Р Е Ш Е Н И Е № 1369
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение –
девети състав, на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година,
след публично съдебно заседание на
дванадесети ноември 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева, след като
разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 2212 по описа за 2019 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, с която жалба
се обжалва решение № 3093 от 20.07.2019 г., постановено по гр. дело № 14975 от 2018г. на Районен съд – Пловдив, 22
гр. с., В ЧАСТТА, с която е уважен
предявеният от Р.Б. иск, с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като Н.Л.Б. е осъден
да заплати на Р.Н.Б., сумата в размер на 2000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания, причинени в резултат на виновни,
противоправни деяния, извършени от Н.Л.Б.,***, ведно със законната лихва от датата
на увреждането - 21.02.2017г. до окончателното плащане.
Във въззивната жалба са налице оплаквания относно неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението на първоинстанционния съд, като постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. От страна на жалбоподателя се счита, че събраните по делото доказателства, както писмени, така и гласни, не били достатъчни, за да се приеме претенцията на ищцата за основателна, като в тази насока се правят разсъждения по същество на спора. Заявява се, че претърпените след този инцидент болки и страдания от ищцата следвало да бъдат, безспорно, доказани по делото, което според жалбоподателя, не било сторено, нито със свидетелски показания, нито с приложения амбулаторен лист от 30.07.2018 г. В тази насока, се правят разсъждения относно показанията на свидетеля Б., както и относно данните, съдържащи се в писмените доказателства по делото, като се сочи, че след този инцидент от свидетеля Б., майка му започнала да посещава психиатър, понеже състоянието й започнало да се влошава, както и, че същата посещава психиатър. От приложеното писмено доказателство, а, именно, амбулаторният лист от 30.07.17 г., се сочи от жалбоподателя, се съдържала информация за едно посещение, което било близо 5 месеца след инцидента, и предвид изминалия немалък период от време от 21.02.2017 г. като се счита, че информацията, съдържаща се в този документ била крайно недостатъчна, за да се приеме за основателна претенцията на ищцата. Следва да се счита, че свидетелят М.Б., за който е станало ясно, че е в лоши отношения с баща си -ответника Н.Б., с оглед родствената връзка на този свидетел със страните по делото, неговите показания следвало да бъдат преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК и съобразно останалите събрани по делото доказателства. Счита се, че не се доказват по безспорен начин претендираните болки и страдания от ищцата. Признава се, че с присъда на наказателния съд, по ЧХД № 115 от 2017г. ответникът е признат за виновен от Районен съд – Панагюрище, за това, че на 21.02.2017г. в село Поибрене е казал унизителни за честта и достойнството на Р.Б. думи. Присъдата обаче, се сочи от жалбоподателя, не можела да служи като доказателство, за претърпените от ищцата неимуществени вреди, а само и единствено за установяване на факта, че на въпросната дата е имало инцидент между страните, с участието на техния син – свидетеля М.Б.. В тази насока са оплакванията в депозираната въззивна жалба, като се счита, че причинната връзка между деянието и претърпените вреди не била доказана, както и, че не бил установен и размерът на вредите. В тази насока се моли да бъде отменено решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част и се постанови ново, с което да се отхвърли претенцията на ищцата Р.Б., за сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени в резултата на виновни, противоправни деяния, извършени от Н.Б., на 21.02.2017 г. Не се сочат нови доказателства от страна на жалбоподателя.
С писмен отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемата Р.Н.Б., чрез пълномощник адв. Д., се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Заявява се, че няма доказателсвени искания и се моли да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендират се разноски, съобразно приложения списък. Приложен е договор за правна защита и съдействие. Допълнително са постъпили по делото писмени бележки от адв. Д., пълномощник на въззиваемата Р.Б..
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че възизвната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото, в законния срок по чл.259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
За да постанови решението в
обжалваната му част, с която уважава предявения иск с правно основание чл. 45
от ЗЗД за претендираната сума от 2000 лева, районният съд излага съображения: Приема, че по делото се доказва извършването на
деянието от дата 21.02.2017 г., така както е описано в исковата молба, както и
че, същото е противоправно – с обидите се засяга честта и достойнството на
ищцата, а с физическите посегателства, нейната телесна неприкосновеност, същата
е претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания, вредите са в пряка
причинно-следствена връзка с деянието, което е извършено виновно от ответника
със съзнанието, че причинява увреждане на ищцата; като размерът на вредите
съдът оценява по реда на чл.52 ЗЗД на сумата в размер на 2000 лева, доколкото
се касае, както до отправяне на обидни думи и квалификации спрямо ищцата, за
които има влязла в сила присъда, така и до изключително грубо и агресивно
отношение, изразяващо се в събаряне на ищцата на земята и замахване с желязо в
опит да я удари с него.
Въззивният съд приема за
правилен крайния извод на съда за основателност на предявения иск, както и
изложените от него мотиви, към които препраща, съгласно чл. 272 от ГПК.
От своя страна, въззивният
съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно чл. 269
изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка
съгласно чл. 12 и чл. 235 ал. 2 от ГПК на приложените по делото и относими към
предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Страните не спорят, както и
се установява от приложено заверено копие от влязла в сила на 31.01.2018г. Присъда
по ЧХНД № 115/2017 г. по описа на Панагюрския районен съд, че ответникът е
признат за виновен за това, че на 21.02.2017 г.в село Поибрене е казал нещо
унизително за честта и достойнството на ищцата в нейно присъствие, като я
нарекъл „***“, „***“ и „***“. Съгласно
разпоредбата на чл.300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието,
относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността
на дееца.
Предвид което в частта за
отправените обидни думи и въззивният съд
приема, че е извършено деянието от ответника, че същото е противоправно и
виновно.
Спорен е въпросът, въведен в
оплакванията във въззивната жалба на ответника, дали са налице претърпени от
ищцата неимуществени вреди от вмененото във вина, противоправно деяние,
извършено от ищеца на процесната дата 21.02.2017г., относно които неимуществени
вреди ищцата да има право на претендираното обезщетение.
С оглед на събраните по делото доказателства, в
т.ч.писмени, както и от показанията на разпитаните свидетели, въззивният съд
намира, че са налице настъпили за ищцата неимуществени вреди вследствие на противоправното поведение на
ответника, като тези вреди се изразяват в засягане на психиката на ищцата чрез
отправяне към нея на изключително обидни думи, предвид здравословното й
състояние, -„***“, „***“, „***“, както и чрез засягане на телесната й неприкосновеност
чрез физическо посегателство – бутането й на пода, надвесването над нея с
желязо, като едновременно с обидите, ответникът се заканил на ищцата, че
ще я убие.
В тази насока, оплакването в жалбата, че
претърпените болки и страдания от ищцата не са били, безспорно, доказани по
делото, се явява необосновано, при което и неоснователно. Всеки нормален човек,
обичайно се засяга от подобни обиди към неговата личност, като, ако с деянията
си на процесната дата 21.02.2017г. ответникът не беше засегнал честта и
достойнството на ищцата, то същият не би получил и присъдата на наказателния
съд, с която е признат за виновен. В случая, обаче, тези обидни думи,
безспорно, отправени към ищцата, имат по-дълбоко от обичайното въздействие, тъй
като са отправени към човек, който е с недъг, за който има и съответно призната
в процентно отношение и намалена трудоспособност, който недъг му определя да се
придвижва и с помощно средство, като последно посочените обстоятелства са много
добре известни на ответника, като неин бивш съпруг. Като конкретното възприемане
от ищцата на деянията на ответника, са довели до нейното особено стресирано
състояние, и необходимост от съответна лекарска намеса; като в случая и по-късно
издаденият й медицински документ се обяснява и с продължителното състояние на
наранена психика у ищцата.
Независимо от недобрите отношения на свидетеля М.Б. с ответника Н.Б., негов баща, както и от необходимостта от преценка на показанията на свидетеля с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, въззивният съд намира за достоверни показанията на този свидетел и ги кредитира. Това е направил и наказателният съд за да постанови присъдата, с която се признава Н.Б. за виновен за нанесените обиди на Р.Б. на процесната дата 21.02.2017г. Същевременно, св. М.Б. е очевидец на станалото между страните на процесната дата, в т.ч. на произнесените обидни думи, както и на заплахата към бутнатата на пода Р.. В тази насока, другият свидетел, който има знание за станалото на процесната дата 21.02.2017г.- по време на престоя на ищцата и сина й М. в село Поибрене, макар и по телефона, чуто от св. М.Б., това е свидетелят Д.К.. Същият потвърждава, че февруари 2017г., получил обаждане от М., който му казал, че е получил информация от техен съсед предната вечер, че е чул шум, като разбиване на врата, тогава М. с майка му отишли на място в Поибрене, и след като на място ответникът Б. е пристигнал, докато са извикали полиция и са я чакали да дойде от Панагюрище, М. разговарял със свидетеля Д.К.. След това, М. му затворил телефона, като казал, само, че майка му вика за помощ, че баща му я напада, като след около 15 минути му върнал обаждане и му разказал за физическото посегателство спрямо майка му. След това Б. рядко оставала да спи в Поибрене в къщата си, тъй като се страхувала от ответника Б.; наложило се М. да монтира камери в имота. Въззивният съд счита, че показанията на този свидетел, също, следва да се кредитират, тъй като същите са дадени обосновано, логично, като свидетелят е установявал състоянието на ищцата след деянието на ответника и поради естеството си на работа като адвокат, съответно, при срещите си с нея и сина й. Доколкото, в показанията на останалите свидетели не се съдържат данни за процесното събитие, обсъждането им не е необходимо, като безспорно е, само, че страните, поначало, са били в обтегнати отношения, но същите не биха могли да съдържат извинителни причини за поведението на ответника на процесната дата.
Предвид гореизложени съображения въззивният съд намира, че при доказателствена тежест за ищеца, по
делото са налице доказателства, от които следва да се приеме, че са налице,
обстоятелствата визирани в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД – налице е
противоправно поведение на ответника, настъпили за ищцата неимуществени вреди,
както и причинно- следствена връзка между претендираните неимуществени вреди и
твърдените инциденти. Размерът от 2000 лева, съответства, на принципа за
справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, с оглед обидите, за които има влязла в
сила наказателна присъда, причиняващи отрицателно въздействие върху психиката
на ищцата, както и с оглед физическото въздействие върху нея със заплаха за
живота й, засилващо отрицателното въздействие върху психиката на ищцата.
Поради което въззивният съд намира, че предявеният иск се явява основателен
и доказан за сумата от 2000 лева, при което и обжалваното решение следва да
бъде потвърдено от въззивния съд като правилно, ведно със законните последици.
В останалата част, решението не е обжалвано, при което е влязло в сила.
Поради неоснователност на въззивната жалба и по арг. от чл. 78 ал. 3 от ГПК, въззиваемата страна има право на направени по въззивното дело разноски,
възлизащи на сумата от 370 лева, заплатени за договорено възнаграждение,
съгласно договор за правна защита и съдействие; като е представен и списък за
разноски.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно разпоредбата на чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 20.07.2019г. Решение № 3093 на Пловдивски районен съд, ХХІІ състав, по гр. дело № 14975 по описа за 2018г., В ЧАСТТА, с която ОСЪЖДА Н.Л.Б., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на Р.Н.Б., ЕГН **********, сумата в размер на 2000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени в резултат на виновни, противоправни деяния извършени от Н.Л.Б. ***, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 21.02.2017 г. до окончателното плащане.
В останалата част, решението на районния съд не е обжалвано, при което е влязло в сила.
ОСЪЖДА Н.Л.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Р.Н.Б., ЕГН **********, сумата от 370 лева, заплатени за договорено
възнаграждение по въззивното дело.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/