№ 670
гр. София, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20231000501553 по описа за 2023 година
Производството се разглежда по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260399/01.03.2023 г. по гр. д. № 11150/2017 г. по описа на
СГС, ГК, 1- 16 състав, е осъдена Я. П. С. да заплати на „Униредит Булбанк“
АД, ЕИК ********* по предявените искове с правно основание чл. 430 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата от 54 377,12 лв., представляваща неизплатена
главница по договор за ипотечен кредит № 29/26.09.2005 г., допълнително
споразумение № 1/21.03.2008 г. и анекс № 2/25.08.2009 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.08.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, като главният иск е отхвърлен за
горницата до пълния предявен размер от 57 436,88 лв., както и искът по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17 503, 88 лв., представляваща лихва
за забава върху главницата за периода от 31.08.2014 г. до 31.08.2017 г.
Против решението в осъдителните му части е постъпила въззивна
жалба от Я. П. С. чрез адв. С. с твърдение, че в обжалваните му части е
недопустимо, тъй като към датата на предявяване на исковата молба –
01.09.2017 г. е имало висящо дело по установителни искове по чл.422 ГПК
между същите страни за същите вземания и спорът е разрешен със сила на
пресъдено нещо. Евентуално се твърди неправилност, поради допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила от първата инстанция,
изразяващи се в несъставяне на доклад по чл. 146 от ГПК, в който да се
разпредели доказателствената тежест и назначаване на съдебно счетоводна
1
експертиза, без да се даде възможност за формулиране на задачи. Твърди се
още, че исковете са неоснователни, тъй като кредиторът е допринесъл за
забавата на длъжника, давайки съгласие за спиране на плащанията за
определен период във връзка с рефинансиране на кредита. Прави се
възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит и
анексите към него относно едностранна промЯ. на лихвения процент по
кредита от банката и се сочи нищожност на договора за кредит, като
противоречащ на добрите нрави. Въвежда се твърдението, че предсрочната
изискуемост на отделни вноски е настъпила през 2017 г. с предявяването на
установителен иск, който е отхвърлен. Поддържа се заявеното пред първата
инстанция възражение за изтекла погасителна давност, обосновано с
доводите, че банката е предявила установителен иск за процесните суми с
твърдението, че изискуемостта е настъпила на 10.09.2010г, но искът бил
отхвърлен и следователно течението на давностния срок не е прекъснато.
Иска се обезсилване на решението в обжалваната осъдителна част и вместо
това прекратяване на производството, евентуално отмЯ.та му в тази част като
неправилно.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
въззиваемия[1]ищец „Уникредит Булбанк“ АД. Твърди се, че подадената
жалба е неоснователна, а решението е правилно и законосъобразно в
обжалваните му отхвърлителни части. Отрича се твърдението, че решението е
недопустимо с доводите, че с настъпването на предсрочна изискуемост на
дата, различна от тази, посочена в заповедното производство, е налице
възможност за кредитора да предяви осъдителен иск за процесните вземания.
Оспорва се твърдението за допуснати процесуални нарушения в
производството пред първа инстанция и се изтъква, че съдът правилно е
отхвърлил доводите за нищожност на клаузите за лихва, тъй като не са били
относими към конкретния спор, и че предсрочната изискуемост в конкретния
случай настъпва с получаването на препис на исковата молба от ответника.
Софийският апелативен съд, при служебната си проверка по чл. 269
ГПК констатира, че решението в обжалваните му осъдителни части е валидно
и допустимо, поради което ще следва да извърши контрол относно
правилността му в рамките на доводите и възраженията на страните.
Производството е образувано по предявени от „УниКредит
Булбанк“АД против Я. П. С. осъдителни искове с правно основание чл. 430
ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за плащане на сумите : 57 436,88
лв., представляваща неизплатена главница по договор за ипотечен кредит
№29/26.09.2005г., допълнително споразумение №1/21.03.2008 г. и анекс
№2/25.08.2009 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова
молба (31.08.2017г.), както и за заплащане на сумата от 17 503,88 лв.,
представляваща законна лихва за забава, начислена на основание чл. 86, ал.1
ЗЗД, за периода от 31.08.2014 г. до 31.08.2017г.
2
Първоинстанционният съд е уважил осъдителните искове с правно
основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумите 54 377,12 лв. - главница
по договор за ипотечен кредит и допълнителни споразумения и за лихва,
считано от подаване на исковата молба, като отхвърлил главния иск за
разликата до претендирания размер на главницата от 57 436,88 лв. и
акцесорния за сумата от 17 503, 88 лв., представляваща законна лихва за
забава върху главницата за периода от 31.08.2014 г. до 31.08.2017 г. В
отхвърлителната си част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Неоснователни първо са оплакванията против допустимостта на
решението в обжалваните му осъдителни части, обосновани с доводи за
приключил с влязло в сила решение /по гр.д. № 8424/2016г на Софийски
градски съд/ спор по установителни искове по чл.422 ГПК между същите
страни за същите вземания. В тази връзка пред първата инстанция е изяснено,
че исковете по чл.422 ГПК са отхвърлени, поради констатацията на съда,
разглеждал спора, за ненастъпила предсрочна изискуемост, поради липса на
обявяване към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, с което е
отречено съществуването на предявените вземания на банката като
неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене, но не и
възникването и съществуването на вземанията по договора за банков кредит.
С исковата си молба по настоящото дело банката- ищец е предявила
нов иск при твърдения, че изискуемостта е възникнала, позовавайки
се на новонастъпил факт – връчване на препис от исковата молба, имаща
характер на уведомление по чл.60, ал.2 ЗКИ. С оглед на посоченото,
обуславящите двата иска правопораждащи факти са различни и соченият нов
факт относно настъпване изискуемостта на вземането не се обхваща от силата
на пресъдено нещо по приключилото производство по чл.422 ГПК.
За да постанови решение, с което частично са уважени исковете с
правно основание чл.430, ал.1 и ал ТЗ и чл.86 ЗЗД, първоинстанционният съд
е приел за установено по безспорен начин сключването на процесния договор
на 26.09.2005г за ипотечен кредит, по силата на който „УниКредит
Булбанк“АД е предоставил на ответницата Я. С. като кредитополучател, заем
в размер 60 000 лв., за закупуване на недвижим имот, находящ се в гр. София,
срещу задължение за погасяването му на 191 равни месечни погасителни
вноски, в размер на 631,51 лв. към подписване на договора, последната от
които дължима на 10.09.2021г. Солидарен длъжник по договора е Й. С..
Тези факти не са спорни и се потвърждават от събраните писмени
доказателства, от които става ясно, че с договора е уговорено
кредитополучателят да заплаща лихва, определена на база променлив
годишен лихвен процент, образуван от сбора на базовия лихвен процент на
банката плюс надбавка от 1,5 % процентни пункта, в размер на 8,606 % към
момента на подписване на договора. С допълнително споразумение от
21.03.2008 г., подписан от страните по договора, е постигнато съгласие
3
относно размера на дължимата главница от 56 000,75 лв; просрочени лихви за
периода 07.02.2008 г. до 23.03.2008г и е увеличен размерът на годишния
лихвен процент на 13,059%. С анекс от 25.08.2009 г. към договора за банков
ипотечен кредит отношенията отново са преуредени, като годишният лихвен
процент е увеличен на 17,36 % за редовна главница, чиито размер към датата
на анекса е 53 897,34 лв., а на просрочената главница - 479,79 лв.
Въз основа на същите идентично установени факти, правилно
първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че от
претендираните суми се дължи главница в размер на 54 377,12лв, включваща
редовна главница от 53 897,34лв и просрочена главница от 479,79лв, както и
законна лихва, считано от датата на връчване на исковата молба на
ответниците /31.08.2017г/, която дата в случая съвпада с настъпване на
предсрочната изискуемост на вземанията.
