Р Е
Ш Е Н И Е № 1532
гр. Пловдив, 22.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и пети март
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Марина Кънева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 15658 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от П.И.Д. и Д.И.Д. *** срещу „УниКредит Булбанк” АД –
гр. София, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер
на 563,89 евро, с която банката се е обогатила неоснователно и представляваща
получена по договор за банков кредит № **********г. сума за периода от
15.04.2018 г. до 15.09.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба в съда – 02.10.2018 г. до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се твърди, че
между страните по спора бил сключен договор за банков кредит № **********г., по
силата на който на ищците била предоставена сумата в размер на 48000 евро с цел
рефинансиране на ипотечен кредит за покупка на апартамент, като вземането на
банката било обезпечено с учредена от кредитополучателите договорна ипотека.
Уговореният между страните годишен лихвен процент към датата на сключване на
договора бил в размер на 6,55 %, от които 4,438 % базисен лихвен процент и
2,112 % - надбавка. Ищците посочват, че с решение по Протокол № 38/14.10.2008
г. банката едностранно изменяла реда за определяне на БЛП, като освен обявения
при сключването на договора EURIBOR, представляващ променлива величина,
добавила към него и компонент „премия”, по отношение на който между страните не
била постигана уговорка за заплащането му. Сочат, че вследствие на така взетото
едностранно решение от банката от 2009 г. до момента заплащали месечна лихва в
размер на 4 % над дължимата такава по договора. Намират, че уговорката в
чл.11.1.3, която предвиждала единствено възможност за увеличаване на годишния
лихвен процент, била неравноправна и като такава нищожна. По предявен от
настоящите ищци срещу ответната банка иск било постановено решение №
4214/12.12.2015 г. по гр.д. № 14185 по описа за 2014 г. на Районен съд Пловдив,
съгласно което била прогласена нищожността на посочена клауза – т.11.1.3,
поради това, че е неравноправна. Решението било влязло в сила на 12.05.2017 г.,
като обвързвало страните по него съгласно разпоредбата на чл.298 ГПК и било
задължително за съда на основание чл.297 ГПК. Твърдят, че към момента
начисляваната от банката месечна лихва възлизала на 6,265 %, което не
съответствало на условията по договора за кредит. Ответникът продължавал за надвзема
суми, като събирал възнаградителна лихва по-висока от дължимата по договора,
която за периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г. възлизала на 563,89 евро.
Молят за уважаване на предявения иск и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът
„УниКредит Булбанк” АД – гр. София, депозира писмен отговор със становище за
неоснователност на предявения иск. Прави възражение за местна подсъдност на
спора, като намира, че местната подсъдност се определяла по общите правила на
чл.108 ГПК, а не съгласно разпоредбата на чл.113 ГПК. Не оспорва наличието на
облигационно правоотношение между страните по договор за ипотечен кредит от
18.01.2008 г., както и наличието на изпълнение на задължението на ищците.
Намира, че въпреки прогласяването за нищожна на клаузата за промяна на
договорна лихва по кредита чрез нейното увеличение едностранно от банката,
договорените вноски съгласно погасителния план не следвало да се променят, тъй
като никъде в договора не била предвидена възможност за намаляване на лихвата. Поддържа,
че при отпадане на възможността банката да увеличава възнаградителната лихва,
единственият договорен лихвен процент между страните оставал този по т.4.1.а и
по погасителния план, който не бил оспорен от ищците, а именно в размер на 6,55
%. Моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд Пловдив, III
граждански състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД за връщане на получената без правно основание сума в размер на 563,89
евро от ответното дружество.
За основателността на заявената
искова претенция следва да са се проявили в обективната действителност следните
материалноправни предпоставки, а именно: наличие на валидно облигационно
правоотношение по договор за ипотечен кредит; уговореният между страните
договорен лихвен процент да е завишен за процесния период съгласно т.11.1.3,
във вр. т.4.1а от договора, което да е довело до увеличаването на месечните
вноски за лихва; процесните вноски от кредита да са погасени съгласно
увеличените стойности; клаузата от договора, която предвижда възможност за
едностранно увеличаване – т.11.1.3, да е неравноправна. По този начин е очертан
спорният предмет и в доклада на съда, който не е оспорен от страните.
По делото не е спорно, а и се
установява от представените писмени доказателства, че между страните е
възниквало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за
банков кредит № **********г., обезпечен с ипотека, по силата на който на ищците
е предоставена заемна сума в размер на 48 000 евро с цел рефинансиране на
ипотечен кредит за покупка на апартамент. Съгласно т.4 от договора отпусната
сума следва да се върне за срок от 300 месеца, като годишният лихвен процент за
съответния период на олихвяване по редовен дълг по т.11.1.3 (т.е. за кредитите,
изплащани чрез анюитетни (равни всеки месец) погасителни вноски) възлиза на 6,55 % и е формиран от описаните в
т.4.1а компоненти, а именно – базисен
лихвен процент по т.10.3 и т.10.4 от условията по кредити на физически
лица, определени съгласно т.11.1.1 при подписване на настоящия договор в размер
на 4,438 %, и надбавка – 2,112 %.
С решение № 4214/12.12.2015 г.,
постановено по гр.д. № 14185 по описа за 2014 г. на Районен съд Пловдив, II граждански състав, влязло в законна сила на 12.05.2017
г., е прогласена нищожността на клаузата на т.11.1.3 от раздел II от Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на
задълженията по сключения между П.И.Д. и Д.И.Д., от една страна и „Уникредит
Булбанк” АД, от друга страна, договор за банков кредит № **********г., като
неравноправна на основание чл.146, ал.1, във вр. чл.143 ЗЗП. Съгласно
посочената клауза т.11.1.3 при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски,
годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения
план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя освен когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличението му най-малко с 1 пункт. По
отношение прогласената нищожност на уговорката по т.11.1.3 от договора страните
са обвързани от поставеното решение на основание чл.298, ал.2 ГПК, а същото е
задължително за всички съдилища в Република България съгласно чл.297 ГПК.
Затова както страните, така и съдът следва да се съобразяват в правните
последици на решението. Те се свеждат до това, че прогласената за нищожна като
неравноправна клауза на т.11.1.3, не може да породи своето правно действие и не
се прилага в отношенията между страните. С нея се е предвиждала възможност
банката едностранно да изменя лихвения процент по договор и то само в една
посока – неговото увеличаване. Затова със съдебното решение е прието, че
клауза, която предвижда единствено възможност за нарастване на цената на
финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент, без да включва
възможност за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения процент (при
същата методика, по която се извършва увеличението на цената), би могла да
доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези на
търговеца. В случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на
реципрочност за намаляване на цената на услугата. В този смисъл са мотивите на
определение № 274/ 12.05.2017 г. по т.д. № 2537/ 2016 г. на ВКС, I т.о., е което не е допуснато до касационно обжалване
въззивно решение № 625/ 28.04.2016 г. по възз.гр.д. № 500 по описа за 2016 г.
на ПОС, за потвърждаване на решение № 4214/12.12.2015 г., постановено по гр.д.
№ 14185 по описа за 2014 г. на Районен съд Пловдив, II граждански състав.
От изложеното следва, че за да е
платено без основание и въз основа на прогласена за нищожна като неравноправна
клауза, ищците следва да са платили повече от договорения в т.4.1а лихвен
процент, т.е. да са платили лихва, която е едностранно увеличена от банката.
За установяване на спорните
обстоятелства е изслушано заключението на ССчЕ на вещо лице М.М.. Съгласно експертизата
размерът на заплатената от ищците сума за лихви по процесния договор през
периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г. възлиза на сумата от 780,55 евро.
Размерът на сумата за лихва за процесния периода, изчислена като сбор от
едномесечен EURIBOR и договорената в т.4.1а от договора фиксирана
надбавка е общо сумата от 215,66 евро. Разликата между двете описаните суми
(780,55 евро – 215,66 евро), възлиза на сумата от 564,89 евро.
Възнаградителната лихва, изчислена на база 6,55 % за процесния период възлиза
на 1201,46 евро.
За разрешаването на настоящия правен спор
следва да се отговори на въпроса какъв е размерът на дължимата и уговорена
между страните възнаградителна лихва по договора за кредит – 6,55 %, както е предвидено
в т.4.1а и както поддържа ответникът, или по-малко, както считат ищците. От
текста на договора става ясно, че годишният лихвен процент е формиран от две
компоненти – първата е фиксирана надбавка и тя е в размер на 2,112 %, а втората
е базисен лихвен процент по т.10.3 и т.10.4 от условията по кредити на
физически лица, определени съгласно т.11.1.1 при подписване на настоящия
договор и която е 4,438 %. Как е определен базисният лихвен процент е посочено
в т.10.3 от условията по кредити на физически лица, а именно – за базисен
лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърденият от
Управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него да го определят
органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в съответната
валута, както следва: т.10.3.2 – за кредити в евро – едномесечен EURIBOR, равен на индекса, закръглен до третия десетичен
знак, публикуван на страница „EURIBOR=” на REUTERS в 11,00 часа централноевропейско време два работни
дни преди първия работен ден от всеки месец, и се прилага от първия работен ден
на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец
включително. Съгласно т.10.4 посочените в т.10.3 базисни лихвени проценти са
приложими при ипотечни кредити.
От текста на договора също е
видно, че единствената предвидена възможност за промяна на лихвения процент, е в посока неговото увеличаване съгласно т.11.1.3. Никъде
другаде в договора не е уговорена възможност за намаляване на годишния лихвен
процент от 6,55 %. Именно поради тази причина е прогласена нищожността на
клаузата на т.11.1.3, като същата е приета за неравноправна, именно защото в
договора за кредит не е предвиден механизъм не само за увеличаване на лихвата,
но и за нейното намаляване.
Прогласяването на клаузата на
нищожна води до нейното неприлагане, както от страните, така и от съда, от
което следва, че лихвеният процент не може да бъде увеличаван над първоначално
уговорения, а именно – 6,55 %. Доколкото в договора не е предвиден механизъм за
намаляването му, то съдът приема, че страните са обвързани от този размер,
който съответства на волята им.
Доводите на ищеца, че дължимата
договорна лихва следва да се изчисли на база EURIBOR, който да замени всъщност уговорения в договора базисен лихвен
процент, не се споделят от съда, по следните съображения: На първо място,
страните са постигнали уговорка, базисният лихвен процент да се определя по
т.10.3 и т.10.4 от Условията за кредити на физически лица, описани подробно
по-горе. Съгласно тези разпоредби за базисен лихвен процент се прилага този,
който е утвърден от Управителния съвет на банката или оторизирани от него
органи или служите на банката. Освен това съгласно т.10.2 дължимите лихви се
начисляват на база приложимия БЛП и надбавка по договора, които са определени в
зависимост от стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, вида, срока
на кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността
на кредитоискателя и произтичащия от него кредитен риск. От тази формулировка
следва, че за определянето на БЛП, респективно ГЛП от значение са множество
фактори, а не само EURIBOR. Страните, при сключване на договора са
съгласили при посочените условия, а именно – ГЛП в размер на 6,55 %. Възможността
за неговото увеличаване е пресечена чрез прогласяване на нищожна като
неравноправна на клаузата на т.11.1.3. Липсата на уговорка за намаляване на ГЛП
води до извода, че дължимата от кредитополучателя лихва е тази, посочена в
т.4.1а. Тя може да може бъде изменяна само по волята на страните, в която съдът
не би могъл да се намеси, нито за замени в случая.
Аргументи в тази насока се
намират в практиката на СЕС. Съгласно решение на съда от 14.06.2012 г. по дело
С-618/10 (Banco
Espanol de Credito SA срещу Joaquin Calderon Camino) видно от текста на параграф 1 от чл.6 от
Директива 93/13, националните съдилища са
длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да
нямат задължителна сила за потребителя, но не
са овластени да изменят съдържанието им. Всъщност договорът трябва по
принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното
право съществува правна възможност така да се запази договорът. Съдът приема,
че това тълкуване кореспондира с целта и общата структура на Директива 93/13. Тези
постановки са залегнали в практиката на националните съдилища.
От изложеното следва, че
наличието на неравноправна клауза не дава право на съда да изменя съдържанието
на договора. Това е във властта на страните по него, при постигнато взаимно
съгласие за отделните уговорки. Прогласяването за нищожна като неравноправна на
клаузата на т.11.1.3 води до последицата, че същата няма да се приложи, т.е. договорения
между страните лихвен процент от 6,55 % не може да се увеличава. Доколкото в
договора не е предвиден механизъм за неговото намаляване, което следва да се
подчертае, е довело до прогласяването за нищожна на тази клауза, то няма как
съдът да приложи лихвен процент, по-нисък от предвидения в т.4.1а от 6,55 %.
За пълнота на изложението,
следва да се посочи, че по сходни казуси, Върховният касационен съд е прилагал
именно уговорения между страните лихвен процент, а не и по-нисък. Така –
определение № 758/ 27.12.2018 г. по т.д. № 1259/ 2018 г. на ВКС, II т.о. (макар съдът да не допуска касационно обжалване,
касае се за спор със сходен предмет между банка „Уникредит Булбанк” АД и
потребител), решение № 6/ 17.07.2018 г., по т.д. № 2111/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 146/ 1.11.2017 г., т.д. № 2615/ 2016
г. на ВКС, I т.о., решение № 231/ 02.03.2018 г. по т.д. №
875/2017 г. на ВКС, I т.о. (в това решение в
мотивите по същество за разрешаването на правния спор ВКС е приел, че
извършеното от банката в периода 09.05.2008 г. – 21.03.2012 г. без основание
поради нищожност на процесните договорни клаузи, увеличение в размера на
възнаградителната лихва над първоначално
уговорената от 6%, е довело до заплащане от страна на кредитополучателя в
повече от дължимата съгласно договора сума).
Последица от това, че клаузата е
неравноправна е, че тя вече не се прилага между страните, както се посочи, а
платеното въз основа на нея, т.е. над 6,55 % в случая, е недължимо платено и
подлежи на връщане. Тези плащания, за предходни периоди, са били обаче предмет
на предходно дело, водено между страните – гр.д. № 14185/2014 г. на ПРС, II гр.с., по което платеното в повече и недължимо е
възстановено в правната сфера на ищците. Настоящият случай обаче не такъв. Несъстоятелни
са доводите на ищците, че са заплащали месечна лихва в размер на 4 % над
дължимата такава по договора. По делото се установи от заключението на приетата
по делото и неоспорена от страните ССчЕ, която се кредитира от съда като
обективно и компетентно дадена, че размерът на възнаградителната лихва за
процесния период от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г., изчислена на база
договорения между страните лихвен процент от 6,55 % възлиза на сумата от
1201,46 евро. Установява се също, че ищците са заплатили по кредита възнаградителна
лихва за процесния период от 780,55 евро. От това следва, че кредитополучателите
не са заплатили повече от дължимото. Не е плащано за процесния период по
обявената за неравноправна клауза, която видно от начислената възнаградителна
лихва от банката, не се прилага в отношенията между страните. Следва още веднъж
да се подчертае, че приемането на нещо различно от постигнатото между страните
съгласие по договора, би означавало съдът да се намеси в договорните им
отношения и да измени съдържанието на договора, което е недопустимо, с оглед
задължителните разяснения на СЕС в цитираното по-горе решение по дело С-618/10.
Единствено страните, чрез постигнато между тях съгласие биха могли да променят
договорените условия по кредита по отношение на размера на лихвата, каквото
обаче в случая не е налице.
По така изложените съображения,
съдът намира, че предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски има ответната
страна на основание чл.78, ал.3 ГПК. По делото се доказаха да са сторени
разноски в размер на 80 лв. за депозит за вещо лице. Претендират се разноски в
общ размер от 614 лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът по делото се
представлява от двама адвокати, като съгласно представените договори за правна
защита и съдействие № ******и № ******от 29.10.2018 г., за всеки от адвокатите
е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 307 лв. Съдът намира, че
реципрочно на правото на ищеца при уважаване на иска съгласно чл.78, ал.1 ГПК,
да има право на разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат,
следва да се приложи и по отношение на ответника при отхвърляне на иска. Затова
съдът приема, че следва да се присъди в полза на ответника като разноски
възнаграждение само за един адвокат в размер на 307 лв., което е заплатено от
ответника по посочения в договора за правна защита и съдействие начин – по
банков път. Общата дължима сума за разноски възлиза на 387 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.И.Д., ЕГН: **********,***
и Д.И.Д., ЕГН: **********,***, против „УниКредит Булбанк” АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Света Неделя” № 7,
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищците сумата от 563,89
евро, представляваща неправомерно получена сума по договор за банков кредит
№ ********** за периода от 15.04.2018 г. до 15.09.2018 г., с която банката се е
обогатила неоснователно, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 02.10.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК П.И.Д.,
ЕГН: **********,*** и Д.И.Д., ЕГН: **********,*** да заплатят на „УниКредит
Булбанк” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
„Света Неделя” № 7 сумата от 387 лв.
(триста осемдесет и седем лева) – разноски пред първата инстанция.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.