Р Е
Ш Е Н
И Е
№212
гр.
Шумен, 16.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен съд
в публичното съдебно заседание на двадесет и шести септември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: М.Маринов
Членове: 1.Р.Хаджииванова.
2.З.Иванова
при секретаря Ж.Дучева като разгледа докладваното от
съдия Р. Хаджииванова в.гр.дело №280 по
описа за 2019год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №276 от 28.03.2019г. по гр.дело №3026/2018г., ШРС е отхвърлил предявения от М.Д.И., срещу
“Стар Пост” ООД, ЕИК : , със седалище и адрес на управление – гр. С..., иск, с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, за признаване на уволнението й,
извършено със заповед № 219/16.09.2018г., на посоченото в нея основание – чл.
326, ал. 1 от КТ, за незаконно и неговата отмяна, като неоснователен. Със
същото решение дружеството е осъдено да заплати на И. сумата от 510лв. –
обезщетение за незаконно недопускане на работа, на основание чл. 213, ал. 2 от КТ, ведно със законната лихва върху нея от 23.10.2018г., до окончателното
плащане. Присъдени са и следващите се държавна такса и разноски.
Решението е обжалвано от ответната
страна в частта, с която е осъдена да
заплати на
ищцата обезщетение в размер на 510лв., на основание чл.213, ал.2 от КТ. Сочи, че
същото се явявало неправилно, постановено при съществени нарушения на
процесуалните правила и нарушение на материалния закон, както и необосновано. Неправилен
и немотивиран
се явявал изводът
на съда, че ищцата не била допусната
на работното й място. Неправилен бил и изводът,
че проведеното интервю за наемане на нов човек, който да заеме длъжността, след подаденото предизвестие, давало
основание да се приеме, че работодателят бил демонстрилал нежеланието си да
допусне служителката до работа. Заеманата от И. длъжност била ръководна и
отговорна и същата
се предшествала от обучение. И. била в
срок за изпитване в полза на работодателя и реално последният не бил длъжен да изчака изтичане на пердизвестието,
за да прекрати правоотношението. Моли решението да бъде отменено в атакуваната
част и вместо него постановено друго, с което заявената претенция с правно
осонавние чл.213, ал.2 от КТ бъде изцяло отхвърлена.
В останалата, необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
Въззиваемата страна оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд в обжалваната част да бъде оставено в сила.
Въззивната жалба е подадена в срок , от надлежна страна, при наличие на правен интерес, поради което се явява процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди
доводите, изложени в жалбата, становищата на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по
делото доказателства, намери жалбата за неоснователна.
Безспорно е установено, че ищцата е работила в
ответното дружество по трудов договор
№214/08.08.2018г., със срок на изпитване 6 месеца, уговорен в полза на
работодателя, като заемала длъжността „мениджър”, с основно месечно
възнаграждение от 510лв.. На 16.08.2018г., ищцата изпратила предизвестие до
работодателя си, с молба за прекратяване на правоотношението, считано от
16.09.2018г.. Със заповед №
219/16.09.2018г. трудовото й правотношение било прекратено на основание чл.326,
ал.1 от КТ-с отправяне на писмено предизвестие от работника.
На
30.08.2018г., назначеният на 21.08.2018г., нов мениджър В.Тодоров, изготвил във
връзка със запитване на управителя уведомление, че откакто бил назначен на
работа от 21.08.2019г., в офиса не се била явявала И.. По делото, от Дирекция „Инспекция по труда”-гр.Ш.е
представена административната преписка, свързана с обстоятелствата по сключване
и прекратяване на трудовия договор между страните.
При така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следните изводи:
Предмет
на настоящата жалба е само решението в частта, с която ответното дружество е
осъдено да заплати на ищцата обезщетение на основание чл.213, ал.2 от КТ в
размер на 510лв. за периода 16.08.-16.09.2018г., поради което и това е обемът, в който дължи
произнасяне настоящата инстанция.
Според разпоредбата на сочената норма, работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към
работник или служител, когото незаконно не са допуснали до
работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правотоношение, като дължимото
обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за времето на незаконното недопускане на работа.
За основателността на иска е необходимо и достатъчно кумулативно
наличие на следните предпоставки: наличие
на трудово правоотношение, по което работникът или служителят вече е започнал
ефективно изпълнение на работата и впоследствие недопускането му на работа ,
като към този момент трудовото правоотношение съществува и не е прекратено.
Както бе
посочено, трудовото правоотношение между страните е прекратено с издадената на
16.09.2018г. заповед за прекартяване на трудово правоотношение, поради което и
през претендирания период трудовото правоотношение между страните е
съществувало. Установи се също, че на 17.08.2018г. И. по настояване на управитял е предала ключовете
на офиса на куриера/това обстоятество не се оспорва от работодателя, видно от
изложеното във въззивната жалба, а и се установява от показанията на свид.С.И.,
както и от тези на свид.И.И., разпитан пред въззивната инстанция/. Въпреки
това, на 20, съответно 21.08.2019г. същата отново е дошла на работното си
място, за да полага труд, но не могла да изпълниява задълженията си поради
това, че е нямала ключ за офиса/свид.С.И./. Предвид това настоящата инстанция
намира, че е осъществен състава на сочената норма. Видно от отпразеното в
трудовия договор на ищцата, същата е приела да изпълняма длъжността „мениджър”
в офис-гр.Ш., ул...., партер, като задължението й било да ръководи цялостната
дейност на офиса от момента на получаване, разпределяне, доставка и отчитане на
пратките от фирмите възложител за съответния, град, област или район. Тази
функция, както и допълнително посочените в длъжностната характеристика за заеманата от
ищцата длъжност ”мениджър” изисквания, налагат извода, че достъпът на И. до
офиса е съществен за изпълнение на възложената й трудова функция, а последният
с изземване на ключовете е осуетен.
Предвид това и несъстоятелно се явява
твърдението на жалбоподателя, че това че ключът за офиса не се е намирал в И.,
а в друг служител/куриер, чията функция е свързана изключително с работа извън
офикса - разнос на пратки/, не означавало, че същата била ограничена в изпълнение
на задълженията си.
Ирелевантен за спора е и фактът, на
21.08.2018г. И. била ли посетила офиса през целия работен ден или не.
Константна е съдебната практика, че
работникът или служителят не
следва да установява, че се е явявал да изпълнява трудовите си функции
всеки ден от исковия период и че всеки път не е бил допускан до работа от работодателя, за да има право
на
обезщетение /решение №246/28.12.2018г. по
гр.д.№4719/2017г., ІV г.о./ Както
се установи още на 17.08.2018г. на ищцата е било наредено да предаде ключовете,
като на 20.08.2018г. на същата отново е
препятстван достъпа до работното място.
Ирелевантно
се явява и обстоятелството, че И.е била в срок за
изпитване в полза на работодателя
и реално същият не бил длъжен да изчака изтичане на предизвестието, за да прекрати
правоотношението. Действително, работодателят е имал право да прекрати договора и без да
изчака изтичане на отправеното до него предизвестие, но не се е възползвал от това
си право, като договорът е прекратен на 16.08.2019г.. Т.е. през претендирания
период страните са били в трудово правоотношение.
Така
доколкото е налице фактическия състав на разпоредбата на чл.213, ал2 от КТ , следва да
бъде ангажирана отговорността на работодателя и същият дължи на И.заплащане на
обезщетение в размер на 510лв.. Предявеният иск се явява основателен и доказан
и следва да бъде уважен
Предвид
гореизложеното, съдът намира, че
решението на първоинстанционния съд в обжалваната част се явява правилно
и
следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 от ГПК, дръжеството-жалбоподател
следва да заплати на въззиваемата деловодни разноски пред въззивната инстанция
в размер на 75лв.. Съдът намира за неоснователно направеното от страна на
жалбоподателя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна. Същото е съобразено с разпоредбата на §2а от ДР
на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и дори е определено под предвидения в чл.7 минимум.
Водим от
горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №276
от 28.03.2019г.
по гр.дело №425/2016г. на ШРС в частта, с която “Стар Пост” ООД, ЕИК : , със седалище и адрес на управление – гр. С..., представлявано от управителя Д.Д.В., е осъдено да заплати на М.И.Д. с ЕГН********** ***
, съдебен адрес ***, сумата от 510лв. – обезщетение за
незаконно недопускане на работа, на основание чл. 213, ал. 2 от КТ, ведно със
законната лихва върху нея от 23.10.2018г., до окончателното плащане.
В останалата , необжалвана част,
решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА
“Стар Пост” ООД-гр.С., представлявано от управителя Д.Д.В., да заплати на М.И.Д. сумата 75лв.-направени деловодни разноски
пред въззивната инстанция.
На
основание чл.280, ал.2 от ГПК, решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.