Р Е Ш
Е Н И Е
№140
гр. Несебър, 01.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр. д. № 980 по описа на Районен съд Несебър за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 286 ЗЗД.
От ищеца „С.В.” ЕООД срещу ответницата Е.К.Г. е
предявен иск по чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД за установяване
дължимостта на сумата от 1200 евро, представляваща дължимо възнаграждение с
включен ДДС по договор за управление и поддръжка на комплекс „С.В.” от
24.07.2017г., формирано като сбор на дължимите такси за периода май 2016г. –
април 2018г., ведно със законната лихва, считано от 07.06.2019г. Ищецът твърди,
че на 24.07.2017г. между него и Е.К.Г. (в качеството й на
собственик на апартамент *, ет. *, в сграда „*” от комплекса) бил сключен
договор за поддръжка и управление. Навежда, че Г. се задължила да заплати
сумата от 500 евро без ДДС за периодите от май 2015г. до април 2016г. и от май
2016г. до април 2017г. Твърди, че тя заплатила дължимото до месец април 2016г.,
но не заплатила сумата за периода май 2016г. – април 2017г. Сочи, че в чл. 3 от
договора било предвидено продължаване на срока му, ако 7 дни преди изтичането
му никоя от страните не изпрати предизвестие за прекратяване. Твърди, че ищецът
се задължил да осъществява цялостно организационно, техническо и
административно обслужване на комплекса, както и поддръжка, почистване и охрана
на общите части и намиращите се в него зелени площи, басейн и други съоръжения.
Излага, че според клаузата на чл. 2.5 от договора възнаграждението се дължи
авансово за следващата година, най-късно до 15-ти септември на текущата година.
Навежда, че по т. 2.1 от договора страните се споразумели едногодишният период
да започва през месец май на текущата година и да завършва през месец април на
следващата. Обръща внимание, че ищецът изпълнявал задълженията си по договора.
Сочи, че след издаването на заповед за изпълнение ответницата е заплатила
сумата от 1000 евро за периода от май 2018г. до май 2020г. Навежда, че към
момента все още не са заплатени таксите за периода май 2016г. – април 2018г.
Сочи, че нотариалния акт посочва ответницата като собственик на апартамент.
Обръща внимание, че не е налице неравноправна клауза в договора. Намира, че с
договора са предвидени задължения за заплащане на такси за предходни периоди –
преди 2017г. С тези доводи моли искът да бъде уважен. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК от особения представител на ответницата е подаден отговор
на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва. Оспорва се като неверен
представеният към исковата молба нотариален акт, като се сочи, че същият не
може да удостовери фактът, че ответницата е собственик на имот в посочения комплекс.
Твърди се, че ответницата не е подписала приложения договор. Обръща се
внимание, че като страна по договора е посочено друго лице. Сочи се, че с
договора не са поети задължения за заплащане на такса за периода 05.2016г. –
04.2017г. и 05.2017г. – 04.2018г. Навежда се, че липсва уговорен размер на
дължимата такса. Твърди се, че ответницата е „потребител” по смисъла на ЗЗП, а
разпоредбата на чл. 3 от процесния договор представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, т. 8 от ЗЗП. Оспорва се твърдението, че таксата за периода
05.2018г. – 04.2019г. е платена от ответницата. Сочи се, че в договора не е
договорен падеж за плащане, поради което същата е следвало да се заплати след
отправена покана. В тази връзка се твърди, че не се дължи нито лихва за забава,
нито разноски за тази част от иска. Излага се, че сума за периода 05.2016г. –
04.2017г. не е договаряна. За сумата за периода 05.2017г. – 04.2018г. се
твърди, че с договора не са уговорени нито падеж, нито размер, поради което за
нея не се дължат лихви. Отправя се възражение за прекомерност на претендираното
от ищеца адвокатско възнаграждение. Твърди се, че ищецът не е извършвал
поддръжка и обслужване на апартаментите. Развиват се съображения срещу
доказателствената сила на нотариалния акт. С тези доводи от съда се иска да
отхвърли иска.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД, по
който в доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна
връзка с ответницата – договор за управление и поддръжка на комплекс „С.В.” от
24.07.2017г., по който ищецът е престирал – изпълнил задълженията си за
процесните периоди, а за ответницата е възникнало задължение за заплащане на
претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на претенцията си и
настъпването на изискуемостта на всяка от отделните суми.
По
направените от ответницата възражения за нищожност на клауза от договора в
нейна доказателствена тежест е да докаже твърдяната нищожност.
От
договор за управление и поддръжка на комплекс „С.В.” с превод на български език
(на л. 53 – л. 66 от делото) се установява, че ответницата Г. сключила с ищеца
„С.В.” ЕООД договор от 24.07.2017г., с който се задължила да заплаща на изпълнителя
(дружеството ищец) годишна такса в размер на 500 евро за май 2015/април 2016,
която следва да се заплати в брой, ведно с 20 % ДДС – чл. 2.1 и чл. 2.2 от
договора. В чл. 3 от договора е предвидено, че се сключва за една година от
датата на подписването му, като в случай, че в срок до 7 дни преди изтичането
му никоя от страните не изпрати до другата писмено предизвестие за
прекратяване, договорът автоматично се продължава за още една година, като тази
клауза се отнася и за изтичането на всяка следваща година. В договора са
предвидени задължения на изпълнителя (ищеца), свързани с поддръжката на
комплекса. Предвидено е, че собственикът е длъжен да заплати на изпълнителя
годишна такса в срока, определен в договора и в размера, определен в чл. 2.1 от
договора – чл. 6.1 от договора. Срокът за заплащане на такса за май
2015/април/2016 е определен от 15.05.2015г. до 15.09.2015г. (чл. 2.5 от
договора).
Съдът
намира за установено въз основа на този договор и на нотариален акт за продажба
на недвижим имот № **, том ***, рег. № ***, дело № 450 от 25.06.2013г. на
нотариус Линка Чуткина (на л. 13 – л. 16 от делото), че ответницата Е.Г.
притежава собственост в апартамент № *, находящ се на първи жилищен етаж от
сграда В във ваканционно селище „С.В.”. Като собственик тя е подписала и
цитирания договор за управление и поддръжка. Възраженията на особения й
представител срещу договора и нотариалния акт се приемат за неоснователни.
Следва да се отбележи, че подписите в тези документи не са оспорени, не е оспорено
и съдържанието на нотариалния акт. Поради тази причина не е открито и
производство по чл. 193 от ГПК. Видно е, че в нотариалния акт се съдържат
отбелязвания както за вписването му, така и за подпис и печат на нотариуса.
Поради тази причина възраженията в обратната насока на особения представител на
ответницата са неоснователни. Става въпрос за бледо копие на нотариалния акт,
но при липсата на оспорване на автентичността му и верността на съдържанието му
не се е наложило да се изисква оригинал или друго копие от този документ. Ето
защо съдът го кредитира и намира, че установява право на собственост на
ответницата върху част от цитирания имот. Освен това от значение в случая е
сключеният от нея договор, който е и основанието на предявения иск. Видно е, че
същият е сключен от собственика на апартамент ***. По делото се установи, че Е.Г.
е собственик на апартамент № * в сграда *, на първи етаж. Установи се (от
свидетелските показания на св. Костадинов), че номерацията *** съответства на
апартамент № *, на първи етаж в сграда В от комплекса. Ето защо взаимното
тълкуване на доказателствата води до извод, че Е.Г. е страна по договора, макар
и да го е подписала с имена „Лена
Г.”.
Съдът
намира, че по делото се доказа и извършвана поддръжка на комплекса и още веднъж
се потвърди, че Г. е собственик в него – свидетелските показания на св.
Костадинов.
При
установяването на горните факти следва да се отговори на въпроса дали процесният
договор е обвързал Е.Г. да заплаща такса поддръжка за периода месец май 2016г.
– месец април 2018г. За отговор на този въпрос е необходимо да се разтълкуват
клаузите на договора при спазване на чл. 20 ЗЗД- при съпоставяне на връзките
между отделните уговорки и извеждане на действителната обща вола на страните.
Няма спор, че договорът е сключен на 24.07.2017г. С него е уговорено
заплащането на такса поддръжка за вече изминал период май 2015/април 2016г.
Няма пречка между страните да бъде постигната уговорка за заплащане на такса за
минал период. Следва обаче да се обърне внимание на разпоредбата на чл. 3 от
договора, която предвижда автоматичното му продължаване за още една година –
след изтичането на една година от датата на подписването му. По силата на тази
разпоредба договорът следва да се счита за продължен с още една година, считано
от 24.07.2018г., а впоследствие и с още една година, считано от 24.07.2019г.
При това положение се поставя въпросът какви задължения възникват за
собственика (ответницата) с оглед продължаване действието на договора и след
24.07.2018г. Очевидно за периода 24.07.2017г. – 24.07.2018г. ответницата е
следвало да плати 500 евро + 20% ДДС, представляващи дължима такса за периода
май 2015/април 2016. Това е изричната воля на страните, обективирана в чл. 2.1
и чл. 2.2 от договора. При тълкуване на клаузите му (в това число чл. 6.1 от
него) може да се направи извод, че основното задължение на собственика е да
заплати „годишна такса” в размера по чл. 2.1 от договора. Никъде в договора не
е предвидено за кой период ще се отнася годишната такса при автоматичното му
продължаване от 24.07.2018г. до 24.07.2019г. и впоследствие от 24.07.2019г. до
24.07.2020г. След като липсва такава уговорка и при спазване на разпоредбата на
чл. 20 от ЗЗД, съдът достигна до извод, че за посочените периоди следва да се
заплаща текуща такса, дължима именно за тези периоди, съобразно размера,
определен в чл. 2.1 от договора. Т.е. цялостното тълкуване на договора налага
извод, че Е.Г. се е задължила да заплати общо 600 евро – годишна такса за
поддръжка за периода май 2015/април 2016, а впоследствие – с автоматичното
продължаване на договора, се е задължила да заплати още 600 евро за периода 24.07.2018г. –
24.07.2019г. и други 600 евро за периода 24.07.2019г. – 24.07.2020г.
По
делото е определен период на претендираните задължения месец май 2016г. – месец
април 2018г. Следва да се има предвид, че по силата на договора от 24.07.2017г.
не е уговорено заплащане на такса поддръжка за посочените периоди. Вярно е, че
таксата, уговорена за плащане с договора е за минал период, но той е преди
месец май 2016г. Липсва каквато и да е друга уговорка, която да навежда, че при
продължаване на договора следва да се заплащат такси за периода май 2016г. –
април 2018г. Както се посочи тълкуването на договора води до извод, че след
продължаването му таксите по него следва да се изплащат текущо – за периода на
действието му. Този извод произтича на първо място от обстоятелството, че в
договора е уговорена за плащане такса с определен конкретен период – май
2015/април 2016, а така също и от обстоятелството, че с клаузата за
автоматичното му продължаване не е вменено задължение на собственика да заплаща
таксите за след 2016г., а единствено „годишна такса” в размерите по чл. 2.1 от
договора. Така използваният общ израз „годишна такса” може да отразява
единствено воля на страните таксата по договора да се заплаща за срока на
действието му, а не за минали периоди. Както се посочи в договора е налице
изрична уговорка, касаеща минал период (2015г. – 2016г.). Ако волята на
страните е била с договора да се покрият и други минали периоди (2016г. –
2018г.) това е следвало да намери отражение в текстове от него. Такива уговорки
липсват, поради което следва да се приеме, че след 24.07.2018г. таксите са
уговорени за плащане за текущия период.
Всичко
изложено до тук мотивира съда да приеме, че в договора, на който ищецът
основава претенцията си, липсват уговорки за заплащане на годишни такси за
периода май 2016г. – април 2018г. От своя страна ищецът не спори и сам
представя доказателства, които са в насока, че таксата поддръжка за периода
01.05.2018г. – 01.05.2020г. му е заплатена на 12.07.2019г. Следователно искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен на посочените по-горе основания. При
това не следва да се коментират евентуални неравноправни клаузи в договора, тъй
като същият е сключен с конкретно лице, при конкретни параметри и няма данни
клаузите да са определени при действието на общи условия и да не се
индивидуално уговорени между страните.
С
оглед горните изводи на съда предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора на ищеца не следва да се
присъждат разноски от исковото и от заповедното производство. Вярно е, че за
част от сумите по издадената заповед за изпълнение – 600 евро за периода май
2018г. – април 2019г. договорът е действал, но посочената сума не е предмет на
иска, тъй като е заплатена доброволно на 12.07.2019г. В самия договор не е
уговорен падеж на дължимите такси след автоматичното му продължаване (падеж е
уговорена само за таксата за периода май 2015/април 2016 – чл. 2.5 от
договора). При това положение такса за 2018г. – 2019г. е следвало да се заплати
след получаване на покана (арг. от чл. 84, ал. 2 от ЗЗД). Ищецът не твърди и не
доказва да е изпращал покана до ответницата за плащане на такса за този период.
Ето защо ответницата не е станала повод за образуване на заповедното
производство и в рамките на производството е заплатила дължимата такса, поради
което на ищеца не следва да се присъждат и разноски от заповедното, касаещи
сочената такса (арг. от чл. 78, ал. 2 от ГПК).
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.В.”
ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, срещу Е.К.Г., родена на ***г., гражданка на Руската Федерация, БУЛСТАТ: ******, с постоянен адрес в к. к. „С.Б.З.”, комплекс „С.В.”, сграда *, ет. *, ап.
*, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 286 ЗЗД, за
установяване дължимостта на сумата от сумата
от 1200 евро, представляваща дължимо възнаграждение с включен ДДС по договор за
управление и поддръжка на комплекс „С.В.” от 24.07.2017г., формирано като сбор
на дължимите такси за периода май 2016г. – април 2018г., ведно със законната
лихва, считано от 07.06.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: