Р Е Ш
Е Н И Е
№ 59
гр.Русе,
22.12.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 640 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР.
Образувано е по жалба на Г.В.М. *** против
разпореждане № 4506-40-90/21.04.2021 г., издадено от директора на фонд
„Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, с което, на
основание чл.26, ал.3 във връзка с чл.25 от ЗГВРСНР, на жалбоподателя е
отказано изплащането на гарантирано вземане по заявление – декларация с вх.№
4502-21-106/29.01.2021 г. на ТП на НОИ – София град. Жалбоподателят твърди, че
не е получавал уведомление за датата на вписване на съдебното решение за
откриване на производството по несъстоятелност по отношение на неговия работодател
„МиС“ ООД нито от последния, нито от органите на НОИ. Твърди, че гарантираните
му вземания били установени по съдебен ред, за което е представил изпълнителен
лист от 16.04.2009 г., издаден въз основа на решение от 09.04.2009 г.,
постановено по гр.д. № 44286/2008 г. по описа на СРС. В съдебно заседание от
14.12.2021 г. пояснява, че при получаването на изпълнителния лист през 2009 г. не
е бил информиран от адвоката си за правата си по ЗГВРСНР. Моли съда постанови решение, с което оспореното
разпореждане да бъде отменено като преписката бъде върната на административния
орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона с оглед
изплащането на гарантираното му вземане, за което е подал заявление.
Ответникът по жалбата - директорът на фонд
„Гарантирани вземания на работниците и служителите“, чрез процесуалния си
представител, изразява становище за нейната неоснователност. В представените
писмени бележки излага съображения в негова подкрепа, обосновани с конкретни решения
на ВАС. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Макар и издадено на 21.04.2021 г., оспореното
разпореждане е връчено на жалбоподателя едва на 12.10.2021 г. като жалбата
срещу него е подадена в деловодството на ТП на НОИ София - град на 20.10.2021
г., т.е. в предвидения в чл.26, ал.4 от ЗГВРСНР 14-дневен срок.
Следва да се приеме, че тя е подадена от
процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно
засегнат от административния акт, в преклузивния срок, при наличие на правен
интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява
неоснователна.
Разпореждането е издадено от компетентен орган – от
директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ,
съгласно чл.26, ал.3 от ЗГВРСНР. Същото е в изискуемата писмена форма като
съдържа правните и фактически основания за неговото издаване. Съдът не
констатира в производството по издаването на оспорения акт да са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Той
е издаден и при правилно приложение на материалния закон.
От представеното по
преписката извлечение от регистъра на трудовите договори по партидата на
жалбоподателя се установява, че в периода от 24.04.2007 г. до датата на
неговото прекратяване – 03.10.2008 г., последният е работил по трудов договор
при работодателя „МиС“ ООД на длъжност с код по НКП 41322001,
код по НКИД 2942. С изпълнителен лист от 16.04.2009 г., издаден въз основа на
решение от 09.04.2009 г., постановено по гр.д. № 44286/2008 г. по описа на СРС,
бившият работодател на жалбоподателя бил осъден да му заплати сумата от 2583,99
лева – трудови възнаграждения (с посочено основание чл.128 от КТ) за периода от
месец декември 2007 г. до месец октомври 2008 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателно изплащане на
сумата, както и сумата от 200 лева – деловодни разноски (с посочено основание
чл.78, ал.1 от ГПК). Вземането за трудовите възнаграждения е сред гарантираните
от закона – чл.3, т.1 от ЗГВРСНР. След служебна справка по партидата на
заличеното търговско дружество – „МиС“ ООД в търговския регистър и регистъра на
ЮЛНЦ съдът установи, че решението за откриване на производство по
несъстоятелност действително било вписано в регистъра на 19.07.2010 г., както е
отбелязано и в обжалвания административен акт.
Константна
е съдебната практика на ВАС, според която срокът по чл.25 от ЗГВРСНР е
преклузивен и с изтичането му се погасява материалното субективно право да се
получи гарантирано вземане от Фонд „ГВРС“. Разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР
обвързва началото на регламентирания в нея преклузивен срок с датата на вписване
на решението за откриване на производството по несъстоятелност в търговския
регистър. В действащата към посочената
дата редакция (изм. ДВ,
бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.01.2005 г.), тя е предвиждала, че гарантираните
вземания по този закон се отпускат въз основа на заявление-декларация по
образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на
Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на
решението по чл.6 или от датата на информиране на работниците и служителите
от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по
несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава.
Впоследствие, с § 4 от ЗИЗГВРСНР (обн.,
ДВ бр. 84 от 27.09.2013 г., в сила от 1.10.2013 г.), нормата е изменена като думата
"30-дневен" се заменя с
"двумесечен". С § 7, т.4 от
ЗР на ЗИДКТ (обн., ДВ бр. 102 от 22.12.2017 г., в сила от 22.12.2017 г.) разпоредбата
на чл.25 от ЗГВРСНР отново е изменена като думата "двумесечен" се заменя с "тримесечен". На посочените две изменения в продължителността
на регламентирания преклузивен срок не е придадено обратно действие.
В § 41, ал.1 от ПЗР на ЗПФИ (обн., ДВ
бр.15 от 16.02.2018 г., в сила от 16.02.2018 г.) е предвидено, че на работници
и служители, които са били в трудово правоотношение с работодател по чл.2 от
ЗГВРСНР и правоотношението им е било прекратено в срок по-дълъг от три месеца
преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл.6 от същия
закон, се гарантират при условията и до размера на чл. 22 от същия закон само
вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31 януари 2015 г. Според ал.2 гарантираните вземания се
отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника
или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт
по седалището на работодателя в
тримесечен срок от влизането в сила на този закон, а според ал.3 на същата
разпоредба гарантирани вземания по ал. 1 се отпускат и ако
заявлението-декларация е подадено в
периода от 22 декември 2017 г. до влизането в сила на този закон.
Така, предвид обстоятелството, че на
измененията в продължителността на срока по чл.25 от ЗГВРСНР, извършени с ДВ,
бр. 84 от 27.09.2013 г. и ДВ, бр.15 от 16.02.2018 г., не е придадено обратно
действие и доколкото настоящият случай не попада в приложното поле на § 41 от
ПЗР на ЗПФИ, административният орган правилно е приел, че продължителността на приложимия
срок за подаването на заявление-декларация от жалбоподателя е 30 дни. Според
чл.142, ал.1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон
се преценява към момента на издаването му, което означава, че административният
орган е длъжен да съобрази действието на материалния закон по време, а при
контрол за материална законосъобразност на административния акт, с изключение
на случаите, в които на закона е придадено обратно действие съгласно чл.14 от
ЗНА, съдът следва да ограничи проверката си за съответствието му с
материалноправните разпоредби и техните изменения в действащата до датата на
издаване на акта тяхна редакция.
Текстът
на чл.6 от ЗГВРСНР регламентира, че правото на гарантирани вземания за
работниците и служителите по чл.4, ал.1 възниква от датата на вписване в
търговския регистър на съдебното решение за: 1. откриване на производство по
несъстоятелност; 2. откриване на производство по несъстоятелност с едновременно
обявяване в несъстоятелност и 3. откриване на производство по несъстоятелност,
постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника
в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на
имуществото за покриване на разноските по производството.
Спорни
по делото се явяват въпросите дали продължителността на срока съответства на
признатите в общностния правов ред принципи на равностойност и ефективност (вж.
т.3 от решение на Съда на ЕС от 16.07.2009 г. по дело C-69/08 Raffaello Visciano срещу Istituto nazionale della previdenza sociale
и решение на Съда на ЕС от 18.09.2003 г. по дело C-125/01 Peter Pflücke срещу Bundesanstalt
für Arbeit), както и относно началната дата, от която тече посоченият
срок.
Директива
80/987/ЕИО на Съвета от 20.10.1980 г. относно закрилата на работниците и
служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, не съдържа
разпоредби относно това дали държавите-членки могат да предвиждат в
националното си законодателство преклузивен срок за подаването на молбата от
работник или служител с цел да получи изплащане от Фонда на дължимите от
неплатежоспособния работодател възнаграждения съгласно условията, определени в
нея.
Както
се приема в т.38 и т.39 от решението на СЕС по дело C-69/08, чл.4, 5 и 10 от
Директива 80/987, които позволяват на държавите членки не само да определят
условията на организацията, финансирането и функционирането на гарантиращата
институция, но и да ограничат, при определени обстоятелства, закрилата, която
директивата цели да осигури на работниците и служителите, не предвиждат нито
ограничаване във времето на правата, които работниците и служителите черпят от
тази директива, нито ограничаване на възможността за държавите членки да
предвидят погасителен давностен срок. При тези обстоятелства държавите членки
по принцип могат да предвидят в националното си право разпоредби, които
определят погасителен давностен срок за подаването на молбата на работник или
служител с цел да се получи, съгласно условията на Директива 80/987,
изплащането на дължимите им вземания, доколкото обаче тези разпоредби не са
по-малко благоприятни от онези, които се отнасят до подобни молби от вътрешно
естество (принцип на равностойност) и
не могат да бъдат уредени по такъв начин, че да правят практически невъзможно
или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния
правов ред (принцип на ефективност).
Съответствието
на срока по чл.25 от ЗГВРСНР с посочените два принципа на съюзното
(общностното) право следва да бъде проверено в настоящото съдебно производство.
Във
връзка с това дали продължителността на уредения в чл.25 от ЗГВРСНР понастоящем
тримесечен срок е в съответствие с принципа на равностойност, при съпоставянето
му с по – продължителния тригодишен давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 от КТ
за предявяване на иска за трудови възнаграждения следва да се вземат предвид и съображенията
по т.41 и т.42 от решението на СЕС по дело C-69/08. Искането за изплащане на
дължими възнаграждения на работника или служителя спрямо Фонда и искането на
такъв работник срещу работодателя, който е в състояние на неплатежоспособност,
не са сходни, а чл.4 от Директива 80/987 предоставя на държавите членки
възможността да ограничат задължението за плащане на гарантиращите институции,
поради което наличието на различни режими на давностни срокове не накърнява
принципа на равностойност.
Всъщност
този (втори) преюдициален въпрос е изрично поставен пред СЕС от страна на ВАС
по дело C‑338/17. С решение от 25.07.2018 г. СЕС е
отговорил на първия въпрос като е приел, че директива 2008/94/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на
работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател
(с която е кодифицирана Директива 80/987/ЕИО) трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска национална правна уредба като
член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и
служителите при несъстоятелност на работодателя, който не гарантира вземания от
трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения
са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на
решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.
Поради отговора на първия въпрос, в т.38 от решението е прието, че не е
необходимо да се отговаря и на втория, третия и четвъртия въпрос.
Както
се приема в т.43 от решението на СЕС по дело C-69/08 и т.36 от решението на СЕС
по дело C-125/01, що се отнася до принципа на ефективност, определянето на
разумни преклузивни срокове в интерес на правната сигурност е съвместимо с
общностното право. Това, което следва да се провери в случая е, дали начинът,
по който са уредени те, не прави практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на предоставените на работниците или служителите права по
директивата.
В
тази връзка следва да се отбележи, че жалбоподателят не твърди, че поради
затруднения от обективно или субективно естество е бил в невъзможност да
упражни правото си в срока от 30 дни съгласно чл.25 от ЗГВРСНР, в приложимата
му редакция. Посоченият срок е изтекъл на 18.08.2010 г., а заявлението-декларация
е подадено повече от 10 години след това – на 29.01.2021 г. Подаването на
заявлението-декларация години след изтичане на срока сочи на извод за допуснато
от жалбоподателя продължително бездействие по субективни причини, а не поради практическа
невъзможност или прекомерно затруднение за упражняване на правото му в срок (в
този смисъл вж. решение № 2971 от 8.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10974/2020
г., VI о.). По тези съображения съдът счита, че в разгледания случай
приложимият 30-дневен срок по чл.25 от ЗГВРСНР не накърнява принципите на
равностойност и ефективност.
На
следващо място, поставя се въпросът за началната дата, от която тече този срок,
щом работодателят не е изпълнил задължението си за уведомяване по чл.3 от Наредбата
за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и
изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя
(НРНИРСОИГВНР). Обстоятелството, че това задължение не е било изпълнено от
страна на работодателя не се оспорва от ответника по жалбата.
В
разпоредбата на чл.25 от ЗГВРСНР, в относимата й редакция, са предвидени две
хипотези по отношение на срока за упражняване на правото на гарантирано
вземане. При първата началният момент, от който тече 30-дневният срок, е вписването
на решението по чл.6 от ЗГВРСНР (т.е. съдебното решение за откриване на
производство по несъстоятелност), а при втората хипотеза - началният момент, от
който тече този срок е датата на информиране на работниците и служителите от
българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по
несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. Относима към
настоящия спор е първата хипотеза.
Съгласно
чл.6, т.1 от ЗГВРСНР,
правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл.4, ал.1
възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване
на производство по несъстоятелност. Според чл.7, ал.1, изр.първо от ЗТР
(съгласно наименованието на този нормативен акт преди изменението с ДВ, бр. 74
от 2016 г., в сила от 1.01.2018 г.) вписаното обстоятелство се смята, че е
станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването. По
тази причина ирелевантно се явява обстоятелството дали работодателят е изпълнил
задължението си по чл.3, ал.1 от НРНИРСОИГВНР, тъй като законодателят не е
предвидил, при неизпълнение на това задължение, възможност за удължаване на
срока по чл.25 от ЗГВРСНР, респ. за възстановяването му (в този смисъл решение
№ 150 от 6.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8647/2020 г., VI о.). Неизпълнението
на задължението за информиране на работниците и служителите от страна на
работодателя е основание на последния да се потърси административнонаказателна
отговорност по реда на Глава пета от ЗГВРСНР, но не изключва прилагането на
срока за заявяване на вземането по чл.25 от закона.
На
следващо място, дори и да се приеме, че липсата на уведомяване по реда на чл.3,
ал.1 от посочената наредба на работниците и служителите за датата на вписване
на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя
„МиС“ ООД е свързано с невъзможност за узнаване от тяхна страна на вписването,
то това обстоятелство не обосновава извод, че началото на срока по чл.25 от ЗГВРСНР
не е надлежно положено. Неизпълнението на това задължение от страна на
работодателя евентуално би довело само до отлагането на началото на срока с 15
дни, считано от датата на вписването на съдебното решение, съгласно чл.7, ал.1,
изр.второ от ЗТР (сега ЗТРРЮЛНЦ). Според тази разпоредба до изтичането на 15
дни от вписването то не може да се противопостави на трети лица, които докажат,
че им е било невъзможно да го узнаят. По аргумент от противното, след изтичане
на този 15 – дневен срок вписването може да бъде противопоставено и на третите
лица, каквото трето лице се явява и жалбоподателя, дори и последният да може да
докаже, че му е било невъзможно да узнае за вписването на датата на неговото
извършване в търговския регистър.
Както
беше посочено, в случая се касае за изтекли от вписването на съдебното решение не
15 дни, а повече от 10 години, през което време жалбоподателят е бездействал
без да сочи основателна причина за това. Както той сам сочи в съдебно
заседание, по гражданското дело, по което искът му е бил уважен и му е бил
издаден изпълнителен лист, е бил представляван от адвокат. Следователно жалбоподателят е могъл да потърси
съвет от представляващия го адвокат как да реализира правата си в
административното производство пред фонд "Гарантирани вземания на
работниците и служителите". Обстоятелството, че жалбоподателят е ползвал
адвокатска защита следва да се вземе предвид при преценката дали установеният в
закона преклузивен срок се явява съответен на принципа на ефективност (т.45 от
решението на СЕС по дело C-125/01). От друга страна, незнанието на закона не
оправдава бездействието на жалбоподателя по упражняване в срок на неговите
права съгласно съществуващия още от римското право принцип „незнанието на
закона не извинява никого“ (Ignorantia
iuris neminem excusat).
Освен
с материалния закон, оспореният административен акт е съобразен и с целта на закона
– правото на работниците и служителите да получат гарантираните с него вземания
да се упражни в кратък срок, за да им бъде своевременно осигурен доход, въпреки
изпадането на работодателя в несъстоятелност, а фондът да може упражни правото
си на регресен иск срещу работодателя (чл.28 от ЗГВРСНР) и да се удовлетвори от
масата на несъстоятелността до приключване на производството.
По
изложените съображения оспореният административен акт се явява законосъобразен,
а жалбата срещу него неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143,
ал.3 от АПК вр.чл.37 от ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, ответникът по жалбата, съгласно изрично направеното искане, има
право на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в минималния
размер от 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010
г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза
на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от
юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на НОИ, който
институт разполага със собствена правосубектност като юридическо лице – чл.33,
ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г.В.М.,
с ЕГН **********,***, против разпореждане № 4506-40-90/21.04.2021 г., издадено
от директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към Националния
осигурителен институт, с което, на основание чл.26, ал.3 вр.чл.25 от ЗГВРСНР,
на жалбоподателя е отказано изплащането на гарантирано вземане по заявление –
декларация с вх.№ 4502-21-106/29.01.2021 г. на ТП на НОИ – София град.
ОСЪЖДА Г.В.М., с ЕГН **********,***,
да заплати на Националния осигурителен институт, със седалище в гр.София, бул.
"Александър Стамболийски" № 62-64, представляван от управителя И.Ц.И.,
сумата от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: