупка, която не е била съответно обозначена и това обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ, чрез привеждането му в състояние временно негодно за употребата му по предназначение. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че по делото липсват доказателства относно това кои са покритите застрахователни рискове в рамките на сключения със застрахователя договор. Видно от представената застрахователна полица, между ищеца и „ДСК А.Л.” ЕООД е сключен договор за имуществено застраховане с обект ремарке, марка KUVVETLI с рег. № ******, с клауза „Пълно Каско“, а съобразно чл. 13 от Общите условия на ищеца по тази клауза застрахователят покрива пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, причинени от всички рискове в клаузите „М“, „Ч“ и „К“. В чл. 9 от Общите условия на застрахователя е регламентирана приложимата в случая клауза „Ч“, като в чл. 9, т. 3 е посочено, че застрахователят покрива пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС от следния риск: „Авария“, произлязла от сблъскване на МПС помежду им или с други подвижни и неподвижни предмети, от удар с хора и животни, от препятствия по пътното платно като земни и скални маси, падащи дървета и клони, падащи предмети от сгради и летателни тела. От анализа на цитираните Общи условия, настоящият съдебен състав приема, че аварията, произлязла от попадане на ремаркето в необезопасената дупка на пътното платно, е риск, който е покрит от цитираната клауза „Ч“, тъй като дупката на ул. „Околовръстен път“ безспорно е препятствие на пътното платно, а изброяването в чл. 9, т. 3 не е изчерпателно. В подкрепа на извода, че дупката е препятствие на пътя е и § 6, т. 37 от ДР на Закона за движението по пътищата, съгласно който "Препятствие на пътя" е нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението.
В контекста на изложеното СГС счита, че увреденият /собственикът на застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че на 22.06.2010 г. е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им /чл. 208, ал. 3 КЗ/, а това обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по съдебната автотехническа експертиза. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. Нормата на чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ указва, че застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. В разглеждания случай е установено въз основа на цененото заключение на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, че общият размер на причинените щети на застрахованото ремарке възлиза на 1047.24 лв. с ДДС, което е повече от претендираните от ищеца 1015.54 лв., а обичайните разноски по определянето му възлизат на 10 лв., поради което правилно претенцията е била уважена от СРС. По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Регресното право на суброгиралия се застраховател произтича не от договора за застраховка, а от закона. Правилото на чл. 86 ЗЗД се прилага без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълнение на парично задължение. Предвид търсената в настоящото производство главница, ответникът следва да се счита за изпаднал в забава и съответно дължи обезщетение за забавено плащане от деня на поканата за плащане на претендираното обезщетение, а не от датата на увреждането. И това е така, тъй като към момента на възникване на спорните правоотношения законът не предвижда определен срок за изплащане на обезщетението, което се претендира на основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ. Следователно в разглеждания случай намира приложение нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според която длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора /така Решение № 89 от 30.06.2010 г. по т.дело № 985/2009 г., ВКС, І ТО, ТК, в което ВКС се е произнесъл по въпроса кой е началният момент на дължимостта на обезщетението за забава, при упражнено регресно право на суброгиралия се застраховател по договор за имуществено застраховане срещу деликвента/. По делото е представена такава покана, която се установява, че е била връчена на ответника на 08.08.2010 г. След изтичане на определения от ищеца 7-дневен срок за доброволно изпълнение, ответникът следва да се счита в забава. В случая ищецът е претендирал лихва от по-късен момент – от 22.05.2012 г. до 22.05.2015 г., поради което нейният размер правилно е бил определен от СРС по реда на чл. 162 ГПК в размер на 313.78 лв. Ето защо жалбата се явява неоснователна, а решението на СРС следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 388.50 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно. Предвид изложените съображения, съдът Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА Решение № 246363 от 23.10.2017 г., постановено по гр. дело № 28419 по описа за 2015 г. на СРС, 71 състав. ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.С., ул.”********, да заплати на З. „А.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 388.50 лв. /триста осемдесет и осем лева и петдесет стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/