Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение от 03.01.2012г. постановено по гр.д. № 2199/2011г., В. р. с. на основание чл. 2 т. 2 пр. 2, чл. 5 и чл. 7 ЗОДОВ е осъдил П. на РБ да заплати на С. Н. Р. от с. Д. сумата от 5000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди – неблагоприятни душевни изживявания от засягане на правозащитени духовни блага явяващи се пряка и непосредствена последица от факта на незаконно повдигнато му на 28.05.2001г. по сл. д. № 217/99 г. по описа на ОСлСл В. Т обвинение по чл. 212 ал. 3 пр. 1 вр. ал. 1 НК, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 18.07.2006г. до окончателното й изплащане като за разликата до пълния предявен размер от 19000 лв. иска е отхвърлен като неоснователен и недоказан. П. на РБ е осъдена да заплати на Р. сумата от 81, 57 лв., представляваща направени в производството разноски, съразмерно с уважената част на иска. Със същото решение С. Р. е осъден да заплати по сметка на ВТРС държавна такса в размер на 560 лв. върху отхвърлената част от иска. П. на РБ, чрез районният прокурор на ВТРП, е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част, включително и в частта за разноските. Навеждат се доводи за неправиÙност на решението, доколкото в осъдителния диспозитив съдът не е посочил, на която точно алтернативна от чл. 2 т.2 пр. 2 се позовава, за да присъди обезщетението. Сочи се, че липсва незаконосъобразност на действията на прокуратурата, от които се претендира да са настъпили неимуществени вреди, тъй като наказателното производство е прекратено по давност, която е изтекла в хода на разследването. Алтернативно се изтъква, че присъденото обезщетение в размер на 5000 лв. е завишено, с оглед конкретиката на делото. Твърди се, че ищецът е способствал върху него да се стовари такова обвинение, както и че се претендират неимуществени вреди като се сочат статии от вестници, които датират преди образуването на досъдебното производство и преди повдигането на обвинението. Отправя се искане до ВТОС да отхвърли изцяло като неоснователен предявения иск, а в условията на евентуалност се иска намаляване размер на присъденото обезщетение. Недоволен от решението, но в отхвърлителната му част, е останал ищецът Р. като подава въззивна жалба чрез пълномощника си адв. К. М. от ВТАК. В жалбата излагат съображения за неправилност на извода на районният съд, че сумата от 5000 лв. е достатъчна, за да се обезщетят моралните вреди и душевните страдания за близо осемте години наказателно преследване срещу ищеца. Сочи се, че в резултат на това производство ищецът е останал на една пенсия, синът му е бил съкратен от кооперацията, изпитвал е страх от изхода на делото и трудно е преглъщал мълчанието на бившите си партийни съмишленици и подмятанията на хората за случая. Възразява се срещу извода на съда, че Р. е допринесъл за увреждането. Твърди се, че действията на прокуратурата по повдигането на обвинението са станали причина за публикациите в пресата, които допълнително са повишили отрицателния ефект върху психическите преживявания на ищеца. Сочи се, че присъдения размер на обезщетението не съответства на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Моли се окръжния съд да уважи изцяло предявения иск като осъди П. на РБ да заплати на С. Р. сумата от 19 000 лв. като се присъдят разноски и за двете инстанции. По така депозираните въззивни жалби в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК страните в производството не са подали отговор. В съдебно заседание въззивните жалби се поддържат като в писменото си становище пълномощника на ищеца доразвива съображенията си за неправилност на атакуваното решение включително и в частта с която ищецът е осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част на иска. За да се произнесе, въззивният съд съобрази: Въззивните жалби са подадени в законноустановения срок от легитимни страни, която имат правен интерес от обжалването на решението в съответните му части. Жалбите отговаря на изискванията на чл.260 и 261 от ГПК, поради което съдът ги намира за допустими и следва да ги разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на решението и намира, че същото е валидно и допустимо. Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбите оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Първоинстанционното производство има за предмет предявен от С. Н. Р. против П. на РБ иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 2 ЗОДОВ за сумата от 19 000 лв. В исковата молба са изложени твърдения, че през 1999 г. срещу ищеца е образувано следствено дело № 217/1999г. по описа на ОСлСл В. Т., по което му е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 212 НК. Наказателното производство било прекратено с постановление на ВТРП от 26.04.2006г., влязло в сила на 18.07.2006г., след като било потвърдено с определение на ВТРС по ЧНД 871/2006г. Твърди се, че обвинението е станало достояние на много хора, тъй като имало над десет публикации в централния и местен печат, като дори е имало парламентарни питания за това. Твърди се, че в резултат на несправедливото обвинението ищецът е бил уволнен от работа си в „З.” В. Т. и бил освободен от ръководния си пост в БЗНС, седем години живял в страх как ще завърши наказателното производство и какви ще са последиците от него. Изкарал десетки безсънни нощи от притеснения и тревоги, многократно бил викан и разпитван в полицията и следствието. Била му взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 100 000 неденом. лева, която сума надхвърляла месечния му доход. Не можал да си намери нова работа, както и синът му, който дълго време бил безработен. Твърди се, че вследствие на незаконното обвинение изпадал в стрес, чувствал се смачкан и унизен психически, получил хипертония и бил опериран от херния, бил изолиран от обществото и познатите си. В отговора си П. РБ оспорва изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан. Недоказани били твърдените от ищеца болки и страдания, а досъдебното производство било прекратено поради изтекла давност за престъпленията по чл. 316 НК. Релевира се възражение за освобождаване от отговорност респ. намаляване на основание чл. 5 ЗОДОВ. Алтернативно се сочи, че претендирания размер на обезщетението от 19 000 лв. е значително завишен и неотговаря на изискванията за справедливост. От фактическа страна между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата по делото, че с Постановление от 05.04.1999г. на ВТРП срещу ищеца е образувано предварително производство за престъпление по чл. 212 ал. 3 пр. 1 вр. ал. 1 НК, както и за престъпление по същият текст, но този път в съучастие с още две лица – С. М. и Б. Х./сл. д. № 217/1999г. по описа на ОСлСл В. Т., пр. преписка 2340/1998г. на ВТРП /. С постановление от 28.05.2001 г. на следовател при ОСлСл – В. Т. ищецът С. Р. е бил привлечен като обвиняем по сл. д. № 217/1999г., за това че на 10.11.1997г. в гр. В. Т. чрез използване на документи с невярно съдържание получил от ДФ „З.” 37 805 360 неденоминирани лева с намерение противозаконно да ги присвои като имуществото е в големи размери - престъпление по чл. 212 ал. 3 пр. 1 вр. ал. 1 НК. С ново постановление за привличане на обвиняем от 22.10.2001г. водещия разследването следовател е конкретизирал използваните от Р. документи с невярно съдържание – опростена фактура № 1597/24.10.1997г., издадена от „С.с.” гр. С. за покупка на пшеница за семе на стойност 29 807 040 неденом. лева, опростена фактура с № 1074/07.11.1997г., издадена от „З.” ЕООД гр. В. . за дисковане за пшеница върху 2 980 дка на стойност 7 998 320 неденом. лева, както и договори за наем на земеделски земи със ЗППК „П.” с. П. от 30.10.1997г. в размер на 3000 дка, с манастир „Св. А. М.” с. П. от 05.10.1997г. в размер на 6000 дка, с ЧППК „С.” с. Ц. К. в размер на 2500 дка, като е променил квалификация на деянието, посочвайки, че се касае за имущество в особено големи размери, представляващо особено тежък случай – престъпление по чл. 212 ал. 4 вр. ал. 1 НК. Със същото постановление на ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 100 000 неденом. лева. С постановление от 02.01.2002г. на ВТОП частично е прекратено наказателното производство срещу С. Р. и другите две лица по отношение на обвинението за престъпление по чл. 212 ал. 4 НК като делото е върнато на ВТРП. С постановление от 26.04.2002г. на ВТРП сл. дело № 217/1999г. е върнато на ОСлСл В. с дадени указания за допълнително разследване. На 31.03.2003г. сл. дело е изпратено на ВТРП с обвинително заключение. С постановление от 10.04.2003г. на ВТОП е отказано да се приеме за наблюдение сл. д. № 217/1999г. на ОСлСл В. Търново и делото е върнато по компетентност на ВТРП. С постановление от 22.04.2003г. на ВТРП следственото дело отново е върнато за допълнително разследване. С постановление от 02.09.2003г. на следовател при ОСлСл – В. Т.С. Р. отново е привлечен като обвиняем за това, че на 10.11.1997г. в гр. В. Т. чрез използване на документи с невярно съдържание или неистински или преправени документи: договор с ЧППС "С." с. Ц.К. за наета земя на кооперацията в размер на 2500 дка, фактура № 1597/24.10.1997г., издадена от "С.с." гр. С. за покупка на пшеница за семе на стойност 29 807 040 неденом. лева, договор от 30.10.1997г. със ЗППК "П." с.П. за наета земя от кооперацията в размер на 3000 дка, договор от 05.10.1997г. с м. "Св.А.М." с. П. за наета земя в размер на 6000 дка и фактура с № 1074/07.11.1997г., издадена от "З." ЕООД гр. В.Т. за дисковане за пшеница върху 2 980 дка на стойност 7 998 320 неденом. лева, получил без правно основание чуждо движимо имущество сумата от 37 805 360 неденоминирани лева по договор с ─Ф „З.” № 406016 от 30.09.1997г. с намерение противозаконно да ги присвои. Този път деянието на ищеца е квалифицирано като престъпление по чл. 212 ал. 1 НК. След всяко от привличанията на ищеца като обвиняем същият е разпитван в това му качество, а впоследствие му е предявявано и предварителното производство. На 03.09.2003г. следователят е изготвил ново обвинително заключение и е изпратил делото на ВТРП, но с постановление от 06.10.2003г. на зам. районния прокурор на ВТРП, сл. дело е върнато за доразследване с дадени указания в тази насока. На 11.02.2004г. сл. дело отново е изпратено на РП – В. Т. с мнение за предаване на съд на С. Р. и С. М. за престъпление по чл. 212 ал. 1 НК. С постановление от 09.03.2004г. наблюдаващият прокурор при ВТРП е върнал за пореден път сл. дело за допълнително разследване. Със заключително постановление от 13.04.2006г. сл. дело е изпратено на ВТРП с изпълнени указания. С постановление от 26.04.2006г. на прокурор при ВТРП е прекратено наказателното производство по сл. дело №217/1999г. на ОСлСл – В. Т.водено срещу С. М., С. Р. /ищецът/ и Б. Х. за престъпление по чл. 212 ал. 4 вр. ал. 1 НК /чл. 212 ал. 3 вр. ал. 1 НК ред. от 1993г./и за престъпления по чл. 316 вр. чл. 308 ал. 1 НК и по чл. 316 вр. чл. 309 ал. 1 НК и са отменени взетите мерки за неотклонение. В съобразителната част на постановлението е посочено, че обвинението за престъпление по чл. 212 НК е останало недоказано по безспорен и категоричен начин, а по отношение на другите престъпления по чл. 316 НК е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване. С определение № 330/13.06.2006г. постановено по ЧНД № 871/2006г., влязло в сила на 18.07.2006г., е потвърдено постановлението за прекратяване на наказателното производство. С оглед установяване вида и интензитета на понесените неимуществени вреди и тяхното проявление са разпитани свидетелите С. М., бивш кмет на с. Д., Д. К.– съсед, В. Р. – съпруга на ищеца и е приобщено като писмено доказателство по делото – медицински документ изхождащ от личния лекар на ищеца. От показанията на свид. Ст. М. се установява, че познава ищеца от дълги години. Като кмет на селото знаел, че същият е получавал призовки от следствието /5-6 пъти/, тъй като те се връчвали чрез кметството. Разбрал от разговори из селото, че става въпрос за тегленето на някакви пари от Р.. След като започнал да получава призовките ищецът се затворил в себе си, странял от хората, изглеждал измъчен и отчаян. Р. му казвал, че е невинен и че не е теглил пари и ако трябва да връща тези пари няма от къде да ги вземе. Ищецът му се бил оплакал, че не се чувства добре с главата и че е ходил на операция. Бил освободен от поста си в „З.” след като е започнал да получава призовките. От показанията на свид. Купичков се установява, че познава Р. от ученическите им години. Бил прочел през 2001г. във в-к „Б.”, че ищецът е злоупотребил с някакви пари. В личен разговор с него разбрал, че му е повдигнато обвинение за присвояване на близо 40 млн. стари пари. Хората в селото останали изненадани от статията и започнали да гледат ищеца с презрение и го отбягвали, а преди да му повдигнат обвинение бил уважаван в селото. Р. тежко преживял това, махнали го и от ЦРК на БЗНС гр. С., а впоследствие починал сина му. След повдигане на обвинението спрял да работи. От показанията на съпругата на Р. се установява, че последният е уволнен от работа след като са започнали да го викат в полицията, а тогава е нямал още години за пенсия. Станал много затворен и взел да страни от хората, в селото го гледали като престъпник. След като е започнал да получава призовки от полицията му се появило високо кръвно налагане и започнал често да посещава болнични заведения. Мъжът й през цялото време твърдял, че е невинен. Не спял по цели нощи, мислейки за случилото се. Преди около две години получил пристъп на сърдечна недостатъчност, за което лежал в болницата в гр. В. Т. От приложения по делото медицински документ се установява, че през 2000 г. Р. е регистриран с артериална хипертония, през 2008г. е получил световъртеж от централен произход, през 2009г. бил опериран от ингвинална херния, през 2010г. му е имплантиран постоянен песмейкър, открит му е захарен диабет и хиперплазия на простата. От приложените по делото заверени преписи от печатни издания /в-к Д.а и в-к Т./ се установява, че по повод образуването на наказателното производство в статии със заглавие „Пладнешки обири чрез фючърсни сделки” и „Земеделци на съд за измама” е посочено името на С. Р. като съпричастен с описаните действия като в последната статия изрично се подчертава, че на Р. е повдигнато обвинение за измама в особено големи размери. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: От изложените в исковата молба фактически твърдения и направеното искане, съдът счита, че е предявен иск против П. на РБ с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 2 ЗОДОВ за сумата от 19 000 лв. В тази цифрова квалификация на ищцовата претенция, според виждането на прокуратурата е налице несъответствие с материалния закон, което според настоящият състав очевидно се дължи на различния подход към дефинирането на законовите разпоредби като предложения и алтернативи, правено от съд и прокуратурата. Същото е несъществено за крайния изход на спора, а и детайлизирането на законовите разпоредби на алтернативи не е установена практика по гражданските дела. В разпоредбата на чл. 2 ал. 1 т. 2 ЗОДОВ е предвидена обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Действията по повдигането и поддържането на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето, че извършеното деяние не е престъпление или че наказателното производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, тъй като е налице идентичност на хипотезите „недоказаност на обвинението” и „деянието не е извършено от лицето” /т. 7 от ТР № 3/2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК/ като тук законодателят квалифицира обвинението като незаконно независимо, че отделните процесуално – следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващите органи. В случая ищецът С. Р. е привличан като обвиняем на три пъти с постановления на водещия разследването следовател при ОСлСл В. Т. от 28.05.2001 г. за престъпление по чл. 212 ал. 3 пр. 1 вр. ал. 1 НК, от 22.10.2001г. за престъпление по чл. 212 ал. 4 вр. ал. 1 НК и от 02.09.2003г. за престъпление по чл. 212 ал. 1 НК като всички те са предявени на ищецът. По съществото си това представлява процесуална дейност на следователя по реда на чл. 212 НПК /отм./, която разпоредба задължава последния да предяви на обвиняемия ново обвинение, когато на предварителното производство се разкрият основания да се приложи закон за по – тежко наказуемо престъпление или закон за същото, еднакво или по – леко наказуемо престъпление при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или да се включат в обвинението нови престъпления или нови лица. Налице е едно обвинение като меродавно за наказателната отговорност на обвиняемия е последното му предявено обвинение, което изключва предшестващите го. В гражданския аспект на проблема, разглеждан на плоскостта на ЗОДОВ, това обаче не означава, че предхождащите обвинения са заличени и не са съществували в правния мир. Напротив те следват съдбата на последното обвинение и ако то е незаконно, неблагоприятните последици за обвиняемият се преценяват от момента, в който той за първи път е привлечен като обвиняем. Последното обвинение, което е предявено на Р. е за престъпление по чл. 212 ал. 1 НК, предварителното производство по което е прекратено с постановление от 26.04.2006г. на наблюдаващия прокурор при ВТРП. В мотивите на същото изрично е подчертано, че обвинението за престъпление по чл. 212 НК е останало недоказано по безспорен и категоричен начин. От това следва, че е налице основанието по чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 2 ЗОДОВ – прекратяване на наказателното производство поради недоказаност на обвинението, въз основа на което може да се претендира обезщетение от държавните органи съгласно чл. 7 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове са последвалÞ вредите. Когато досъдебното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението субекти на тази отговорност могат да бъдат само тези правозащитни органи оправомощени да повдигат и поддържат обвинение за престъпления от общ характер, какъвто орган се явява П. на РБ. В случая пасивната легитимация на последната произтича от факта, че по силата на ЗИД на ЗСВ /ДВ бр. 33/30.04.2009г./, П. на РБ е станала правоприемник на активите, пасивите, архива и всички други права и задължения на бившите О. .с., които са трансформирани в О. с. о. към съответните Окръжни прокуратури т.е. те са станали част от единната и йерархична структура на П. на РБ. Съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането т.е. трябва да е налице причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. По делото безспорно е установено обстоятелство, че в резултат на незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания през периода, в който е бил обвиняем. Видно от показанията на разпитаните свидетели, които съдът кредитира като достоверни, същият е бил измъчен, отчаян, стресиран, получил разстройство в съня, станал е неконтактен /затворил се е в себе си и е странял от хората/ като същевременно общественото мнение за него придобило негативен оттенък /хора от селото започнали да го отбягват, да го гледат с презрение като престъпник/. В тази връзка следва да се има предвид, че гласност на случая е даден в редица печатни издания още преди ищецът да бъде привлечен към наказателна отговорност. Преди този момент са били и парламентарните питания и разследването назначено от министъра на земеделието по повод на излязлата в пресата информация, установената артериална хипертония /през 2000г./, както и освобождаването му от работа в „З.” гр. В. Т. и партийният му пост в БЗНС, поради което не може да се приеме за доказано, че установените душевни страдания на ищеца са породени единствено и само от повдигнатото му за първи път обвинение на 28.05.2001г. Но такива неминуемо са настъпили, предвид обстоятелството, че всяко обвинение в извършване на престъпление, още повече това което има характера на незаконно, засяга честта и достойнството на индивида. Другите заболявания на ищецът, за които той претендира обезвреда, са установени няколко години след като е прекратено наказателното производство и не са доказа от ищецът, че те са вследствие на воденото срещу него разследване. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за справедливост и да възмезди увредения за всички претърпени от него морални вреди. Размерът на това обезщетение се определя от съда по справедливост /чл. 52 ЗЗД/, което понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда. Това са тежестта на повдигнатото срещу ищеца обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената му мярка за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху физическото и психическото здраве на обвиняемия, върху доброто му име в обществото и върху взаимоотношенията му със семейството, близките и приятелите му, наличието на съпричиняване на вредите от страна на обвиняемия, при направено възражение в тази насока. В случая всяко едно от привличанията на ищеца като обвиняем е било за различни състави на едно и също тежко умишлено престъпление по чл. 212 НК /документна измама/ като наказателното преследване срещу него е продължило малко над пет години и два месеца /28.05.2001г. – 18.07.2006г. Срок, който надвишава изискването заложено в чл. 6 ал. 1 от ЕКЗПЧОС за провеждане на производство в „разумен срок” като от материалите по следственото дело не се установява това забавяне да се дължи на неправомерно поведение от страна на ищеца. Напротив констатира се неритмичност и непоследователност в дейността на органите по разследването, довели до надхвърляне разумния срок на разследването. По отношение на ищеца, на 22.10.2001г., е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в раþмер на 100 000 неденом. лева, отменена на 26.04.2006г. с постановлението за прекратяване на производството. Недоказано остана твърдението на ищецът, че този размер на гаранцията е надхвърлял месечния му доход като тук следва да се има предвид, че тази мярка за неотклонение не е извадила ищецът от обичайната му семейна и социална среда. По делото се установи безспорно, че Р. е изживял отрицателни емоционални страдания от повдигнатото му обвинение, който естествено са съществували, докато е било висящо предварителното производство, както и че е поради това е последвало уронване на доброто му име в обществото. Не се доказва обвинението да е повлияло негативно в отношенията на ищеца със семейството му и с близките. В тази връзка не се доказа по делото, че твърдяното уволнение на сина на ищеца е в пряка причинност в повдигнатото му обвинение. При определяне на конкретния размер на дължимото обезщетение съдът съобрази още възрастта на ищеца, който е бил на 71 г. при първоначалното му привличане като обвиняем т.е в пенсионна възраст, поради което не може да се приеме, че невъзможността на ищеца да си намери работа е в причинна връзка единствено и само с висящото наказателно производство. При изложените съображения настоящият състав споделя виждането на ревизираната инстанция, че сумата от 9000 лв. се явява справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение. Преди да присъди този размер на обезщетението съдът обаче следва да се занимае с наведеното в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение по чл. 5 ЗОДОВ – за освобождаване на ответника от отговорност поради изключителна вина на пострадалия респ. намаляване размера на обезщетението поради виновен принос на последния за увреждането. По отношение на първата хипотеза в т. 3 от ТР № 3/2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК е дадено разяснение, че държавния орган няма да отговаря за увреждането, ако единствения казуален фактор, който го предизвиква е поведението на пострадалия. От доказателствата по делото не се установява поведението на ищеца да е единствения такъв фактор за настъпването на вредоносния резултат, доколкото за съставомерността на деянието по чл. 212 НК, за което Р. е привлечен като обвиняем, не е достатъчно само използването на опорочени документи. Обстоятелството, че част от престъпния състав на документната измама е относим към документите престъпления по глава IX от Особената част на НК и по отношение на тях наказателното производство е прекратено, поради изтекла абсолютна давност не може да освободи изцяло П. на РБ от отговорност. Още повече, че със своето процесуално поведение органите на досъдебното производство са позволили да изтече предвидения в закона давностен срок. По отношение на втората хипотеза чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ предвижда, че за да се намали обезщетението е необходимо настъпилия вредоносен резултат да е в причинно – следствена връзка с поведението на пострадалия т.е. пострадалия с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно да е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение. Видно от наличните по следственото дело материали Р. е използвал пред ДФ "З." документи с невярно съдържание респ. с преправено такова - фактура № 1597/24.10.1997г., издадена от "С.с." гр. С. за покупка на пшеница за семе на стойност 29 807 040 неденом. лева /разпити свид. М.Р. и С. А.том II/ и договор с ЧППС "С." с. Ц.К. с преправено от него съдържание /графологична експертиза лист 76-82 том II/. Това обстоятелство следва да се отчете и навежда въззивния съд на извода, че в основата на започналото срещу Р. наказателно производство все пак стои противоправно по своя характер негово поведение. Естествено то не е било достатъчно спрямо него да бъде повдигнато обвинение за престъпление по чл. 212 НК. До такова е следвало да се стигне едва след като органите на разследването са положени нужните процесуални усилия за събиране на категорични доказателства във виновността на ищеца за визираното престъпно деяние. Неминуемо обаче тези неправомерни действия на ищецът са допринесли за увреждането в смисъла вложен в разпоредбата на чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ и са основание за намаляване размера на обезщетението. От друга страна обаче следва да се държи сметка за обстоятелствата, че по делото липсват данни след образуването му ищецът да е пречил на разследването, да не се е явявал при призоваване за разпит, с едно изключение, да се е укривал т.е. да е бил причина за забавяне на разследването. По тези причинни настоящият състав на окръжния съд намира, че прилагайки правилото на чл. 5 ал. 2 ЗОДОВ, на ищецът С. Р. следва да се присъди сумата от 7000 лв. т.е. обезщетението от 9000 лв. да се редуцира с 2000 лв., а не с 4000 лв., както е приел районният съд. Определянето на обезщетение в по – голям размер от присъдения би нарушило принципна на справедливостта, поради което и искът за горницата над 7000 лв. до пълния предявен размер от 19 000 като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Тъй като изводите на настоящата инстанция частично съвпадат с изводите на ВТРС, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила в частта, с която искът по чл. 2 ал.1 т. 2 пр. 2 ЗОДОВ е уважен за сумата от 5000 лв. и отхвърлен за разликата над 7000 лв. до сумата 19000 лв. В частта, с която искът по чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 2 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата от 5000 лв. до 7000 лв., решението следва да се отмени и вместо него постановено друго, с което посочената разлика от 2000 лв. бъде присъдена, ведно със законната лихва върху тази сума от 18.07.2006г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта с която Р. е осъден да заплати по сметка на ВТРС сумата 560 лв. държавна такса върху отхвърления размер на иска. Към момента на образуване на производството пред районния съд – 20.05.2011г. е действала новата разпоредба на чл. 9а ЗОДОВ, съгласно която за дела по този закон се внася проста държавна такса. Според чл. 2а т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК тази такса е в размер на 10 лв. респ. 5 лв. за въззивно обжалване. Видно от тези разпоредби държавната такса не е пропорционална и неправилно районният съд е присъдил такава в ползва на държавата върху отхвърлената част от иска. При тази ситуация влиза в действия нормата на чл. 10 ал. 3 ЗОДОВ, съгласно която, ако искът бъде уважен частично, съдът осъжда ответника да заплати на ищеца разноските по производството, включително и внесената от него държавна такса. В случая за двете инстанции общо 15 лв. При спазване правилото на същата разпоредба изр. второ на ищецът следва да се присъди възнаграждение за един адвокат съразмерно с уважената част от иска или 110, 53 лв. т.е. претенцията на ищеца за присъждане на разноски в производството е основателна до сумата от 125, 53 лв. Доколко първата инстанция е осъдила ответната страна да заплати в полза на ищеца разноски в размер на 81, 57 лв., въззивния съд следва да постановил осъдителен диспозитив за разликата до 125, 53 лв. или за 43, 96 лв. Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд, Р Е Ш И: ОТМЕНЯрешение от 03.01.2012г., постановено по гр.д. № 2199 по описа за 2011г. на Великотърновския районен съд, в частта с която е отхвърлен предявения от С. Н. Р. от с. Д. против П. на РБ иск с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 2 ЗОДОВ за присъждане на неимуществени вреди за разликата над сумата 5000 лв. до сумата от 7000 лв. и вместо него постановява: ОСЪЖДА П. на Р. Б. гр. С., бул. „В.” № * да заплати на С. Н. Р., ЕГН: * от с. Д., общ. Л., ул. „К. Д. Н.” № 56 сумата от 2000 /две хиляди/ лева, представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му на 28.05.2001г. обвинение по чл. 212 НК по сл. д. № 217/1999г. на ОСлСл – В. Търново, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.07.2006г. до окончателното й изплащане. ОТМЕНЯ решение от 03.01.2012г., постановено по гр.д. № 2199 по описа за 2011г. на В. р.с., в частта с която С. Н. Р., ЕГН: * от с. Д., общ. Л., ул. „К. Д. Н.” № * е осъден да заплати по сметка на ВТРС сумата от 560 /петстотин и шестдесет/ лева, представляваща държавна такса върху отхвърлената част от иска като неправилно. ОСЪЖДА П.на Р. Б. гр. С., бул. „В.” № * да заплати на С. Н. Р., ЕГН: * от с. Д., общ. Л., ул. „К. Д. Н.” № * сумата от 43, 96 /четиридесет и три лева и деветдесет и шест стотинки/ лева, представляваща направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска. ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част. Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Р. Б., в месечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |