№ 91
гр. Варна, 30.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. А.
Деница Добрева
при участието на секретаря Елена Ян. Петрова
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20233100502309 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ж.Х.Д.,гражданин на Република Франция,
роден на ******. в гр. Ла Машин, със статут на продължително пребиваващ в
Република България, с ЛНЧ № ********** , чрез адв. А.- особен представител срещу
Решение №3221 от 09.10.2023г., постановено по гр.д. № 12802/2022г. по описа на ВРС,
с което ответникът/ сега въззивник/ е осъден да заплати на “Банка ДСК” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище”, ул.
„Московска”, № 19 сумата от 8014.16 лева, дължима главница по Договор за кредит за
текущо потребление от 20.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 26.09.2022 г. до изплащане
на вземането, сумата от 1156.78 лева, представляваща договорна лихва за периода от
15.07.2020г. до 25.09.2022г. вкл., сумата от 194.99 лева, представляваща обезщетение
за забава, за периода от 15.08.2020г. до 25.09.2022г. вкл. , на основание чл. 79, ал. 1, пр.
І вр. и чл. 86, ал. 1, пр. І ЗЗД.
Обжалваното решение се намира за неправилно и необосновано. Възраженията
на ответника не са обсъдени в цялост с първоинстанционното решение. Не е обсъдено
възражението за нищожност на договора за кредит поради липса на съгласие, основано
на твърдения, че кредитополучателят не е разбирал български език, поради което не е
могъл да разбере съдържанието на договора. На същия е бил представен готов
екземпляр и е бил подведен да подпише споразумението. Кредитополучателят не е бил
информиран за общите условия по кредита, не е получил необходимата преддоговорна
информация под формата на стандартен европейски формуляр или друга информация
1
на ясен и разбираем език и на установения от закона шрифт 12. На следващо място
договорът е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 23 от ЗПК-
неизползване на ясен и разбираем език, съставяне на договора на шрифт по малък от
12, непосочване на методика за изчисляване на ГПР. В договора не са посочени още
стойността на разходите при неизпълнение, липсва на разбивка на погасителната
вноска в погасителния план. Освен това договорът не съдържа предупреждение за
последиците от неизпълнението, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 16 от ЗПК.
Липсва и информация за правото на отказ на потребителя от договора. Оспорва
основанието за начисляване на „нотариална такса“, доколкото договорът не е
нотариално заверен. Оспорва действителността на разпоредбата на б “л“ от
погасителния план, според която, ако за определено време или за определена сума се
прилагат различни лихвени проценти и разходи, се приема, че се прилагат тези с най-
високите стойности за целия срок на договора. Позовава се, че след отпадане на
индекса „Софибор“, не е ясно какъв е бил приложимия от банката лихвен процента,
счита и че не е ясно как е формирана лихвата. Сочи, че за периода на извънредното
положение съгласно чл. 6 от ЗМДВИЗП потребителят не дължи лихви и неустойки.
Оспорва основанието за дължимост на „лихвена надбавка“, като счита, че при
начисляването й се кумулират различни санкции за неизпълнение.
Въз основа на изложеното настоява за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявения срещу него иск.
В срока по чл.263 ГПК "Банка ДСК" АД е депозирала писмен отговор.
Обжалваното решение се намира за правилно и законосъобразно, вкл. за постановено в
съответствие с доказателства по делото. Оспорва се възражението за нищожност на
договора поради липса на съгласие, каквото би било налице само при съзнателна липса
на съгласие. Обоснова волята за договаряне на потребителя с действително получаване
на заемната сума, от което извежда, че потребителят е имал разбиране за съдържанието
на договора. Оспорва довода на неравноправно договаряне. Договарянето при ОУ не
представлява задължителна индикация за липса на индивидуално договаряне. Позовава
се на ясно посочени правила за формиране на лихвения процент, както и на
предпоставките за изменението му. Акцентира, че размерът на възнаградителна лихва
само е намаляван в хода на изпълнени на договора. Счита, че са спазени изискванията
на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК при договарянето.
В съдебно заседание пред въззивния съд въззивникът, чрез особения
представител адв. А., поддържа въззивната жалба. Поддържа възражението, че
ответникът не е разбирал български език към датата на сключване на договора за
кредит.
Въззиваемото дружество “Банка ДСК“ АД се представлява от юк. В., която
поддържа отговора на въззивната жалба. Излага доводи, че възражението за
невъзможността да се разбере съдържанието на договора може да направи само
страната, но не и назначения й особен представител, доколкото се касае за умение на
конкретната личност.
За да се произнесе, съставът на въззивния съд съобрази следното относно
предмета на спора в частта, в която е пренесен пред въззивната инстанция:
Варненският районен съд е сезиран с предявен от “Банка ДСК” АД, със
седалище и гр. София, срещу Д.Ж.Х./, ЛНЧ **********, адрес: гр.Варна, ул. Бачковски
манастир № 13 обективно кумулативно съединени искове за вземания по Договор за
кредит за текущо потребление от 20.12.2017г. Твърдяло се е усвояване на кредит в
2
размер от 10 000 лева, при уговорено погасяване на 120 месечни вноски до 20.05.2021г.
Предвидено е олихвяване на усвоената главница с променлив лихвен процент в размер
на 6.80 % годишно, формиран от стойността на 6 месечен СОФИБОР и фиксирана
преференциална надбавка в размер на 6.532%, но само при изпълнение на условията
по програма „ДСК Партньори плюс“, описани в Приложение № 2 към договора. При
нарушаване на условията по кредита за кредитополучателя отпада възможността да се
ползва от преференциалното олихвяване и приложимият лихвен процент се увеличава
с надбавката, приложима към стандартните потребителски кредити в размер на
референтния лихвен процент към съответната дата и фиксирана стандартна надбавка в
размер на 13.182 %. По силата на чл.18.1 от ОУ при забава в плащането на месечната
погасителна вноска от деня, следващ падежната дата, главницата се олихвявала с
договорения лихвен процент и надбавка в размер на 10 пункта. Позовава се на
предсрочна изискуемост на задълженията при условията на чл.18.2 от ОУ- забава в
плащането на задълженията над 90 дни и упражняване на правото на предсрочна
изискуемост с подаване на исковата молба.
Ответникът оспорва усвояване на сумите. Въвежда възражение за нищожност на
договора поради липса на съгласие, обосновано с твърдения, че страната не е
разбирала български език. Възразява относно нарушаване на императивното
изискване на чл.10, ал.1 ЗПК относно размера на шрифта на договора и погасителния
план, както и на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9а, т.12-16, т.20, ал.2 ЗПК. Конкретно
счита, че в договора не се съдържа яснота относно начина на формиране на ГПР,
липсва разбивка на погасителната вноска с отразяване на включените в нея главица,
възнаградителна лихва и други разходи(чл. 11, ал. 1, т. 12). Договорът не съдържа
указание за стойността на всички разходи, предупреждение за последиците при
просрочие на вноските(чл. 11, ал.1, т. 16), информация за правото на отказ на
потребителя, както и за размера на лихвения процент на ден( чл.11, ал. 1, т. 20). Ето
защо намира, че поради недействителност на договарянето, потребителят следва да
дължи само чистата стойност на усвоената главница. Счита, че договорът съдържа
неравноправни клаузи. Не става ясно как е формиран ГПР. Възразява относно
основанието и размер на претенцията за възнаградителна лихва. Счита, че по
отношение претенцията за лихви и неустойки намира приложение разпоредбата на чл.
6 от ЗМДВИП. Разпоредбата, въз основа на която е начислена лихвена надбавка
намира за нищожна.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – само в обжалваната част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето
съответства на предявеното искане за осъждане на ответника- потребител за вземания
по договор за кредит, чиято изискуемост е настъпила с предявяване на исковата молба,
поради което правото на иск е упражнено надлежно.
Съдът намира, че надлежно е ангажирана компетентността на българския съд,
доколкото производството е заведено срещу чужденец със статут на постоянно
пребиваващ в страната гражданин на ЕС и деклариран настоящ адрес(така справка от
ОД на МВР на л.22). Това удостоверяване е достатъчно, за да се приеме, че ответникът
има местоживеене на територията на страната, съответно на осн. чл. 18.т.2 от
3
Регламент 1215/2012 българският съд се явява компетентен да разгледа спора.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания.
Първото оплакване е относно липсата на валидно общо договаряне между
страните в правоотношението. Твърдяло се е, че ответникът, който не е владее
български език, не могъл да разбере съдържанието на сключения договор за кредит,
което пък опорочава волята му при договаряне.
Представеният по делото договор за текущо потребление от 20.12.2017г. и
приложимите към него погасителен план и промоционални условия са съставени
изцяло на български език. Невладенето на езика, на който е съставен договора
принципно би обусловило липсата на воля за сключване на договора по смисъла на чл.
26, ал. 2от ЗЗД, ако съдържанието на документа не е било интерперетирано, чрез
превод на кредитополучателя.
В случая ответникът, макар и чужд гражданин, притежава удостоверение за
постоянно пребиваване в страната, очевидно подновено след изтичане срока за
удостоверение за постоянно пребиваване-20.01.2019г., тъй като от данните от МВР
става ясно, че и понастоящем сраната има релевантния статут. От доказателствата,
приобщени във въззивното производство, се установява, че съпругата на ответника
Ж.Х. е български гражданин.
На следващо място, от заключението на допуснатата по делото ССчЕ,
неоспорено от страните, се установява, че по кредита са извършени многократни
погасявания в периода 17.01.2018г.-16.07.2020г.
Ценени в своята съвкупност, гореизложените факти сочат, че ответникът,
продължително пребиваващ в страната и в граждански брак с български гражданин
чужденец, е могъл да се си служи с български език, вкл. като сключва договори на
български. Очевидно след сключване на договора потребителят се е считал за обвързан
с неговото съдържание, за което може да се съди от данните за извършените множество
погасявания. Поведението на страните по изпълнението на договора несъмнено може
да се зачете като източник на данни относно волята на страните при договарянето.
В заключение съдът достига до извод за валидно общо договаряне.
Пред въззивния се поддържат оплаквания и относно непредоставяне на
необходимата преддоговорна информация, с оглед вземане на пазарно обосновано и
информирано решение за усвояване на кредита.
Действително, с оглед момента на договаряне, процесният договор попада в
приложното поле на ЗПК, предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо
лице, без данни същото да е действало като професионалист, респективно
кредитополучателят се явява потребител, поради което изискванията по ЗПК и ЗЗП за
предоставяне на преддоговорна информация се явяват приложими. Възражението на
ищеца за непредоставяне на такава предварителна информация се опровергава от
съдържанието на процесния договор, в който, както се посочи по-горе /в чл.12 от
същия/, се съдържа декларативно изявление на кредитополучателят, че е получил
преддоговорна информация, с оглед вземане на информирано решение за сключване на
договора. Въпросният договор има характер на частен свидетелстващ документ, носещ
подпис на ответника и като такъв се ползва с обвързваща го сила, досежно
съдържащите се в него неизгодни за страната факти. Ответникът не е оборил
4
доказателствената стойност на договора по отношение на изявлението си за
получаване на преддоговорна информация, в резултат от което възражението за
недействителност, се явява неоснователно.
Въззивният съд отчита, че договорното съдържание отговаря на изискванията на
чл. 10 от ЗПК за ясен и разбираем език, както и за представяне на всички елементи на
договора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. От
заключението на изслушаната пред въззивната инстанция съдебно-техническа
експертиза, неоспорена от страните, става ясно, че договорът, ОУ и Приложението за
преференциалните условия са изпълнени на шрифт „Times New Roman” размер 12.
Поради горното се явява опровергано възражението на ответника за неспазване на
изискванията относно шрифта на съставяне на споразумението.
На следващо място ищецът поддържа довод за недействителност на договора
поради нарушение на изисквания на чл.11, ал.1 от ЗПК при оповестяване на ГПР.
Годишният процент на разходите представлява част от задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит- чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК, като
неспазване на изискването за посочването му представлява основание за
недействителност на същия на осн. чл. 22 от ЗПК.
В случая приложимата величина на ГПР е ясно посочена в погасителния план и
е в размер на 7,86 %. Тъй като самият план, наименован „Погасителен план и ГПР“ е
подписан от кредитополучателя и представлява неразделна част от договора, следва да
се приеме, че изискването на чл.11,ал.1, т. 9 от ЗПК е спазено, макар в самото
споразумение величината на ГПР да не е посочена. От заключението на ССчЕ става
ясно, че обявеният при отпускане на кредита ГПР е правилно остойностен при
отчитане размера на отпуснатия кредит, величината на възнаградителната лихва към
датата на първото погасяване, еднокрaтната такса за одобрение и месечните такси.
Очевидно, отново от заключението на ССчЕ става ясно, че банката в действителност е
прилагала по-нисък лихвен процент от първоначално обявения -6,80% ,а именно
между 6,532-6,695% , с което при висички случаи обявеният ГПР не е бил по –висок от
действително приложения.
Съгласно чл.11, ал. 1, т. 20 от КЗ размерът на приложимия процент на
възнаградителна лихва също е ясно посочен в договора- чл. 8 ( 6,80%) , като изрично е
посочено условието за приложение на преференциалния лихвен процент, както и
общия процент при отпадане на преференцията. Отделно от това е упоменат начина на
образуване на възнаградителната лихва 6,532% +6-месечия “Софибор”.
След преустановяване на котировката на “Софибор” съгласно решение от 16
март 2017г. на Управителния съвет на БНБ, банката, според възможността по чл. 7.2.4.
от ОУ, е прилагала Референтен лихвен процент( РЛП). Въпросният РЛП, обаче в нито
един период не е надвишавал първоначалния договорен размер от 6,80 %, поради което
съдът не изследва въпроса за нарушаване на потребителската закрила с едностранна
промяна на възнаградителната лихва.
Относно начисляването на т. нар. “лихвена надбавка“, съдът посочва, че от
заключението на ССчЕ, изслушано пред първата инстанция, се установява, че
кредиторът не упражнявал възможността по т. 7.6 от ОУ да начисли лихвена надбавка,
в случай, че кредитополучателят престане да изпълнява условията за ползване на
преференциален лихвен процент. Ето защо възраженията в тази насока от въззивника
срещу обосноваността на обжалваното решение, също се явяват неоснователни.
Оспорената разпоредба на б. “л“ от погасителния план не намира приложение
5
към процесното правоотношение, тъй като не налице случай, при който за известен
период да са били налице основания за приложение на различни лихвени проценти.
Неоснователни са оплакванията, че в договора не се съдържа разбивка относно
съдържанието на погасителна вноска. Видно от цитирания погасителен план, подписан
от кредитополучателя и представляващ неразделна част от договора, месечната вноска
включва главница, възнаградителна лихва и такса от 3,50 лева. С това е изпълнено и
изискването за обявяване на всички разходи по кредитирaнето- чл. 11, ал.1, т. 15.
На следващо място, предупреждението за последиците при просрочие на
вноските е поместено в ОУ(чл.18.1 и следващите) съгласно чл. 11, ал.1, т. 16 от ЗПК.
Вземане за нотариални такси не се претендира по делото, нито пък този
компонент е включен като образуващ ГПР. Заключението на ССчЕ не е установило да
са начислявани такива такси. Следователно оплаквания в жалбата по отношение
въпросните такси се явяват несъстоятелни.
На следващо място въззиваемият прави оплакване за неправомерно начисляване
на лихви и неустойки в срока на извънредно положение. Съгласно чл. 6 от Законът за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение не се
прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти,
включително лихви и неустойки за забава, както и непаричните последици като
предсрочна изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи. Разпоредбата е
приложима от 9.04.2020 г. Редакцията от 14.05.2020 г. не касае предоставените кредити
от банки, а само от други финансови институции.
В случая предмет на иска са вземания за мораторна лихва, начислени след
09.04.2020г., а именно 5.08.2020г. до 25.09.2022г., поради което приложението на чл. 6
от ЗМДИП не подлежи на преценка.
От друга страна ограничението по чл. 6 от ЗМДИП се отнася само за
последиците от забавата, но не и за възнаградителната лихва.
С оглед на изложеното и след като не се установи нарушение на друга
императивна материалноправна разпоредба, извън навените основания, се налага
извод за правилност на обжалвания съдебен акт.
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на въззиваемото
дружество се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева, както и за внесен депозит за възнаграждение на особен представител (600 лева) и
за експертиза ( 250 лева)
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3221 от 09.10.2023г., постановено по гр.д. №
12802/2022г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА Ж.Х.Д.,гражданин на Република Франция, роден на ******. в гр. Ла
Машин, със статут на продължително пребиваващ в Република България, с ЛНЧ №
********** ДА ЗАПЛАТИ на “Банка ДСК” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, район „Оборище”, ул. „Московска”, № 19 сумата от 1050
6
(хиляда и петдесет) лева, представляваща разноски, сторени пред въззивната
инстанция, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния съд на
Република България в едномесечен срок от връчване на съобщение до страните при
условията на чл. 280,ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7