Решение по дело №3341/2019 на Софийски градски съд

                      Р Е Ш Е Н И Е

 

 

                   Гр.София, 05.01.2021 г.

 

              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав в публичното заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                         ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                              МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 3341 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

      

           Производство е по реда на чл.258-273 от ГПК.

 

         С решение № 423408 от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 10089/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 76 състав, съдът е признал за установено по предявения от „Р.Б." ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, „Е.****“, срещу Н.А.А., ЕГН **********, съд.адрес: ***, офис 10, иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 430 ТЗ; чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД, че Н.А.А. дължи на „Р.Б." ЕАД сумата от 3 000 лева - дължима главница по договор за банков кредит от 02.05.2011 г. (кредитна карта) и анекс от 22.04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 08.09.2017 г. до окончателното й изплащане;    сумата от 732,41 лева, редовна лихва за периода от 15.03.2014 г. до 15.06.2015 г.; сумата от 154,33 лева, наказателна лихва (надбавки) за периода от 15.03.2014 г. до 15.06.2015 г.; сумата от 104 лева, такса по Раздел XIV - Тарифа от рамков договор № 1104140350566164, за периода от 15.04.2014 г. до 16.06.2014 г.; и     сумата от 7,58 лева, застрахователна премия по чл. 172 от рамковия договор за периода от 17.03.2014 г. до 16.06.2014 г., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 19.09.2017 г. по ч.гр.д. № 62801/2017 г. по описа на СРС, 76 състав.

         С решението СРС е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и ал. 8 от ГПК, Н.А.А., ЕГН ********** да заплати на „Р.Б." ЕАД, сумата от 30,77 лева, разноски, сторени в заповедното производство и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 и ал. 3 от ГПК сумата от 560 лева сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство.

            С Определение № 566376 от 20.12.2018 г. СРС е оставил без уважение депозираната от ищеца Молба с вх.№ 5120464/18.07.2018 г. за изменение на постановеното по делото решение № 423408 от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 10089/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 76 състав, в ЧАСТТА за разноските.

         Недоволен от решението в ЧАСТТА, в която установителният иск при квалификацията на чл. 422 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 430 ТЗ; чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД е уважен, е останал ответника Н.А., който чрез особеният си представител адв. М., в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност и постановяването му при явна неравнопоставеност между страните. По-конкретно поддържа, че липсва валидно договорно правоотношение между страните, както и каква точно сума е усвоена от отпуснатия лимит, както и кога точно е похарчена. Липсвало искане за издаване на кредитна карта, както и уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост на вземането. Искането към въззивната инстанция е да отмени решението в уважителната му част и отхвърли предявените установителни искове изцяло. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

         В депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор въззиваемата страна - „Р. (България)" ЕАД, оспорва въззивната жалба по съображенията подробно изложени в него. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваните части.

         Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни при правна квалификация чл. 415 вр.чл. 422 от ГПК – за дължимост на суми, предоставени от ищеца на ответника като кредит по Договор № 1104140350566164 за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa Classic от 02.05.2011 г.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на ищеца и предвид разпоредбата на чл. 415 вр.чл. 422 от ГПК за ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява процесуално допустимо.

         При така предявен иск в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на неговото право да получи плащане на процесната сума, като установяването на фактите, пораждащи това негово право, следва да бъде главно и пълно.

Обжалваното решение е постановено при правилно изяснена от първоинстанционният съд фактическа обстановка за наличието на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по Договор № 1104140350566164 за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa Classic от 02.05.2011 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника кредит с лимит от 3 580  лв., за усвояването на който ищцовото дружеството предоставило и кредитна карта. С Анекс от 22.04.2013 г. кредитният лимит е променен на сума в размер на 3 000 лв., който не може да бъде надвишаван.

Съгласно чл. 147 от Договора същият влиза в сила от датата на подписването му и е за срок от три години. В чл. 32 от Договора страните са уговорили, че за ползвания кредитен лимит или част от него, картодържателя заплаща на банката годишна лихва. Лихвата се начислява върху усвоената част от кредитния лимит към края на отчетния период за периода от края на отчетния период до пълното погашение и се събира служебно от банката от кредитния лимит или за сметка на неговото възвишение /чл. 33 от Договора/. Съгласно чл. 47 от Договора при изцяло или частично неплащане на минималната погасителна вноска в посочения срок, банката начислява обезщетение за забава съгласно тарифата върху забавената дължима от картодържателя сума. Изискуемостта на задължението е настъпила с изтичане на крайния срок на погасяване на кредита, съгласно чл. 147 от Договора – 02.05.2014 г.

От приетото и неоспорено заключение на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза пред СРС, изготвено при отчитане на представените от ищеца писмени доказателства, се установява, че първоначалното усвояване на лимита по кредитната карта, предмет на процесния Рамков договор № 1104140350566164 от 02.05.2011 г. е извършено на 02.05.2011 г. Констатирани са многократни погасявания на задължението по процесния договор от ответника, като последното извършено преди датата на искането за издаване на заповед за изпълнение е на 24.02.2014 г., т.е. първата изцяло просрочена вноска е от 15.03.2014 г. Според вещото лице състоянието на кредитното задължение към 08.09.2017 г., съгласно получените справки е в общ размер на 3 998,32 лв., от които: 1) изискуема падежирала главница в размер на 3 000 лв.; неплатена редовна лихва в размер на 732,41 лв.; неплатена наказателна лихва в размер на 154,33 лв.; неплатени застрахователни премии в размер на 7,58 лв.; дължими такси – 104 лв., от които годишна такса 44 лв. и три такси по 20 лв. за надвишен кредитен лимит /съгласно тарифа по т. XIV на процесния договор/.

Основателността на съдебно предявеното вземане по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa Classic на ищеца е обусловена от установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните правопораждащи факти: 1) наличие на валидно сключен договор за издаване на кредитна карта, с предоставен кредитен лимит, 2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3) изискуемост на вземането и размер на същото.

Въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че предявеният иск е установен в своето основание и размер - усвояването на сумите по кредитния лимит се доказва както от заключението по допуснатата ССчЕ, така и от представените от ищеца писмени доказателствени средства. Размерът на вземането се установява от приетото и неоспорено по делото заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ, съгласно което дължимата сума за главница е в размер на 3 000 лв.

Съгласно чл. 147 от Договора за издаване и ползване на международна кредитна карта Visa Classic е уговорен падеж на същия -   36 месеца от подписване на договора, след който кредитът престава да се револвира, като сумите стават изискуеми поради настъпване на крайния срок на договора. Падежът на кредита е настъпил на 02.05.2014 г., считано от която дата е следвало потребителят да погаси всички свои задължения. В тази връзка доводите на ответника, че не била обявена предсрочна изискуемост на договора са неоснователни, защото заявената изискуемост не е предсрочна, а настъпване на крайния срок за погасяване на вземането.

Ответникът, въззивник в настоящото производство, чиято е доказателствента тежест не ангажира доказателства за плащане на исковата сума, а и не го твърди, поради което законосъобразен е изводът на СРС за основателност на предявения установителен иск в уважения размер.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат и в упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивният съд е длъжен да потвърди решението на СРС в обжалваната уважителна част.

         Частната жалба на ищеца „Р.Б.“ ЕАД срещу Определение № 566376 от 20.12.2018 г., СГС намира за неоснователна като споделя мотивите изложени в определението на първостепенния съд, предвид факта, че разноските са правилно изчислени, съобразно представения списък по делото по смисъла на чл. 80 ГПК, като страна не може да ги оспорва, основавайки се на собственото си недоглеждане. По изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение - потвърдено.

         При тези мотиви, Софийски градски съд,

 

                                             Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 423408 от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 10089/2018 г. на СРС, ІІ ГО, 76 състав, вкл.в частта за разноските.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 566376 от 20.12.2018 г. на СРС ІІ ГО, 76 състав постановено по гр.д.№ 10089/2018 г. по реда на чл. 248 от ГПК.

         Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

    

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ:1.                  2.