№ 51
гр. Варна, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Росица Сл. Станчева
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20223000500559 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на П. Н. Г. и С. С. Г. против
постановеното по гр.д. № 1126/2021г. решение № 341/18.03.2022г. на ОС –
Варна, с което е уважен предявеният против тях иск на И. В. И. с правно
основание чл.135, ал.1 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност
на брачен договор, вписан под № 22, том 3, рег. № 4823/10.06.2016г. в
регистъра, с който С. Г. се е разпоредил в полза на П. Г. с ½ ид.ч. от
недвижим имот - самостоятелен обект с идентификатор 10135.2555.310.1.16
по КК на гр.Варна и с ½ ид.ч. от л.а. „Фолксваген Туарег“, с рег. № В 83 79
ВХ.
В жалбата на П. Г., вх. № 9716/20.04.2022г., са изложени оплаквания за
неправилност на обжалваното решение, основани на доводи за допуснати
процесуални нарушения и направата на изводи в противоречие с
установеното от доказателствата и на материалния закон. Оспорват се
изводите на първоинстанционния съд, че ищецът /въззиваемия И. В. И./ е
доказал качеството си на кредитор. Твърди се, че в нарушение на
процесуалните правила не са разгледани заявените от нея възражения срещу
претендираното вземане по записа на заповед, както и че неправилно е
прието, че постановеното решение по чл.534 ТЗ срещу другия ответник я
обвързва. Сочи се също така, че съдът превратно е тълкувал събраните по
1
делото гласни доказателства, не е ценил всички събрани по делото
доказателства в тяхната съвкупност, в резултат на което е направил
неправилни изводи, че презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД не е оборена.
Излагат се доводи по съществото на спора. Отправеното до настоящата
инстанция искане е за отмяна на съдебния акт и постановяване на решение за
отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
Изложените оплаквания във въззивната жалба на С. С. Г., вх. №
10338/29.04.2022г., са за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Твърди се, че изводите на съда относно
наличието на вземане и основанието за неговото възникване са
противоречиви и неправилни, че не са обсъдени всички наведени от него
възражения срещу процесната запис на заповед и доводите му, че към датата
на сключване на брачния договор той е нямал задължение към въззиваемия.
Навежда аргументи, че неправилно съдът е приел, че сключения брачен
договор уврежда интересите на кредитора, както и че по отношение на
процесните отношения намира приложение чл.135, ал.1 ЗЗД, вместо
действително приложимата правна норма на чл.135, ал.3 ЗЗД. Оспорва
изводите за знание от страна на бившата му съпруга. В тази връзка се твърди,
че съдът е извършил неправилна и превратна оценка на събраните гласни
доказателства и при допуснато нарушение на чл.172 ГПК. Наведени са
оплаквания за неправилност и на направените от съда изводи относно
възраженията му за погасяване на вземането и на исковата претенция по
давност. Твърди се също така, че извършеният от съда доклад не отговаря на
изискванията на чл.146 ГПК, в т.ч. и по разпределението на доказателствената
тежест съобразно приложимата разпоредба на чл.135, ал.3 ЗЗД. Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо него да
отхвърли предявения иск като неоснователен.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемият И. В. И. е подал общ отговор по
двете въззивни жалби, с който същите се оспорват като неоснователни.
Счита, че не са налице допуснати процесуални нарушения от съда, както и че
постановеното от него решение е правилно и законосъобразно.
Наред с въззивните жалби е подадена и частна жалба от въззивника С.
Г. против постановеното по първоинстанционното дело определение №
3200/26.08.2022г. по чл.248 ГПК и с което е оставено без уважение искането
му за изменение на решението в частта му относно разноските, които е осъден
да заплати на ищцовата страна. По подробно изложени оплаквания за
неправилност се иска неговата отмяна.
Частната жалба е оспорена като неоснователна с депозиран в срока
писмен отговор.
В с.з., чрез процесуалните си представители, страните поддържат
подадените въззивни жалби, респ. отговори по тях.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от въззиваемия
2
И. В. И. против въззивниците С. Г. и П. Г. иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
Изложените в исковата молба фактически твърдения са, че по силата на
запис на заповед, предявен за плащане на 30.09.2012г. въззиваемият е
кредитор на С. Г. за вземане в размер на 35 000 лева. Поради неизпълнение на
задължението по този запис на заповед и изтичането на давностния срок на
цената книга е предявил срещу издателя Г. иск по чл.534, ал.1 ТЗ, като с
постановените по него решение на ОС – Варна по т.д. № 1320/2016г.,
потвърдено с решение на АпС – Варна по в.т.д. № 433/2017г. същият е бил
осъден да му заплати сумата от 35 000 лева, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на
задължението. За присъдената сума се е снабдил с изпълнителен лист и
образувано изп.д., в хода на което не е установено имущество на длъжника.
Наведени са твърдения, че на 10.06.2016г. С. Г. и съпругата му П. Г. са
сключили брачен договор, съгласно който първият е прехвърлил на съпругата
си притежаваните от него права на собственост в размер на ½ ид.ч. от общото
им движимо и недвижимо имущество, а именно апартамент, с адрес в
гр.Варна, ул.“Мир“ 35в, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор
по КК № 10135.2555.310.1.16, ведно с прилежащите му ид.ч. от общите части
на сградата и правото на строеж и лек автомобил, марка „Фолксваген Туран“,
рег. № В 83 79 ВХ, срещу сумата от 9 300 лева. Твърди, че с така
извършеното разпореждане длъжникът умишлено се е лишил от
собствеността си, знаейки за задълженията си към него и по този начин
увреждайки интереса му на кредитор. Знание се твърди и по отношение на
съпругата му, страна по брачния договор – въззивницата П. Г.. С оглед на така
изложеното е отправено и искането за обявяване на извършеното със
сключения брачен договор разпореждане за недействително спрямо него.
С подадените в срока по чл.131 ГПК писмени отговори и двамата
въззивници са оспорили предявения срещу тях иск като неоснователен.
Въззивникът С. Г. е навел възражения, че брачният договор е сключен
преди предявяването на иска по чл.534 ТЗ, поради което и към този момент е
нямал задължения към въззиваемия и отношения с него. Оспорва качеството
му на кредитор по претендирания запис на заповед, възразявайки, че не е
подписвал такъв документ и с такова съдържание, евентуално, че същият е
антидатиран, за съществуването му разбрал при предявяване на иска срещу
него за неоснователно обогатяване, че между него и въззиваемия не е
съществувало каквото и да било казуално правоотношение, което да бъде
причина за издаването на записа на заповед, не е получавал сумата от 35 000
лева. В условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна
давност. Твърди, че бракът му с въззивницата е прекратен с развод през
2017г., но от м.януари 2016г. са били във фактическа раздяла, по време на
съвместното им съжителство също е имало периоди, в които са живеели
разделени, в частност през 2011г., отношенията помежду им често са били
влошени, поради което оспорва, че същата е знаела за сключвани от него
договори и правоотношения. Наведени са и възражения за погасяване на
3
предявения иск по давност.
Въззивницата Г. също оспорва наличието на вземане към датата на
сключване на брачния договор по възражния, че записът на заповед е
антидатиран, поетото по него задължение, както и водения процес по чл.534
ТЗ са симулативни, целта на бившия й съпруг е била да получи от нея още
пари за прехвърления от него дял от имуществото, за издаването на записа на
заповед няма конкретно правоотношение между издателя и поемателя, преди
сключването на брачния договор С. Г. е имал задължение към друго лице, но
което тя е погасила, не е знаела за поети задължения по записа на заповед, тъй
като към 2011г. са били във фактическа раздяла, нито за воденото
производство по чл.534 ТЗ, тъй като от края на 2015г. окончателно се е
разделила със съпруга си, отношенията им са силно влошени и не поддържат
контакти.
По съществото на спора, въз основа на наведените във въззивните
жалби оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимия
закон, настоящият състав на съда, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Между страните не е налице спор, а и във въззивните жалби липсват
наведени оплаквания относно това, че въззивниците С. Г. и П. Г. са бивши
съпрузи, чийто брак, сключен на 02.06.2000г. е прекратен с развод, съгласно
решение № 1892/09.05.2017г. на РС – Варна, постановено по гр.д. №
2113/2017г., че по време на брака си същите са сключили брачен договор от
10.06.2016г., вписан в СВ на 13.06.2016г. и съгласно т.2, ал.3 от който С. Г. се
е разпоредил в полза на съпругата си с притежаваната от него ½ ид.ч. от
придобитите по време на брака недвижим имот, съставляващ самостоятелен
обект – апартамент с идентификатор № 10135.2555.310.1.16 по КК на
гр.Варна и лек автомобил „Фолксваген Туран“ с рег. № В 83 79 ВХ, срещу
насрещна престация – сумата от 9 300 лева, платена в брой преди подписване
на договора.
Не е спорно и че по предявен на 15.09.2016г. от въззиваемия И. В. И.
иск с правно основание чл.534 ТЗ е постановено решение от 26.05.2017г. по
т.д. № 1320/2016г. на ОС – Варна, влязло в сила, с което С. Г. е осъден да му
заплати сумата от 35 000 лева, представляващи сумата на неоснователно
обогатяване на ответника като издател по запис на заповед от 30.09.2011г., с
падеж 30.09.2012г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на
иска до окончателното й изплащане и съдебни разноски в размер на 1 550
лева. За така присъдените суми в полза на въззиваемия е издаден
изпълнителен лист от 16.01.2018г.
Цитираната в коментираното съдебно решение запис на заповед е
приета като доказателство в настоящото производство.
Спорните въпроси са относно това има ли въззиваемият качеството на
кредитор на въззивника и ако да, от какво произтича вземането му, съответно
дали вземането му е съществувало към датата на сключване на брачния
4
договор, както и относно знанието на въззивницата за задълженията на
съпруга й.
В настоящия случай въззиваемият основава твърденията си за
качеството си на кредитор от издадената в негова полза записа на заповед, а
не на решението по иска по чл.534 ТЗ. Присъденото по този иск вземане също
произтича от менителничния ефект, а не съставлява нововъзникнало по
силата на съдебното решение вземане. Това следва от характера на исковата
претенция, даваща защита на поемателя по записа на заповед, който не е
упражнил правата си по ценната книга чрез прекия иск по чл.538 ТЗ и което
неупражняване няма за последица погасяване на задължението по нея. Т.е.
искът по чл.534 ТЗ е иск на приносителя на записа на заповед срещу неговия
издател, елемент от фактическия състав на който е наличието на неизпълнено
задължение по ценната книга. Поради това и доводите на въззивниците, че
качеството кредитор на въззиваемия произтича от постановеното съдебно
решение по чл.534 ТЗ, а не от записа на заповед, с оглед на което и това
вземане не е съществувало към датата на сключване на договора, са
неоснователни, а възражението на въззивницата за симулативност на процеса
по чл.534 ТЗ - неотносимо.
Съгласно константната съдебна практика, в т.ч. и посоченото в т.2 от ТР
№ 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, наличието на вземане предпоставя правото на
кредитора да иска отмяна на извършените от длъжника увреждащи го
разпоредителни сделки с имуществото си, но самото вземане не е част от
предмета на делото по чл.135 ЗЗД. Съдът изхожда от положението, че
вземането съществува, ако произтича от твърдените факти и при условие, че
не е отречено със сила на пресъдено нещо, което означава, че възражения
срещу валидността на сделката, от която произтича вземането и за
погасяването му, в настоящото производство не могат да се правят. Нещо
повече, възраженията на въззивника относно действителността на записа на
заповед са и преклудирани от силата на пресъдено нещо по уважения иск по
чл.534 ТЗ, тъй като установяването на редовен от външна страна документ,
т.е. действителен менителничен ефект е предпоставка за уважаването му.
Авторството на подписите, положени от С. Г. като издател и авалист е било
част от предмета на спора по този иск. Датата на записа на заповед е част от
неговото съдържание, поради което и следва, че този елемент също е
установен в спора по чл.534 ТЗ, а възражението на въззивника Г. за
антидатиране също е преклудирано от СПН.
На основание чл.297 ГПК и чл.298 ГПК постановеното съдебно решение
е задължително за съда и страните по него. Като трето за процеса по чл.534
ТЗ лице въззивницата не е обвързана от формираната по него СПН. В тази
връзка възраженията й досежно датата на издаване на ценната книга, т.е.
оспорването й като частен писмен документ, като относими към направата на
извода за момента на възникване на вземането, определящ приложимата
хипотеза на чл.135 ЗЗД, са допустими и следва да бъдат разгледани.
5
Като приобретател на издателя на процесния запис на заповед
въззивницата е трето по см. на чл.181 ГПК лице, поради което и да има
достоверна дата спрямо нея следва да е налице някоя от хипотезите, посочени
в тази норма. В настоящия случай съдът намира, че най-ранната дата,
удостоверяваща съществуването на този документ е датата на предявяването
му на издателя – 30.09.2012г. Същата е част от съдържанието на
волеизявлението на С. Г. за извършеното предявяване. Авторството на това
волеизявление, както и посочената в него дата не са оспорени от
въззивницата.
Следователно оспорваният в настоящото производство брачен договор е
сключен между въззивниците на 10.06.2016г., което е след възникване на
вземането по записа на заповед, поради което и доводите, че спорът следва да
бъде разрешен в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД са неоснователни.
Безспорно е, че извършеното разпореждане с имущество на длъжника
уврежда неговия кредитор. Знанието за това от страна на длъжника произтича
от знанието за задължението му. Знанието на приобретателката –
въззивницата П. Г. се предполага, на основание законовата презумпция по
чл.135, ал.2 ЗЗД. Оборването на същата, при това при условията на главно и
пълно доказване, е в нейна тежест.
От ангажираните в тази връзка гласни доказателства съдът намира, че
предположението за знание не е опровергано. Установеното в показанията на
св.Д.Й. и св.С.Б., че към лятото на 2011г. бившите вече съпрузи са били
временно разделени /за няколко месеца/ не изключва възможността
въззивницата да е узнала за задълженията на съпруга си.
Според св.Б. именно поемането на кредити и заеми от страна на С. била
и причината за влошаването на взаимоотношенията им към този момент
/2011г./, както и за настъпилата в края на 2015г. нова раздяла. Свидетелят
сочи също така, че към 2015г. П. е разбрала за задълженията на съпруга си,
едно от тях е погасила и за да може тя да е спокойна му „наплатила дела от
жилището“.
Като причина за раздялата през 2015г. – 2016г., а именно поети от
съпруга й задължения, предявени за събиране по образувано срещу него
изпълнително дело и извършени по него погашения от въззивницата /които
безспорно не са за процесното вземане/, сочи в показанията си и св.Й..
В същото време, както от показанията на тези свидетели, така и от
останалия доказателствен материал се установява, че след раздялата през
2011г., продължила до м.ноември - м.декември 2011г. съпрузите са
възстановили нормалните си брачни взаимоотношения и са живели като
семейство до окончателната раздяла в края на 2015г. и последвалия развод
през 2017г., което не опровергава възможността узнаването на дълга да е
станало в по-късен момент, дори и към датата на възникването му през 2011г.
/според вписаната дата в записа на заповед/ съпрузите са да били разделени.
Именно в тази насока са и показанията на ангажираните от въззиваемия
6
свидетели – св.Ц. Ч. и св.Р.Р., според които през 2014г. са придружавали
въззиваемия до дома на въззивниците по повод задължение на С. Г. към него,
при които посещения са водени разговори за това и с въззивницата.
Св.Р. познава и двете страни по спора, възпроизвежда непосредствени
впечатления, сочи, че срещата с нея е станала пред блока, където
въззивниците живеели, че след като е разбрала за какво търсят съпруга й, е
заявила, че тя не е взимала пари и да си ги търсят от него. Даденото от
свидетеля описание на въззивницата и местонахождение на блока и
направеното такова от св.Й. не разколебава същите. Възпроизвеждат се факти
за отдалечен период от време, възприятията на свидетелите дали косата е
права или по-скоро права, светла или в червени нюанси, колко килограма е, и
на какво разстояние от светофара е блока, пред който се е състояла срещата
/непосредствено преди него или през два-три блока/, са обусловени и от
субективното възприятие на тези обстоятелства от свидетелите, поради което
и разминаването не може да се приеме за съществено. Достоверността на
показанията на св.Р. се подкрепят от безспорното обстоятелство, че към
сочения от него период от време въззивниците са имали малко дете
/свидетелят описва, е въззивницата е била с малко дете в количка/.
Действително показанията на св.Ч. са общи, доколкото същата не
познава лично въззивниците и не споменава имена, но соченото от нея, че
посетения адрес е бил апартамент на ул.“Мир“, ценено в съвкупност с
показанията на св.Р., е основание въз основа на показанията на тези свидетели
да се приеме, че същите разколебават твърденията на въззивницата, че към
дата на сключване на брачния договор не е знаела за задължението на съпруга
си.
Незнанието на конкретното основание на дълга и размера му е
ирелевантно за знанието по см. на чл.135, ал.2 вр. ал.1 ЗЗД.
Следователно налице са всички изискуеми се предпоставки от
фактическия състав на чл.135, ал.1 вр. ал.2 ЗЗД, което обуславя и извода за
основателност на предявения иск.
Възражението за погасяването му по давност е неоснователно, тъй като
от датата на сключване на оспорения брачен договор, когато е възникнало
правото на кредитора по чл.135 ЗЗД до предявяване на исковата молба не е
изтекъл погасителния давностен срок.
Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Частната жалба срещу постановеното определение по чл.248 ГПК, с
което окръжният съд е оставил без уважение искането за изменение на
решението му в частта за разноските също е неоснователна.
Искането по чл.248 ГПК е било основано на твърдения за прекомерност
на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение, за
недължимост на разноските вр. снабдяването с преписи от исковата молба и
вписването й, и снабдяване с удостоверение за данъчна оценка и скица, както
7
и с доводи за необходимост от посочване поотделно задължението на всеки
един от ответниците. Тези твърдения се поддържат и в подадената частна
жалба.
Претенидраното и присъдено за първоинстанционното производство
адвокатско възнаграждение е в размер на 3 000 лева, при минимален размер
по Наредба № 1/2004г. в редакцията й към сключване на договора за правна
защита и съдействие – 1 676.94 лева. Предвид факта, че по делото са
проведени три съдебни заседания, във всяко от които са събирани
доказателства и при отчитане фактическата и правна сложност на спора с
оглед предмета на иска и предприето от ответниците оспорване, както и
характера на първоинстанционното производство, настоящият състав намира,
че превишението не се явява прекомерно.
Неоснователни са доводите, че направените разноски за снабдяване с
преписи, за вписване на исковата молба и снабдяване с удостоверение за
данъчна оценка и схема на имота не подлежат на възстановяване. Същите са
необходими разноски вр. хода на делото, поради което и се явяват такива по
см. на чл.78 ГПК /в т.см. е и цитираното в частната жалба определение по
ч.гр.д. № 3121/2018г. на ВКС, ІІІ г.о./.
Доколкото липсва диспозитив за солидарно осъждане на ответниците,
каквато и отговорност не е налице, то при липса на постановено съотношение,
в което са присъдени дължимите от двамата ответници разноски и с оглед
предявения иск, е ясно, че отговорността им е разделна и всеки един дължи по
½ от присъдената сума. Поради това не е необходимо постановяването на
изричен диспозитив в тази насока.
По тези съображения обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
На основание чл.78 ГПК въззиваемият има право на разноски и за
настоящата инстанция, съставляващи заплатено от него адвокатско
възнаграждение в размер на 3 850 лева. Същото обаче следва да бъде
намалено със сумата от 400 лева, съставляваща минималния размер на
възнаграждението за представителство по частната жалба /чл.7, ал.1, т.7 вр.
чл.11 от Наредба №1/2004г./, доколкото в договора е посочено, че
уговореното възнаграждение е и за това, а в производството по чл.248 ГПК
разноски не се присъждат. Остатъкът не надвишава минималния размер на
дължимото възнаграждение за защита по предявения иск, определен в
редакцията на Наредба №1/2004г. към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие за настоящата инстанция и приключване на
устните състезания, поради което възражението по чл.78, ал.5 ГПК е
неоснователно.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 341/18.03.2022г., постановено по гр.д. №
1126/2021г. по описа на ОС – Варна.
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по реда на чл.248 ГПК по гр.д. №
1126/2021г. на ОС – Варна определение № 3200/26.08.2022г.
ОСЪЖДА С. С. Г., ЕГН ********** с адрес гр.Варна, ул.“Баучер“ № 6,
ет.10, ап.63 и П. Н. Г., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТЯТ на И. В. И., ЕГН
**********, с адрес гр. Тутракан, ул.”Сакар планина” № 12, вх.Б, ет.8, ап.12
сумата от 3 450 /три хиляди четиристотин и петдесет/ лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство, на
основание чл.78 ГПК
Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9