№ 569
гр. Пазарджик, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело №
20245220101591 по описа за 2024 година
В подадената първоначална искова молба от „** с ЕИК **, с адрес гр. София - 1408,
р-н **, представлявано от **в - управител, чрез юрисконсулт А. С. Г., със съдебен адрес г**
против Н. Г. М. с ЕГН **********, адрес: гр. **, с цена на иска 983.33 лв., представляваща
част от общо неоснователно преведена сума в размер на 2950.00 лв., се твърди, че на
19.11.2020 г. ответницата получила сума в размер на 983.33 лв., като по предходно съдебно
дело ищцовото дружество било твърдяло, че сумата е получена в качеството му на
кредитополучател по договор за кредит от разстояние № 317640 . Твърди се, че с решение №
559 от 24.05.2022г. по гр.д. 691/2021г. на PC Пазарджик, съдът намерил, че не бил налице
сключен договор за кредит, както и, че Решението е необжалваемо от страна на „** **“
ЕООД, като същото било влязло в сила спрямо дружеството. С оглед установителното
действие на силата на присъдено нещо, то следвало да се приеме, че в действителност М. не
е страна по договор за кредит с ищцовото дружество, но се твърди, че същевременно тя била
получила сума с основание договор, който не съществувал и съответно сумата е била
неоснователно преведена. Сочи, че поради тази причина за ищцовото дружество бил
породен правен интерес да заведе дело срещу ответницата за платената сума. Твърди се, че
ищецът депозирал пред Районен съд Пазарджик заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, в резултат на което е било образувано ч.гр.д. №
556/2024г., 28 гр. с-в. Твърди се, че по същото е била издадена заповед за изпълнение, която
е била надлежно връчена на ответника по делото, като той бил подал възражение срещу нея,
поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът е указал на ищеца да предяви
установителен иск, за да докаже вземането си, след довнасяне на дължимата държавна такса,
поради което се твърди, че бил породен правен интерес за ищеца от завеждане на
настоящото дело. Твърди се, че това бил втори частичен иск между страните, тъй като вече
било проведено дело с идентичен предмет - част от вземането в общ размер на 2950.00 лв.
Сочи се, че предходното дело било гр.д. № 131/2023г. на PC Пазарджик, което било
образувано по повод възражение подадено срещу ч.гр.д. № 3312/2022г., 12 с-в. на PC
Пазарджик съдът уважил изцяло предявения иск, както и че същото било обжалвано от
ответницата. Твърди се, че във въззивното производство ОС Пазарджик с решение по в.гр.д.
1
№ 677/2023г. на ОС Пазарджик потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Твърди
се, че вследствие, между страните със сила на пресъдено нещо е било установено, че
ответницата М. дължи на „** **“ ЕООД сума в размер на 2950.00 лв., поради неоснователно
обогатяване, както и че частичният иск е допустим и подлежи на уважаване, като се посочва,
че не били основателни направените от ответницата М. възражения. Твърди се, че
настоящият иск е повторен частичен, като съответно горната фактическа обстановка
следвало да се приеме за установена между страните, поради което се счита от ищеца, че
липсва необходимост да се доказват отново обстоятелствата, които следвало да се докажат в
настоящото производство, тъй като те вече са били установени между страните с краен акт
на съда и съответно не могат да се изменят в последващо производство.
С оглед гореизложеното, ищецът твърди, че ответницата се била обогатила с
получената сума в размер на 2950.00 лв., че същата не й е била дължима към датата на
превода, поради установена от съд липса на правно основание за превода. Посочва, че
липсва друго правно средство за връщане на сумата освен института на неоснователното
обогатяване. Сочи се, че посредством заявлението за издаване на заповедта за изпълнение
ищецът претендирал, част от цялата сума, а именно в размер на 983.33 лв., а не размера на
целия превод. Сочи съдебна практика, като моли съдът да вземе предвид указанията в
издадените по нея актове, при постановяване на решението си.
Оформен е петитум, с който, се моли съдът да постанови решение, с което да признае
за установено по отношение на ответника Н. Г. М. с ЕГН ********** от гр. **, да заплати на
“** с ЕИК **, с адрес гр. София - 1408, р-н. **, представлявано от **в - управител чрез
юрисконсулт А. С. Г. сума в размер 983.33 лв. - представляваща част от общо неоснователно
преведена сума в размер на 2950.00 лв., ведно със законната лихва върху претендираната
сума от датата на завеждането на исковото производство до пълното погасяване на
дължимата сума. Моли съдът да осъди ответника да заплати направените и присъдени
разноски в заповедното производство в следния размер: 50.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение, както и платената държавна такса в размер на 25.00 лв.. Моли, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът да осъди ответника да заплати направените от
ищцовото дружество разноски в настоящото производство, включително държавна такса и
такса за **сканите експерт**. Моли, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, съдът да осъди
ответника да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева. Сочи
доказателства. Формулира доказателствени искания.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от пълномощника на ответника
Н. Г. М. - адв. Л. К. - АК Пазарджик, в който е изложено становище, че исковата претенция е
допустима и подлежи на разглеждане по предприетия исков ред, но е неоснователна, като се
оспорват и по основание, и по размер претенциите на ищцовото дружество. Оспорва се
твърдението, че ответницата се е била обогатила неоснователно със сумата от 983.33 лв.,
представляваща част от 2950 лв., като се твърди, че процесната сума е била получена от
същата въз основа на договорно основание, но не дължала връщането й. Твърди се, че
сумата е била получена по договор за потребителски кредит № 317640, сключен с ищцовото
дружество. Сочи, че в производството по гр.д. 691/2021 г. по описа на ПзРС ищцовото
дружество претендирало цялата сума от 2950 лв., като бил налице влязъл в сила съдебен акт,
с който претенцията на ищцовото дружество е била отхвърлена. Твърди се, че по настоящото
производство се претендира част от същата сума, но на друго правно основание, както и че
не била налице хипотезата на неоснователното обогатяване, тъй като разместването на
паричните блага е станало на правно основание - договор за потребителски кредит, а не без
основание, както се твърди от ищеца. Твърди, че ответницата не дължи връщане на тази
сума, защото тя не се била обогатила за сметка на ищеца без основание, както и че
основанието, поради което е получена сумата било предмет на производството по гр.д.
691/2021 г. по описа на ПРС. Твърди, че по отношение на материалното притезание на
ищеца има сила на пресъдено нещо, като сочи, че силата на присъдено нещо на
2
постановения по гр.д. 691/2021 г. съдебен акт е относно неоснователността на паричната
претенция на ищцовото дружество спрямо ответницата поради неизпълнение на
договорното задължение за връщане на получения паричен кредит. Сочи, че мотивите на
ПРС по гр.д. 691/2021 г., поради които претенциите на ищцовото дружество са отхвърлени,
не са задължителни за настоящия състав и че в този смисъл неоснователно било
твърдението, че нямало сключен договор въз основа на който е предоставена сумата на
ответницата. Твърди, че в производството по гр.д. 131/2023 г. не било правено изявление за
съдебно прихващане между вземанията, които ответницата имала срещу ищеца, с
вземанията предмет на настоящото производство. Прави се изрично изявление в тази
насока, което процесуално възражение счита, че следва да бъде включено в предмета на
настоящото производство. Твърди, че ответницата от своя страна имала парични вземания от
ищцовото дружество, в размер над претендираната от ищеца главница, в която връзка е
направено възражение за процесуално прихващане между тези насрещни еднородни
задължения, в резултат на което се погасява претендираната главница. Твърди се, че
вземанията на ответницата произтичали от предходни 8 договора за потребителски кредити,
сключени със същото това дружество в периода 2017-2020 г., а именно на 05.03.2017 г., на
08.02.2018 г., на 10.03.2019, на 15.08.2019 г., на 06.10.2019 г. на 02.03.2020 г., на 21.05.2020 г.
и на 20.06.2020 г., по които договори твърди, че се съдържат неравноправни клаузи, но по
които договори ответницата била заплатила изцяло неоснователно начислената й неустойка,
поради това, че не била осигурила поръчители за обезпечаване вземанията на същото това
дружество по представените й кредити.
В отговора на исковата молба са изложени и твърдения, че неравноправните клаузи
се съдържали и относно неизпълнено задължението от страна на кредитора след
сключването на договора да предостави незабавно преддоговорната информация
посредством формуляра по ал. 2 на чл. 5 от ЗПК, не било изпълнено и условия преди
потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на **ови
услуги от разстояние, доставчикът - в случая ищецът, да уведоми ответницата своевременно
за всички условия на договора за предоставяне на **ови услуги от разстояние и да й
предостави информацията по чл. 8 и 9 от ЗПФУП на хартиен или на друг траен носител,
достъпен за потребителя. В този смисъл, се твърди, че на ответницата не е бил предоставен
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити съгласно приложение № 2 към ЗПК, както и не е била надлежно информирана
предварително за условията по предоставянето на **овата услуга, така, както **сквала
разпоредбата на чл. 5, ал.1, т. 2 от ЗПУФП. Твърди, че така тя не е била предварително
информирана за последицата, която ще последва при непредставянето на обезпечение, а
именно, че ще дължи неустойката посочена в чл. 4, ал. 3, т.2 от договорите. Сочи че
разпоредбата на чл. 24 от ЗПК препращала към разпоредбите на чл. 144-148 от ЗЗП. Твърди,
че процесният договор е бил сключен при условията на неравноправни клаузи, тъй като в
договора се съдържали клаузи представляващи неиндивидуално определени уговорки във
вреда на потребителката, уговорки, които не отговаряли на **скването за добросъвестност и
не на последно място уговорки които водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. На основание чл. 22 от ЗПК е
направено възражение за нищожност на процесиите 8 договора за потребителски кредити,
поради неспазване на **скванията на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК. Твърди се, че в нарушение
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договорите не били посочени начините на изчисляване на
годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е
формиран същият, респ. общо дължимата сума по тях. Сочи, че нормата на §1, т.2 ДР ЗПК,
определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита, като посочва, че последните били регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1
ЗПК). Твърди, че в ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната
3
лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. Твърди, че в
договорите не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума, като липсата
на тази яснота водела до извод, че в договорите нямало разписани ясни правила, които да
определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е била
съставена. Твърди се, че в нарушение чл. 11, ал.1, т.9 от Закона за потребителския кредит, в
договорите не са били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, и
освен това, тъй като клаузата за възнаградителна лихва е недействителна (нищожна) и оттук
несъществуваща, поради противоречието й с добрите нрави, то практически не е било
изпълнено **скването да бъде посочен размерът на лихвата по договора и начинът на
нейното прилагане. Твърди се, че договорената възнаградителна лихва в договора е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, както и, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредита, а за обезпечени - двукратния размер. Твърди, че
в конкретния случай, ставало въпрос за договори за потребителски кредити без обезпечение,
което налагало забраната възнаградителната лихва да надвишава три пъти законната. Твърди
се още, че процесните 8 броя договори за потребителски кредит не са редовно обезпечени,
чрез договор за поръчителство, нито чрез банкова гаранция, както и че сключената клауза по
чл. 4, ал. 3, т. 2 била недействителна, тъй като на практика се целяло заобикаляне на закона
при определяне на максимален размер на разходите по кредита. Тази клауза за заплащане на
неустойка, според ответника, поради неосигуряване на „поръчителя" била неравноправна,
като с нея се целяло неоправдано от гледище на закона нарастване в размера на разходите по
договора за кредит. Излага се още едно твърдение за нищожност на тази клауза, в случай, че
съдът не възприеме горното за тази такса - неустойка поръчител, а именно, че начисляването
на неустойка т.нар. „поръчител" по своето същество представлявало разход по кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, с което се надвишава ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, като се
посочва, че ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва.
Посочва, че в противен случай тази клауза е нищожна - чл.19, ал. 5 ЗПК и съгласно чл.19,
ал.1 ЗПК, ГПР изразявала „общите разходи по кредита", които били детайлно
регламентирани в § 1, т. 1 ДР на ЗПК и включвали освен всички такси, комисионни и
др.подобни, но и разходи за допълнителни услуги свързани с договора за кредит. В
допълнение, се сочи, че чл.19, ал.1 ЗПК допълва, че това са и комисионни и възнаграждения
от всякакъв вид. Твърди се, че с наложената от ищцовото дружество клауза по процесните
договори за неустойка за т.нар. „липса на поръчителство“, прикрива разходи, които по
своето същество са включени в ГПР, както и, че това прикриване било санкционирано от
разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, която разпорежда, че всякакви клаузи, които имат за цел
или резултат заобикаляне **скванията на закона, са нищожни. Твърди, че в случая това е
налице. Твърди, че поради нищожност на тази клауза, съответният договор за потребителски
кредит е недействителен и се дължи връщане само на главницата, както и че ответницата
била възстановила не само начислената и главница, но и всички лихви и неустойки по всеки
един от посочените 8 броя договори. Твърди, че плащането на начислените лихви и
неустойки по цитираните договори е без правно основание, поради което ищецът се е
обогатил неоснователно, за сметка на ответницата със сумата от 5 000 лв., с оглед на
изложеното се моли съдът да постанови съдебен акт, с който да отхвърли исковите
претенции на ищеца като неоснователни. Претендират се разноски. Изложено е становище
по доказателствата. Формулирани са доказателствени искания.
От своя страна ответникът е предявил насрещен иск против „** **“ ЕООД, с ЕИК **,
със седалище и адрес на управление **, представлявано от управителя **в, с правно
основание чл. 55 от ЗЗД, в който се твърди, че тя има парични вземания от ищцовото
дружество, в размер над претендираната от ищеца главница, а именно сумата от 5000,00 лв.
Сочи, че в депозираният писмен отговор е направено изявление за процесуално прихващане
между тези насрещни еднородни задължения, в резултат на което се погасява
4
претендираната по главния иск главница от 983.33 лв. Твърди, че вземанията на ответницата
са в размер на 5 000 лв., които надхвърлят вземанията на ищцовото дружество по
настоящото производство, поради което за сумата над 983.33 лв. предявява осъдителен иск,
под формата на насрещен такъв. Излага и поддържа същите доводи , като тези посочени в
писмения отговор.Моли се съдът, на основание чл. 211, ал.1 от ГПК да приеме за съвместно
разглеждане, предявения насрещен иск и да постановите решение, с което да осъдите „** **“
ЕООД, с ЕИК ** да възстанови на Н. Г. М. сумата от 1500 лв. представляваща част от
претенцията й от 5000,00 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска
до окончателното изплащане, както и съдебно деловодните разноски, с която сума ответното
дружество неоснователно се е обогатило за нейна сметка.
По делото е постъпил и отговор на предявения насрещен иск, в който е изложено
становище, че подадената искова молба е нередовна, тъй като договорите съдържат
множество клаузи и не ставало ясно тези 5000,00 лв. от вземания по кои клаузи са
сформирани. Твърди, че не ставало ясно частичният иск от 1500,00 лв. от клаузите/клаузата
на кои точно договори е сформиран - на всичките 8 или само на част от тях и ако е на повече
от един договори, то в какво съотношение, а ако е на един то кой е договорът. По
допустимостта на насрещната искова молба е изложено становище, че същата е
недопустима, поради липса на предпоставките по чл. 211, ал. 1 от ГПК, както и на правен
интерес, при твърдение, че с насрещната искова молба се правели редица твърдения касаещи
някакви договори за кредит, поради което не била приложима предпоставката за
приложението на чл. 211, ал. 1, предл. 1 от ГПК - да има връзка между първоначалният иск и
насрещният иск. Твърди се, че видимо първоначалният и насрещният иск не почивали на
една и съща фактическа обстановка, както и че първоначалният иск е за неоснователно
обогатяване. Твърди се, че според ищеца и насрещният иск също е за неоснователно
обогатяване, но претенциите не почивали на фактите, които са основание за завеждане на
първоначалния. Спорно било дали въобще насрещният иск е за неоснователно обогатяване,
доколкото се твърди наличие на договори, които са били нищожни, но нямало искане за
прогласяване на тази нищожност, поради което се счита, че първата предпоставка за
предявяване на насрещен иск, а именно връзка между двата иска не било налице. Твърди се,
че не била налице и втората предпоставка - да може да стане прихващане между
първоначалния и насрещния иск, тъй като видно било, че с насрещната искова молба не се
правело искане за прихващане, а напротив, сочи се, че от диспозитива било видно, че иска
присъждане на суми в полза на ответницата, от което следователно било, че не е налице и
втората предпоставка за предявяване на насрещен иск по чл. 211, ал. 1, предл. 2 от ГПК. С
оглед гореизложеното било видно, че така формулиран насрещният иск не отговаря на
предпоставките на закона за предявяването му, съответно липсвал правен интерес от това,
поради което се моли съдът да не допуска разглеждането му.
По основателността на насрещната искова молба, е изложено становище, че се
оспорва съществуването на твърдените 8 договора, като се сочи, че ищецът по насрещния
иск не представял доказателства за съществуването на такива договори, като се твърди, че
независимо от това, е била извършена проверка в системата на дружеството по посочените в
исковата молба дати на договори, като не се било установило на тези дати да са сключвани с
този потребител, поради което се оспорва тяхното съществуване. Твърди се, че в тази връзка
липсвали и някакви конкретни твърдения за всеки един договор, освен дата на сключване.
Липсвал номер на договор, размер на главница и т.н.. С оглед на изложеното се моли съдът
да отхвърли насрещния иск, тъй като не се било доказало съществуването на твърдените
договори.
На следващо място се оспорва да е имало плащания в полза на „** **“ ЕООД по
твърдените от ищеца договори, доколкото ищецът не бил представил доказателства за
наличието на твърдените от него договори и обстоятелството, че не били открити такива,
както и че не се била навела някаква друга индивидуализация за такива договори, поради
5
което се възразява по повод на твърдените договори да са правени каквито и да било
плащания от страна на ищеца по насрещният иск. Доколкото не се и представяли
доказателства за такива плащания, то искът се счита за неоснователен. Сочи се, че при
неоснователно обогатяване ищецът следвало да докаже наличие на плащания, а такова се
твърди, че липсвало, както и се оспорва да има такива, съобразно твърденията на ищеца. В
тази връзка се твърди, че от исковата молба не ставало ясно и претендираните 1500,00 лв. от
5000,00 лв. по повод на кои клаузи се претендират. Твърди се, че договорите имали
множество клаузи, като недължими, според ответника по насрещния иск биха били само
нищожните. Посочва се, че съгласно чл. 23 от ЗПК главницата, например, винаги е дължима,
дори и при нищожен договор, поради което ищецът следвало да поясни тези 1500.00 лв. от
вземания по кои клаузи са образувани, по кои договори и в какво съотношение, ако се
претендира по един договор - кой е той. С оглед гореизложеното, се моли съдът да отхвърли
насрещния иск, при твърдение, че не се било доказало съществуването на плащания по
твърдените договори.
Изложено е възражение, поради изтекла погасителна давност на основание чл. 110 от
ЗЗД, по повод претенциите на ищеца. Твърди се, че не ставало ясно ищецът за кои договори
претендира процесната сума от 1500.00 лв., нито пък ставало ясно датите на плащанията,
които твърди, че са били недължими, поради което се прави възражение за изтекла
погасителна давност по повод на всички потенциални плащания по всички договори, които
са посочени, независимо от всички възможни варианти на съотношения между договори,
клаузи и плащания, за които ищецът може да ги е предявил. Посочва се, че подобно
възражение може да се приеме за общо, но поради липсата на каквато и да било конкретика
в исковата молба, ответникът по насрещния иск не е в състояние да прецезира
възражението. С оглед гореизложеното се моли съдът да отхвърли исковата молба, поради
изтекла погасителна давност от 5 г., съгласно чл. 110 от ЗЗД спрямо претендираното вземане.
Направено е възражение и срещу твърденията за нищожност на договорите. Твърди се, че
ищецът не бил представил доказателства твърдените от него договори да са били сключени.
От своя страна, ответникът твърди, че такива няма. Сочи, че ищецът не бил предоставил и
текст на който и да е от тези договори, поради което не могло да се направи извод за
съдържанието на тези договори и следователно не можело да се направи извода за
нищожност на тези договори. С оглед гореизложеното, се моли съдът да отхвърли
насрещния иск, при твърдение, че не се било доказало съдържанието на твърдените
договори, съответно, че те съдържат нищожни клаузи.
Оформен е петитум, с който се моли съдът да прекрати делото по повод насрещният
иск, тъй като той не отговарял на **скванията за предявяването му, съгласно двете
предложения на чл. 211, ал. 1 от ГПК, както и да отхвърли исковата молба, като недоказана,
както по повод наличието на твърдените договори, тяхното съдържание, тяхната
нищожност, така и че имало извършени плащания, които да подлежат на възстановяване.
Моли се съдът да отхвърли исковата молба, поради погасени по давност вземания, които се
претендират. На основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, се моли съдът да осъди ищеца да заплати
направените от дружеството разноски в настоящото производство, включително
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв.
С допълнителна молба / стр. 87 / ищецът по насрещния иск е уточнил
обстоятелствата във връзка със заявения петитум , като твърди , че индивидуализацията на
общо осемте договора сключени с ответника , включва типови договори, които са идентични
с процесния № 317640 и се поддържа , че тези договори били нищожни поради подробно
изложените в исковата молба обстоятелства. Поддържа , че тази нищожност произтича от
факта, че в договорите ГПР бил описан общо и не съдържал информация за начина на
формиране. Всички договори имали клауза за представяне на гаранция или поръчителство и
съответно – дължимост на неустойка при неизпълнение. Поддържа се , че при нищожност на
договорите , кредитополучателя дължи само чистата стойност на получените заеми , като се
6
поддържа , че ищцата била заплати по тези договори общо сумата в размер от 3900,00 лв.
неустойки и сумата в размер от 1084,13 лв. договорна лихва , поради което се поддържа , че
ответното дружество се е обогатило за сметка на ищцата общо със сумата в размер от
5000,00 лв., поради което се уточнява , че за сумата в размер от 983,33 лв. претендирана в
настоящото производство се поддържа възражение за прихващане , тъй като се твърди , че
това е размера на частта от насрещното вземане на ищцата , а остатъка над тази сума в
размер от 1500,00 лв. се претендира като частичен иск / предявен като насрещен / от общо
дължимата от ответника сума от 5000,00 лв.
Във връзка предявения насрещен иск , както и направеното възражение за
прихващане и свързани с тях доказателствени искания, ищецът по първоначалния иск „ **
** „ ЕОД е депозира две молби , като чрез процесуалния си представител е взел становище
по съществото на спорните по делото обстоятелства. Ответникът поддържа, че в системата
на ответното дружество не фигурират претендираните от ищцата договори. Действително
имало един договор за заем в размер от 2500,00 лв., но този договор не бил на
претендираните от ищцата дати. Даже нито един от договорите не бил на посочената от
ищцата дата. Възразява се по указанията на съда във връзка със събиране на допуснати
доказателства, включително и изготвянето на СИЕ по въпросите поставени от ищцата по
насрещния иск.
След анализ на събраните по настоящото дело доказателства , съдът от правна страна
приема следното :
Не съществува спор между страните , а същото се установява и от представените по
делото писмени доказателства, че на 19.11.2020 г. между „** **“ ЕООД в качеството на
кредитор и Н. Г. М. в качеството на потребител е сключен договор за кредит от разстояние
№ 317640, по силата на който кредиторът се е задължил да предаде в собственост на
потребителя сумата от 2 950 лв., а потребителят се е задължил да върне сумата на кредитора
в срок от 90 дни, при фиксиран ГЛП в размер на 40.15 % и ГПР в размер на 48.30 %. За
обезпечаване на вземанията във връзка с предоставения кредит потребителят се е задължил
в срок от пет дни от сключване на договора да предостави на кредитора едно от посочените
в договора обезпечения - банкова гаранция или две ф**чески лица - поръчители, отговарящи
на подробно разписаните в договора условия. При неизпълнение на това задължение
потребителят дължи неустойка в размер на 780.57 лв. Общата дължима по договора сума
при изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е 3 144.70 лв., а при
неизпълнение на това задължение - 3 925.27 лв.
Не е спорно също така и се установява, че с влязло в сила решение № 559/24.05.2022
г. по гр.д. № 691/2021 г. по описа на Районен съд - Пазарджик е отхвърлен предявеният от
„** **“ ЕООД против Н. Г. М. иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 144.70
лв., от които 2 950 лв. главница и 194.70 лв. договорна лихва за периода 19.11.2020 г. до
17.02.2021 г. по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 317640 от 19.11.2020 г.,
ведно със законната лихва върху претендираните суми от подаване на исковата молба до
окончателно изплащане. В мотивите си съдът е приел, че договорът е нищожен поради
противоречие със закона и противоречие с добрите нрави, поради което основаващата се на
него претенция е неоснователна. С решение № 810/18.07.2022 г. постановено в производство
по чл. 250 ГПК по същото дело, съдът е постановил допълване на решение от 24.05.2022 г. в
сления смисъл „ Направено е ответника възражение за прихващане, което следва да се
остави без уважение поради липсата на установени в процеса насрещни ликвидни и
**скуеми вземания“.
Не е спорно и се установява , че с влязло в сила съдебно решение № 1014/21.09.2023
г. по гр.д. № 131/2023 г. по описа на ПзРС по предявен от ищеца „ ** ** „ ЕООД иск с
правно основание чл. 422 във връзка с чл. 55 ал.1 пр.1 ЗЗД установителен иск, съдът е приел,
че ответницата Н. Г. М. дължи сумата в размер на 983,33 лв. представляваща част от
7
платена на 19.11.2020 г. при начална липса на основание сума в общ размер от 2950,00 лв.,
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението – 20.10.2022 г. до
окончателното изплащане , за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3319/2022
г. по описа на ПзРС.
Съгласно представените и неоспорени писмени доказателства , както и приетото по
делото заключение на съдебно-икономическата експертиза сумата от 2 950 лв. е преведена
от наредителя „** **“ ЕООД на 19.11.2020 г. по банкова сметка в ОББ АД с IBAN ** с
титуляр Н. Г. М. и основание на превода: договор за заем № 317640.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
По главната искова претенция предявена по реда на чл. 422 от ГПК като
установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на дадено без
основание.Исковата претенция е предявена в срока по чл. 415 ал.4 ГПК и е процесуално
допустима.
По същество. В настоящото производство спорът се съсредочава върху въпроса дали
се дължи остатъка от сумата в размер от 2950,00 лв. преведени на ответницата по договор, за
който с влязло в сила съдебно решение е прието , че е нищожен. Безспорно е , че по
предишното съдебно дело/ гр.д. № 131/2023 г. по описа на ПзрС / ищецът е предявил на
същото основание претенция за сумата в размер от 983,33 лв. / от общо 2950,00 лв. / и
също така е безспорно , че този иск заявен като частичен е уважен изцяло с влязъл в сила
съдебен акт.
В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също
може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на
положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по
останалата част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск
обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуал**рано
посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението
произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия
размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи
юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част
от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата
част от вземането. / В този смисъл и разясненията дадени в т.2 от ТР № 3 / 2016 г. от
22.04.2019 г. по тд.д. № 3/2016 г. на ОСТК на ВКС / .
В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата
/остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане,
но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се
претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. В настоящото
производство се претендира сума в размер от 983,33 лв. като се твърди , че тази сума е
различна от вече установената като дължима в същия размер , но по предходното съдебно
дело.
Така заявената установителна искова претенция е основателна. С оглед изложеното
по-горе относно задължителното тълкуване дадено в ТР № 3 / 2016 г. на ОСТК на ВКС ,
8
съдът следва да зачете СПН обхващаща основанието индивидуал**рано посредством
юридическите факти , от които вземането произтича. Зачитайки формираната вече СПН ,
съдът по настоящото дело приема за безспорно установено между страните, че в настоящия
случай действително е налице получено от ответницата плащане при начална липса на
основание. Безспорно е установено , че процесната част от заемната сума е получена от
ответницата по първоначалния иск , а с влязло в сила съдебно решение между същите
страни, сключеният договор е приет за нищожен. Вярно е , че съдът и в двете съдебни дела,
не е бил сезиран с отделни искове за прогласяване на нищожност, но се е произнесъл по
направени от ответната страна възражения, както и служебно , в съответствие с вменените
му правомощия да проверява за спазване на императивните **сквания на закона , в случая
на ЗПК. Мотивите на съдебните решения не се ползват със СПН , но с оглед посочените по-
горе тълкувателни разпоредби относно зачитането на приетото за установено по уважения
частичен иск, както с оглед приетото в съдебната теория и практика относно
доказателствената сила на тези мотиви , съдът приема , че настоящото производство не са
събрани доказателства опровергаващи изводите на предишните съдебни състави относно
наличието на правопораждащия фактически състав на една от хипотезите на
неоснователното обогатяване. Затова предявения установителен иск следва да бъде уважен
изцяло , ведно с акцесорната претенция за присъждане на законната лихва за забава, която в
исковата молба по чл. 422 ГПК се претендира от датата на подаване на иска / а не от датата
на подаване на заявлението /, поради което в тези параметри следва да бъде уважена.
При тези изводи , съдът е длъжен да се произнесе и по допустимостта и
основателността, както на направеното от ответницата възражение за прихващане , така и по
предявения насрещен иск – с претенции за насрещни вземания на ответницата по главния
иск, за които се твърди , че произтичат от други сключени от нея с ответника 8 бр. договори,
които също са нищожни.
Според чл. 236 ал.1 т.5 от ГПК констатацията на съда относно спорното право трябва
да се съдържа в решението. То е източник на СПН и очертава нейния предмет. От принципа
, че само спорното право е предмет на СПН , чл. 298 ал.4 ГПК въвежда изключение относно
две насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен
иск , а чрез възражение. Касае се за вземането на подобрения / чрез възражение за право на
задържане –чл.72 ал.3 ЗС , чл. 91 ЗЗД / и вземането , въз основа на което ответникът прави
възражение за прихващане. За други насрещни права на ответника , предявени с възражение
/ напр. за право на залог, ползване , наем върху ревандикираната вещ / чл. 298 ал.4 ГПК не
важи. Относно тях СПН не се формира.
За да възникне СПН относно насрещните права на ответника по чл. 298 ал.4 ГПК ,
нужно е по тях съдът да се е произнесъл, без да има значение дали ги е признал, или ги е
отрекъл. Със СПН се смята за признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника
, предявено за прихващане, а не само тази негово част , която е равна на вземането предявено
с иска.
Такъв е настоящият случай. Безспорно е установено, че в предходно съдебно
9
производство / по гр.д. № 691 / 2021 г. по описа на ПзРС/ ответницата е предявила
възражение за прихващане – т.е. между същите страни и на същото основание със същото
искане. Разликата в размера с възражението за прихващане и предявения насрещен иск, в
случая е без значение , понеже по това възражение , съдът / със съдебното решение
постановено в производство по чл. 250 ГПК / се е произнесъл в мотивите , като е оставил
възражението без уважение, поради липсата на установени в процеса несрещни ликвидни и
**скуеми вземания. Доколко правилно е било съдебното решение в тази му част, настоящият
съдебен състав не би могъл да обсъжда, тъй като не разполага с такава компетентност. В
случая съдът е длъжен да приложи императивната разпоредба на чл. 297 ГПК , тъй като
влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда, който го е постановил и за всички
съдилища , учреждения и общини в Република България. Съгласно чл. 298 ал.1 ГПК ,
решението влиза в сила между същите страни , за същото искане и на същото основание.
Формираната с този съдебен акт сила на присъдено нещо , включително и по изключение –
и по предявеното, разгледано и оставено без уважение възражение за прихващане, е пречка
съдът да преразглежда този въпрос, а на основание чл. 297 ГПК следва да приеме , че е
налице процесуална пречка от категорията на абсолютните. За тази процесуална пречка
съдът е длъжен да следи служебно и при нейното наличие, да остави претенцията без
разглеждане по същество поради забраната за повторно разглеждане на вече разрешен със
СПН спор.
Тези изводи , мотивират съда да приеме , че както възражението за прихващане
заявено в срока за отговор, така и насрещния осъдителен иск предявен в срока по чл. 131
ГПК във връзка с чл. 211 ГПК , следва да бъдат оставени без разглеждане, а производството
в тази му част следва да бъде прекратено като процесуално недопустимо.
На основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК разноските в заповедното и исковото
производство, в т.ч. възнаграждение за юрисконсулт, определено от съда съгласно чл. 37 от
ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП в минимален размер предвид липсата на висока
фактическа и правна сложност на делото, следва да се възложат в тежест на ответницата, а
именно : 150,00 лв. юрисконсулско възнаграждение в исковото производство и държавна
такса в размер на 50,00 лв. Други разноски в настоящото производство, включително и при
прекратяване на делото - ищецът не е претендирал в списъка по чл. 80 ГПК , поради което
съдът не присъжда такива. В тежест на ответницата следва да се присъдят и разноските в
заповедното производство в размер от 25,00 лв. за внесена държавна такса и 50,00 лв.
възнаграждение за юрисконсулт. На ответницата с оглед изхода от делото не се дължат
разноски. Внесения от нея остатък от депозит за възнаграждение на експерт, след влизане на
сила на настоящия съдебен акт, следва да се върне при подаване на молба- тъй като тази
сума не е била използвана.
Водим от изложеното и на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК Районен съд – Пазарджик
:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н. Г. М., ЕГН ********** от гр. ** дължи на
„** **“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: гр. **, представлявано от
управителя **в, сумата от 983.33 лв., представляваща част от платена на 19.11.2020 г. сума
10
при начална липса на основание /като частичен иск от 2 950,00 лв., над сумата чиято
дължимост е установена по гр.д. № 131/2023 г. по описа на ПзРС /, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба 16.04.2024 г., до окончателното изплащане, за която
сума в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 556/2024 г. по описа на Районен съд - Пазарджик.
ОСЪЖДА Н. Г. М., ЕГН ********** от гр. ** да заплати на „** **“ ЕООД, ЕИК **,
седалище и адрес на управление: гр. **, представлявано от управителя **в, разноски в
исковото производство за държавна такса в размер на 50,00 лв., юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150,00 лв. , както и разноски в заповедното производство за
държавна такса в размер на 25,00 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00
лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявено с писмения отговор от ответницата Н. Г.
М., ЕГН ********** от гр. ** против „** **“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на
управление: гр. **, представлявано от управителя **в възражение за прихващане с
насрещно дължима сума от 983,33 лв. , като и предявения от Н. Г. М., ЕГН ********** от гр.
** против „** **“ ЕООД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: гр. **, представлявано
от управителя **в насрещен иск за присъждане на сумата над 983,33 лв. до сумата от
1500,00 лв. / 516,67 лв. като частичен иск от 5000,00 лв. / платени от ищцата без основание
по нищожни договори за кредит , ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба – 13.06.2024 г. до окончателното изплащане – като процесуално
недопустими и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 1591/2024 г. по описа на ПзРС в
тази му част.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Пазарджик в двуседмичен срок от
връчването му на страните, а в частта имаща характер на определение , подлежи на
обжалване с частта жалба в 1- седмичен срок от съобщаването му на страните пред ПзОС.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
11