№ 5552
гр. София, 01.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Людм. Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Людм. Дранчовска Въззивно
гражданско дело № 20221100510284 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Х. Й. С. срещу решение № 4089/22.11.2021 г. (по отношение на което е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка с влязло в сила решение №
9050/09.08.2022 г.), постановено по гр.д. № 39762/2021 г. по описа на СРС, 32 състав, в
частта, в която са уважени предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл.
240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за сумата от 648,07 лв., главница по договор за
паричен заем № 5530870 от 04.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от
14.04.2021 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 89,17 лв., договорна лихва за
периода 04.07.2019 г. – 29.02.2020 г., както и за сумата от 52,40 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 01.03.2020 г. – 26.03.2021 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
21103/2021 г. по описа на СРС, 32 състав.
Въззивната жалба (първоначално подадена под формата на „възражение“) е бланкетна, като
в същата не са изложени каквито и да било доводи и твърдения по спора за дължимостта на
претендираните суми. Въззивникът е посочил общо, че моли присъдените суми и лихви да
1
бъдат преразгледани и да се определи разсрочено плащане на цялата сума (в уточнителна
молба („жалба“) от 18.01.2022 г.), като с уточнителна молба от 08.04.2022 г. потвърждава, че
обжалва решението в частта, в която предявените срещу него искове са уважени, без да
излага доводи по съществото на спора.
Въззиваемият „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД счита, че решението
на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото обаче е
частично неправилно поради нарушение на императивни материалноправни разпоредби
поради следните съображения:
Сключеният между страните договор несъмнено има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, като
заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на
ЗПК и ЗЗП.
Настоящият съдебен състав споделя изводите на районния съд, че клаузите в процесния
договор, предвиждащи задължения за потребителя за заплащане на такса за експресно
разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 479,07 лв. и неустойка при
непредставяне на обезпечение в размер на 319,41 лв., са нищожни поради противоречие със
закона и с добрите нрави. Същевременно, въззивният съд намира, че посочената такса за
експресно разглеждане следва да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като
съобразно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представлява част от общите
разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
2
трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая, таксата за експресно разглеждане несъмнено представлява разход, свързан с
договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е
била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване
на договора за кредит, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни
вноски, без заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна
на кредитополучателя. Ето защо, съдът намира, че тази такса е следвало да бъде включена в
общия разход по кредита, но от посочения в договора размер на ГПР от 49,50 % е видно, че
тя е изключена от него – в случая при просто математическо изчисление става ясно, че
сборът на уговорените възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане (619,39 лв.)
надхвърля 77 % от размера на предоставената заемна сума (800 лв.), поради което е
очевидно, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (50 % от
размера на главницата) – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар в договора формално
да е посочен размер на ГПР в съответствие с максимално установения в закона, същият не
отговаря на действителния размер на ГПР съобразно всички разходи по кредита, поради
което изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, не са спазени. Тази част от договора е от съществено значение за
интересите на потребителите, тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за
целта е необходимо те да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит.
Поради тази причина неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда
като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание
чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
3
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане
на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г.
по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г.
на ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства е видно, че главницата
по договора в размер на 800 лв. е била изцяло изплатена на ответника, а съгласно
неоспореното от страните заключение на ССЕ, Х. Й. С. е направил едно частично плащане
по процесния договор със сумата от 203,20 лв. С оглед на гореизложените мотиви за
възникнало в тежест на ответника валидно задължение единствено за връщане на чистата
стойност на получения кредит, направеното плащане следва да бъде отнесено за погасяване
на главницата от 800 лв., която е частично изплатена до сумата от 596,80 лв. В посочения
размер искът за главница се явява основателен, а за разликата до пълния предявен размер от
722,40 лв. следва да се отхвърли като погасен чрез плащане, докато претенциите за
възнаградителна и мораторна лихва са изцяло неоснователни поради установената
недействителност на договора за кредит.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде частично отменено, като
предявеният иск за главница следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 596,80 лв.,
исковете за възнаградителна и мораторна лихва следва да бъдат изцяло отхвърлени, а в
останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете, както
следва: сумата от 518,07 лв., разноски в исковото производство пред СРС и в заповедното
производство (т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в
която ответникът е осъден да плати разноски на насрещната страна над тази сума), и сумата
от 75,58 лв., разноски пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът има право на направените пред двете съдебни
инстанции разноски съобразно отхвърлените искове в размер на 18,32 лв., платена държавна
такса за въззивно обжалване (в рамките на първоинстанционното производство липсват
доказателства ответникът реално да е направил разноски).
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
4
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4089/22.11.2021 г. (по отношение на което е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка с влязло в сила решение № 9050/09.08.2022 г.), постановено по
гр.д. № 39762/2021 г. по описа на СРС, 32 състав, в частта, в която е признато за установено,
че Х. Й. С., ЕГН **********, дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *******, по предявените положителни установителни искове
с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК
разликата над сумата от 596,80 лв. до пълния уважен размер на иска от 648,07 лв. (т.е.
за сумата от 51,27 лв.), главница по договор за паричен заем № 5530870 от 04.06.2019 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 14.04.2021 г. до окончателното й изплащане,
сумата от 89,17 лв., договорна лихва за периода 04.07.2019 г. – 29.02.2020 г., сумата от 52,40
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 01.03.2020 г. –
26.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по гр.д. № 21103/2021 г. по описа на СРС, 32 състав, както и в частта, в която Х. Й.
С., ЕГН **********, е осъден да плати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата над
сумата от 518,07 лв. до пълния присъден размер на разноските от 666,75 лв. (т.е. за
сумата от 148,68 лв.), представляваща разноски в исковото и в заповедното производство
пред СРС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
******* срещу Х. Й. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Л*******, положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86
ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за разликата над сумата от 596,80 лв. до пълния уважен размер на
иска от 648,07 лв. (т.е. за сумата от 51,27 лв.), главница по договор за паричен заем №
5530870 от 04.06.2019 г., за сумата от 89,17 лв., договорна лихва за периода 04.07.2019 г. –
29.02.2020 г., както и за сумата от 52,40 лв., представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода 01.03.2020 г. – 26.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 21103/2021 г. по описа на
СРС, 32 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4089/22.11.2021 г. (по отношение на което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка с влязло в сила решение № 9050/09.08.2022 г.),
постановено по гр.д. № 39762/2021 г. по описа на СРС, 32 състав, в частта, в която е
признато за установено, че Х. Й. С., ЕГН **********, дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ
НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *******, по предявения положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9
ЗПК сумата от 596,80 лв., главница по договор за паричен заем № 5530870 от 04.06.2019 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 14.04.2021 г. до окончателното й изплащане, за
5
която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
21103/2021 г. по описа на СРС, 32 състав.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* да плати на Х. Й. С.,
ЕГН **********, адрес: гр. София, ж.к. „Л*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от
18,32 лв., разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Х. Й. С., ЕГН **********, адрес: гр. София, ж.к. „Л*******, да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 75,58 лв., разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6