Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.07.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и
девети юни през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ДИМИТРИНКА
КОСТАДИНОВА МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Иванова като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №1459
по описа за 2021година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №20257887 от 23.11.2020год. е признато
за установено, че В.В.С. дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК: *****на основание чл.
318, 2 от ТЗ, чл. 200 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ сумата от 430,75 лв.
за главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находят
се в гр. София. ж.к.*****, ап.104А, абонатен №206288 за периода 30.08.2016-
30.04.2018г. и сумата 20,47лв.-
главница, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода 30.08.2016-30.04.2018г., зедно със законната лихва върху главниците,
считано от 30.08.2019г. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело №
50430/2019 г. по описа на СРС. Отхвърлени са предявените от „Т.С." ЕАД
срещу В.В.С. искове с правно основание чл. 318, ал. 2 от ТЗ, във вр. чл. 200 от ЗЗД във вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, и чл. 86. ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че В.В.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата над уважения размер от 430,75 лв. за главница, представляваща цена
на доставена топлинка енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к.Зона Б-5,
бл.10, вхБ .ет.6, ап.104А, ведно със законна лихва от 30.08.2019 г. до
изплащане на вземането, и за периола 01.10.2015-29.08.2016год., мораторна лихва
в размер на 96,58лв. за периода от 14.09.2016 г. до 27.08.2019г., сумата над
уважения размер от 20,47лв. до пълния предявен размер от 21,78 лв. за главница,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение, и за периода
от 01.7.2016 г. до 29.08.2016 г., ведно със законна лихва от 30.08.2019 г. до
изплащане на вземането, с мораторна лихва в размер на 5,11 лв. за периода от
30.08.2016 г. до 27.08.2019 г. за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 50430/2019 г. по описа
на СРС. Осъдена е на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК В.В.С. да
заплати на „Т.С." ЕАД сумата 407,66 лв. - съдебни разноски по ч. гр. дело
№ 50430/2019 г. и по гр. дело № 11015/2020 г., и двете по описа на СРС. Осъдена
е на основание чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА „Т.С.” ЕАД, да заплати на
адвокат Н. Димитрова К. сумата 66,77лв -адвокатско възнаграждение за безплатна
правна помощ.
Срещу решението в уважените части е
постъпила въззивна жалба от въззивницата ответник по исковата молба В.В.С., подадена чрез адв. К., в която
излага, че решението е неправилно и се иска неговата отмяна, и вместо него да
се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло. Смята,
че няма основание да се приеме, че ответницата е потребител на ТЕ след като
липсва доказателство за вещно право на ползване на имота и то да е на ответницата
и в какъвто смисъл смята, че е
константната практика на съда, която приема, че следва да отговаря за
доставената ТЕ вещния ползвател на имота, а не голия собственик. Посочва, че в
настоящия случай е подадена молба декларация за откриване на партида и подалото
я лице следва да отговаря за сумите за
доставена ТЕ, а не собственика. Посочва, че неправилно е присъдена и сума за дялово разпределение, която
не е дължими на ищеца и след като няма доказателства да са заплатени от него и
която сума е недължима от ответника. Претендира за присъждане на разноски по
делото, включително и по чл.38, ал.2 ЗА. В съдебно заседание пред въззивния съд
не се явява представител на въззивника.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаде отговор на въззивна жалба от „Т.С."
ЕАД, в който се оспорва същата.
Третото лице помагач “Нелбо АД не е взело
становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на
въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема
следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3063953/30.08.2019г. срещу В.В.С. за
заплащане на посочените суми и по което е образувано гр.д. №50430/2019г.
по описа на СРС, 50-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за
стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 10.2015год. до месец 04.2018г. в размер на 590,43лв.-главница за стойност на ТЕ, сумата от 21,78лв. –за дялово
разпределение за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК“Зона Б-5“, *****, с аб. №206288 и 296,58лв.- лихва за забава за
периода от 14.09.2016год. до 27.08.2019год. и 5,11лв.-лихва
върху сумата за дялово разпределение за същия период, както и законната лихва
върху главниците от 30.08.2019год.-датата на подаване на заявлението до
окончателното и изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение в законоустановения срок са постъпили възражения от длъжника
и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „Т.С.”ЕАД е предявила положителен
установителен иск спрямо нея за установяване на вземането по издадената заповед
за изпълнение и е образувано гр.д. №11015/2020г. СРС, 50-ти състав.
В срока за отговор на исковата молба, такъв е постъпил от ответницата, чрез нейния
пълномощник по делото адв. К. и в който оспора исковете. Оспорва между страните
да са налице договорни отношения и излага становище, че ЗЕ противоречи на ЗЗП в
смисъл, че при непоискана услуга, цена за нея не се дължи - аргумент от чл.62
ЗЗП. Не оспорва количеството доставена
за имота топлоенергия, съответно нейната цена, но оспорва претенцията за
присъждане на сумите за дялово разпределение, като недължими към ищеца, както и
сумите за лихви и прави възражение за погасяване по давност на претендираната сума за главница и за лихва.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове частично и е приел
за установено, че ответницата като вещен ползвател на имота след като при
прехвърлянето на правото на собственост на трето лице си е запазила вещното
право на ползване с оглед на приложен нот. акт от 21.07.2015год. и съобразно
чл.57, ал.1 от ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на имота
и с оглед на чл.153, ал.1 от ЗЕ се явява потребител на ТЕ за същия. След като
не са били спорни обстоятелствата относно реалното количество доставена за
имота топлоенергия, нейния отчет и правилно й остойностяване и съобразно СТЕ е
прието, че за процесния период 10.2015год. до 30.04.2018год. начислената и
незаплатена сума за ТЕ и то само за сградна инсталация възлиза на 597,43лв. и е разгледано възражението за изтекла
погасителна давност и което съдът е приел, че е основателно за вземания за
периода преди 30.08.2016год., като и за периода 05.-09.2016год. не е
начислявана ТЕ за сградна инсталация и за периода 30.08.2016г. - 30.04.2018г., не се явяват погасени с кратката тригодишна
давност /чл.111, б.в“ ЗЗД и ТР № 3/2011 г. на ВКС/ посочените суми: 430,75лева
- главница за доставена топлинна енергия и 20,47лв. - главница за осъществено
дялово разпределение. Първоинстанционният съд е приел, че са изцяло
неоснователни претенциите за лихва за забава върху главниците-за ТЕ и за дялово
разпределение и ги е отхвърлил изцяло.
Решението на
първоинстанционният съд в отхвърлителните части както за главница така и за
лихви до пълния претендиран по исковата молба размер и период не е обжалвано от
ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално
допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи
произнасяне на съществото на правния спор, но само в рамките на заявените с въззивните жалби
доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК. Въззивната жалба е неоснователна
по следните съображения:
Предявени са
за разглеждане обективно кумулативно съединени искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК и с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да се уважи предявения главен иск, че ответницата дължи процесните
суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът
следва да установи, че ответницата е потребител на топлинна енергия за
процесния имот, че в сградата, където е имотът на ответницата, за които се
твърди, че е вещен ползвател на същия и
с адрес в гр. София, ЖК“Зона Б-5“, *****,
с аб. №206288, има монтиран топломер в АС, преминал метрологична проверка, че
дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е
извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на
индивидуалните разпределители от ФДР и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия.
Неоснователно е възражението във въззивната
жалба, че неправилно е прието по делото, че ответницата се явява потребител на
ТЕ за процесния имот. По делото за
процесния имот са приложени нот. акт
№186/80год. за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден
недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, протокол от съдебна спогодба по гр.дело
№776/1988год., с която е поставен в дял на В.В.С. *** Б 5“, както и нот. акт
№126/21.07.2015год., в който е обективиран договор между В.В.С. за прехвърляне
собствеността върху процесния имот на Б.В.Н.срещу задължение за издръжка и
гледане, като прехвърлителката си е запазила безвъзмездно правото на ползване
върху същия имот докато е жива.
Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ потребител на
енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. В
смисъла на горното легално определение, ответницата, като вещен ползвател на
имота и в чиято тежест са възложени с оглед на чл.57, ал.1 от ЗС разноските по
поддържане на вещта, има качеството на потребител на топлинна енергия,
доставяна за имота поради което е материалноправно
легитимирана да отговарят по предявените искове. Неоснователно е в тази връзка
възражението във въззивната жалба, че не се установява че ответницата
е потребител на ТЕ след като имало молба декларация от друго лице и което с оглед на това се явявало потребител,
тъй като такава молба декларация за откриване на партида от името на друго лице
не е приложена по делото, нито има такова твърдения в отговора на исковата молба от ответницата.
Съща така правилно първоинстанционният съд освен, че е съобразил разпоредбата
на чл.153, ал.1 ЗЕ е взел в предвид и разясненията дадено в ТР
№2/17.05.2018год. на ВКС по т.дело №2/2017год. на ОСГК, че няма пречки когато
процесния имот е предоставен за ползване по силата на договорно отношение със
собственика на имота или с вещния ползвател и
между топлопреносното предприятие
и ползвателя на договорно отношение е сключен договор за продажба на ТЕ
за битови нужди за същия имот именно той през времетраене на договора да е
клиент и да отговаря за цената на ТЕ. В случая обаче няма доказателства за
такъв договор, поради което вещния ползвател на същия се явява потребител и
отговаря за сумите за ТЕ, още повече, че няма и молба декларация за откриване
на партида за процесния имот както от
друго трето лице, така и от собственика на имота, за да бъде ангажирана тяхната
отговорност, а не на вещния ползвател на имота и ответница по делото.
След като по
делото не е имало спор по отношение на количеството и цената на доставената ТЕ
в имота, начислена само за сградна инсталация, видно от приетата и неоспорена
СТЕ, след като радиаторите са демонтирани и не се ползва топла вода, в какъвто
смисъл са и приложените формуляри за отчет с подпис на потребителя е прието, че
задължението за целия период от от 597,43лв. и е разгледано възражението на
ответницата за погасяване по давност за вземанията за главница за период от
повече от три години. В тази връзка
следва да се има в предвид, че съгласно чл. 114, ал.1 ЗЗД давностния срок
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. В случая съдържанието на договора за
покупко-продажба на топлинна енергия за процесния първи период от м.10.2015год.
е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, одобрени
с Решение ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР и в сила от 12.03.2014год., съгласно
чл.31, ал.1 от същите клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните
начини: т.1 - на десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3
- по реална месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда
етажна собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал.1, т.2,
месечната консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за
имота от консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период.
Съгласно чл.32, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014год. месечната дължима
сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал.1 / т.е. за месечната
дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. При тази уредба на
отношенията и с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните
дължими суми за топлинна енергия с оглед на чл.114, ал.2 ЗЗД давността започва да тече от датата на която
вземането е възникнало и за всяко месечно вземане започва да тече с изтичане на
месеца, за което е начислено- от първо число на следващия месец, поради което
вземанията за цена на топлинна енергия за периода преди 30.08.2016год. се явяват погасени по
давност. Счетоводните операции на ищеца като фактуриране, издаване на кредитни
известия и префактуриране в общи фактури нямат отношение към момента на
възникване на вземането. Както е възприето с ТР №3/2011год. на ОСГТК на ВКС,
вземанията за цена на доставена ТЕ имат периодичен характер и се погасяват с
изтичане на тригодишен давностен срок,
съгласно чл.111, б.в от ЗЗД. С оглед на което съобразно данните от
СТЕ основателна се явява претенцията за
цена на ТЕ за периода м.30.08.2016год. до м.04.2018год. и която включва само ТЕ за сградна инсталация и за сумата от
430,75лв. и за 20,47лв.-цена на услугата за дялово разпределение и за които
суми исковете са уважени.
Изцяло неоснователна се явява въззивната
жалба срещу решението по отношение на иска срещу ответницата за
заплащане на ценана услугата дялово разпределение след като с
оглед на 36 от ОУ от 2014год. за продажба на ТЕ за битови нужди от Топлофикация
София е предвидено заплащане на цената
за услугата “дялово разпределение“ от потребителя на продавача, както и в чл.61,
ал.1 от Наредба №16-334/2007год. за топлоснабдяването. Условие за заплащането
на цената за дялово разпределение от потребителя е да е извършвана такава
услуга и в случая се установява с оглед на приложените формуляри за отчети в
имота, че такава е осъществявана от третото лице помагач за всеки от отоплителните
сезони, като са изготвяни изравнителни
сметки съгласно методиката за дялово разпределение към действаща Наредба за
топлоснабдяване и за процесния период от
м.08.2016год. до 30.04.2018год. / или за 21 месеца/ правилно
първоинстанционният съд е определил дължимата сума за цената на услугата от 20,47лв. и което е от по около 1лв. на месец.
Поради изложените съображения и поради
съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, решението на
първоинстанционният съд в обжалваната уважена част, като правилно следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на делото не се дължат разноски на въззивницата, а на въззиваемата
страна, но не следва да се присъждат, тъй като няма доказателства да са
направени такива.
Воден от гореизложеното, Софийският градски
съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20257887 от 23.11.2020год. на СРС, 50-ти състав, постановено по
гр.дело №11015/2020год. в обжалваната уважена част.
Решението,
в частта в която са отхвърлени исковете не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на „Нелбо“АД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.