№ 3355
гр. София, 31.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа М.а-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100504152 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадени в законоустановения срок въззивна
жалба и допълнение към нея на ищеца М. Х. М. срещу решение № 20224917/14.10.2020 г.,
допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 20063752/10.03.2021 г., постановени по гр.
дело № 75086/2019 г. по описа на СРС, 119 състав, с които са отхвърлени предявените срещу
Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на МВР осъдителни
искове с правно основание чл. 242, ал. 1 КТ, вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД за
сумата от 2671,34 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен
извънреден труд в периода 01.11.2016 г. – 30.11.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от предявяване на иска – 23.12.2019 г., до окончателното й изплащане, както и за
сумата от 371,89 лв., лихва за забава за периода 01.01.2017 г. – 22.12.2019 г.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че следва
субсидиарно да се приложат разпоредбите на НСОРЗ и положеният нощен труд да бъде
приравнен на дневен с прилагане на съответен коефициент, респ. да се присъди дължимото
възнаграждение за така получения извънреден труд, като в този смисъл били и разпоредбите
от вторичното право на ЕС. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение и
1
уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемият Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на МВР не
е подал отговор на въззивната жалба и допълнението към нея. В писмена защита преди
откритото съдебно заседание във въззивното производство изразява становище за
неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради
следните съображения:
По предявения иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на служебно правоотношение с
ответника, по което е положил нощен труд през исковия период, броя на положените часове
нощен труд и размера на претендираното допълнително възнаграждение за извънреден труд,
получено след приравняване на положения нощен труд към дневен, както и настъпване на
изискуемостта на претендираното вземане и размера на дължимата за процесния период
лихва за забава.
Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че през процесния период М. Х. М. е бил служител на ответника по служебно
правоотношение, като от неоспореното заключение на ССЕ е видно, че същият е полагал
труд на 24-часови смени, включително през нощта (между 22:00 ч. и 6:00 ч.) за периода от
01.11.2016 г. до 30.11.2019 г. Според вещото лице положеният от ищеца нощен труд през
процесния период е общо в размер на 1736 часа, като след превръщането му в дневен труд,
преизчислен с коефициент 1,143, същият е в размер на 2001 часа. От заключението се
установява, че часовете труд, получени като разлика между положения нощен труд и
преизчисления с коефициент 1,143, са в размер на 265 и дължимото възнаграждение за тези
часове е в размер на 2671,34 лв.
За основателността на предявената претенция следва да се установи наличието на основание
за описаното превръщане на нощния труд в дневен по коефициент 1,143, във връзка с което
2
спорно между страните се явява обстоятелството дали при отчитането на извънредния труд,
положен от ищеца в процесния период в качеството му на служител на МВР, се прилагат
разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, по-специално на чл. 9, ал. 2 от последната. Посоченият въпрос е
разрешен от ВКС с Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на
ОСГК, което има задължителна сила за съдилищата и следва да бъде съобразено от
настоящия въззивен състав. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на ВКС, при
отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на
вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от
същата наредба) и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за
Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове. ВКС изяснява, че продължителността на работното време на
служителите в МВР е уредена императивно в специалната разпоредба на чл. 187, ал. 1 ЗМВР
и тя е 8 часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага –
през деня или през нощта. По-голямата продължителност на работното време на нощния
труд за служителите от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани
в чл. 2, ал. 1 ЗМВР, касаещи защита на правата и свободите на гражданите, противодействие
на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и
пожарна безопасност и защита на населението. В този смисъл е и практиката на СЕС (дело
С-262/20), която допуска определената в законодателството на държава членка нормална
продължителност на нощния труд от 7 часа за работниците от частния сектор да не се
прилага за работниците от публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава
разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. свързана е с
допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел, каквато
несъмнено представлява описаната в чл. 2, ал. 1 ЗМВР защита на населението и
националната сигурност.
От изложеното е видно, че ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на
работното време на служителите в МВР, а различна от общото трудово законодателство
уредба на същата, която не налага прилагане по аналогия на КТ и НСОРЗ. На основание чл.
179, ал. 2 ЗМВР условията и редът за изплащане на допълнителните възнаграждения за
нощен труд на служителите в МВР се определят с наредба на министъра на вътрешните
работи, а техният размер – с негова заповед. В действалата през процесния период Наредба
№ 8121з-776 от 29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи (отм. с ДВ бр. 3 от 10.01.2020 г., в сила от 10.01.2020
г.) действително липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но тази липса е обяснима с
волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни,
поради което и в настоящия случай не е налице основание за превръщане на положения от
ищеца нощен труд от 1736 часа в дневен от 2001 часа.
3
Във връзка с доводите на ищеца и постановеното спиране на производството по делото на
основание чл. 633, вр. с чл. 631, ал. 1 ГПК следва да се отбележи, че изложените по-горе
изводи съответстват напълно на правото на ЕС и практиката на Съда на ЕС. С решение на
СЕС от 24.02.2022 г. по дело С-262/20 е прието, че Директива 2003/88/ЕО не съдържа
указание за дадена разлика или съотношение между нормалната продължителност на
нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня, като е необходимо за
полагащите труд през нощта да бъдат предвидени други мерки за защита под формата на
продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки,
които позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд. Като извод съдът е
приел, че чл. 20 и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка
нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор
да не се прилага за работниците в публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен
критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е
съразмерно на тази цел. При разработването и приемането на ЗМВР законодателят е имал
предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на
гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от
служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми –
допълнително възнаграждение за прослужено време (чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР), по-голям
основен платен годишен отпуск (чл. 189, ал. 1 ЗМВР), обезщетение при прекратяване на
служебно правоотношение (чл.234, ал. 1 ЗМВР), по- благоприятен режим за заплащане на
извънреден труд (чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР), липса на задължение за заплащане на
осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия (чл. 69, ал.
2 КСО), пенсиониране при условията на І категория труд (чл. 69 КСО) и др.
Не е налице противоречие и с Определение на СЕС от 29.07.2024 г. по дело С-435/23, което
потвърждава направеното вече тълкуване на правото на ЕС с решението по дело С-262/20
относно допустимостта на разликата в третирането, когато тя се основава на разумен и
обективен критерий. В мотивите си СЕС отбелязва, че преценката дали разликата в
третирането е основана на допустима от закона цел е правомощие на запитващата
юрисдикция, т.е. на националния съд на държавата членка, а по отношение на този въпрос е
налице задължително за българските съдилища Тълкувателно решение, което не
противоречи на разпоредби от първичното и вторично право на ЕС. В допълнение следва да
се отбележи, че служителите в МВР, полагащи нощен труд, не са дискриминирани спрямо
останалите служители от тяхната категория, неполагащи нощен труд, доколкото първите
получават допълнително възнаграждение за нощен труд, определено със Заповед № 8121з-
791/28.10.2014 г. и Заповед № 8121з-1429/23.11.2017 г. на министъра на вътрешните работи.
По силата на тези заповеди за всеки отработен час през нощта или за част от него между
22:00 часа и 06:00 часа на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение
за нощен труд в размер на 0,25 лева, а със заповед № 8121з-156/05.02.2020 г. това
4
допълнително възнаграждение е увеличено на 1,00 лев на час, т.е. не е налице неравно
третиране между двете категории служители, доколкото полагащите нощен труд получават
компенсация за тази по-тежка форма на труд под формата на възнаграждение в увеличен
размер.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че нормалната
продължителност на нощния и дневния труд за служителите в системата на МВР е еднаква –
8 часа, поради което не е налице основание за преобразуване на положените часове нощен
труд. В допълнение следва да се посочи, че превръщането на часовете нощен труд в дневен с
коефициент 1,143 не води автоматично до полагане на извънреден труд, тъй като
извънредният труд е този, при който е надхвърлена нормалната продължителност на
работното време, а в случая не се установява полагане на труд от ищеца извън определените
смени или над нормата работни часове за отчетния период при сумирано отчитане на
работното време.
Ето защо за процесния период в полза на ищеца не е възникнало вземане за допълнително
възнаграждение за извънреден труд, формиран след увеличение на часовете положен труд
през нощта, поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да се отхвърли,
като неоснователна се явява и акцесорната претенция за мораторна лихва върху главницата.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил
правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото във въззивното
производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20224917/14.10.2020 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с
Решение № 20063752/10.03.2021 г., постановени по гр. дело № 75086/2019 г. по описа на
СРС, 119 състав.
ОСЪЖДА М. Х. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „Акад. Стефан Младенов“ №
****, да заплати на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА
НАСЕЛЕНИЕТО“ – МВР, адрес: гр. София, ул. „Пиротска“ № 171А, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата от 100 лв., разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6