Неоснователни по същество са оплакванията за процесуални нарушения
на първата инстанция, лишили страната от възможността да упражни правото
си на защита и постановяване на решението при непълнота на
доказателствата. Установява се, че на ищеца е дадена възможност да уточни
исковата молба и конкретно претенцията си по основание и размер, а от
направеното уточнение е прието, че предмет на делото е единствено
притезанието за главница 57 436,88лв и обезщетение за забава в размер 17
503,88лв по чл.86 ал.1 ЗЗД за периода 31.08.2014г-31.08.2017г. В депозирания
от ответницата отговор по чл.131 ГПК е бил обективиран насрещен иск, чието
основание почива на недължимост на договорни лихви, поради
неравноправни договорни клаузи, но същият не е бил приет за съвместно
разглеждане. Неоснователни поради това са оплакванията за непълнота на
доклада по чл.146 ГПК и процесуални нарушения на съда, защото с оглед на
направеното уточнение спорното притезание се свежда до дължимата
главница и извън предмета на делото остават евентуални вземания за
наказателни и договорни лихви. Неоснователно е и възражението за
процесуално нарушение на съда, който не предоставил възможност на
ответницата да постави задачи на счетоводната експертиза. По делото е
назначена СчЕ по искане на ищеца, който своевременно с исковата молба е
заявил тези доказателствени искания. Следователно ответницата е имала
възможност да се запознае с тях и релевира всички свои искания и
възражения, което не е сторила, а пропускът на страната не може да се вмени
в процесуално нарушение на съда.
Действително, в съдебната практика трайно и категорично се е
наложило разбирането, че и при липса на оплакване, когато една от страните
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 2 от ДРЗЗП, то съдът
служебно следи за неравноправни клаузи, така и че за тях не важат правилата
за процесуални преклузии. Ако към главницата са добавяни изтекли
договорни или наказателни лихви или едностранно от банката е увеличаван
годишния лихвен процент при анюитетни месечни вноски, то несъмнено
размерът на главницата ще бъде повлиян, което задължава съдът служебно да
4
изследва действителността на договорните клаузи за лихви, дори тези
притезания да не са предмет на делото. Фактически, след сключване на
процесния договор от 26.09.2005г. с анекс към него от 21.03.2008 г., се е
стигнало до добавяне просрочени лихви към редовна главница, което сочи
нищожност на споразумението на основание чл.26 ал.4 във вр. с чл.10 ал.3
ЗЗД, защото води до анатоцизъм /Наредба № 9/03.04.2008г /отм./ или друга
наредба на БНБ не предвиждат възможност за олихвяване на изтекли лихви/.
Първоинстанционният съд, е отчел този факт и макар да не е изложил правни
съображения, изключил начислените просрочени лихви и приел за размер на
дълга към този момент 21.03.2008г редовна главница 53 897,34лв и
просрочена главница 479,79лв или общо 54 377,13лв. Следващият анекс от
25.08.2009г. преурежда по идентичен начин вземанията чрез добавяне на
лихви към главница, което също е съобразено от първата инстанция,
отнасяйки в дължимост първоначалният размер на главница от 54 377,13лв, а
измененият с него лихвен процент, отнасящ се до начислените лихви не
следва да се обсъжда, като видно от приложенията в табличен вид към
експертизата, той не е бил приложен и не е повлиял размера на главницата.
Неоснователни по същество са оплакванията на въззивницата против
изводите на съда, отричащи изтичането на предвидения 5-годиния давностен
срок, погасяващ правото на иск на кредитора. Във въззивната жалба се
поддържа довод, че изискуемостта на вземанията е настъпила на 10.09.2010г,
когато дължими са били повече от две последователно неплатени месечни
вноски, от който момент започва да тече 5-год. погасителен давностен срок,
който не е бил прекъснат с предявяване на установителните искове по чл.422
ГПК, след като са отхвърлени и следователно е изтекъл на 10.09.2015г, преди
предявяване на осъдителните искове. Съгласно задължително тълкуване в т.
18 от ТР 4/2013г на ОСГТК предсрочната изискуемост на договора за кредит
настъпва с упражняване на правомощието на банката с изрично изявление,
достигнало до длъжника, да направи кредита предсрочно изискуем при
наличие на изрично уговорени обективни предпоставки. В случая от
констативната част на основното заключение се установява датата на
последното плащане по договора и съответно изпадане на длъжника в забава
на 10.09.2010г, но не и другите изисквания за обявяване на предсрочна
изискуемост – надлежно уведомяване на длъжника за предсрочната
изискуемост на кредитното задължение.
След приемането на цитираното тълкувателно решение със
задължителна практика в решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014г.,
I т. о. и решение № 23/24.03.15 г. по т. д. № 1717/13 г. на ВКС, I т.о., ВКС
приема, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на
кредита,е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за
предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако
към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване
преимуществото на срока. От този момент целият или неплатеният остатък по
кредита е изискуем. Това е и началният момент на течението на срока на
5
погасителната давност, който в случая съвпада с предявяването на исковата
молба 31.08.2017г.
Неоснователни са доводите в жалбата, че предсрочната изискуемост е
настъпила с предявЯ.те на установителните искове по чл.422 ГПК /вероятно
се има предвид, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с
връчване на препис от исковата молба по гр.д. № 8424/2016г на Софийски
градски съд/. Вярно е твърдението в жалбата, че с отхвърлянето на иска по
чл.422 ГПК по предходното приключило дело на Софийски градски съд,
теченето на давността не се прекъсва, но както се посочи за кредитният дълг
/и конкретно за главницата/ не са били настъпили предпоставките за
изискуемост по чл.60, ал.2 ЗКИ, който факт се обхваща от СПН на влязлото в
сила решение по цитираното дело. Към установеното връчване на препис от
исковата молба на ответницата на 06.03.2018г чрез адв. М. следва да се
прибави и обективният факт на необслужване на кредита /спиране на
плащането/ още от м.09.2010г., осъществяващо основанието за обявяване на
договора за предсрочно изискуем. Именно с връчването на препис от
исковата молба на ответницата по настоящото дело, кредитът е преобразуван
в предсрочно изискуем. Преди този момент в сила между страните е
действащият погасителен план към договора, съобразно който следва да се
приеме, че давност тече, но по отношение на отделни дължими вноски за
главница, считано от падежната им дата по плана. Разсрочването на части от
усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в
периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен
срок по чл.110 ЗЗД. При това давността тече отделно
за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо /в този см. решение № 90/31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6629/2013г., IV г. о., ГК, решение №45 от 17.06.2020г. по т.д. №237/2019г. на
ВКС, II т.о. и решение 50076 от 14.11.2022г. по т.д. №1730/2019г. на ВКС, I
т.о./
Въз основа на горното, следва да се приеме,че давност по отношение на
отделните месечни вноски тече от падежа им до предявяване на исковете
по чл.430 ТЗ. Погасени по давност ще се явят
вноските за главница, дължими пет години преди предявяване на исковете от
кредитора на 31.08.2017г. или тези, които са дължими преди 31.08.2012г. Тези
обстоятелства са били съобразени от кредитора- ищец, който е претендирал
вноските за главница след 31.08.2012г, по отношение на които давностният
срок по чл.110 ЗЗД не е изтекъл.
В обобщение, изводите на двете инстанции съвпадат, което ще има за
резултат потвърждаване на решението в обжалваната му осъдителна част.
При този изход на спора няма основание да се изменят присъдените
пред първата инстанция разноски на страните. Пред настоящата въззивна
инстанция право на разноски ще има само въззиваемия –ищец, който е
претендирал, но не е доказал извършени такива.
6
С оглед на изложеното, САС в настоящия си състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260399/01.03.2023 г. по гр. д. №
11150/2017 г. по описа на Софийски градски съд, ГК 1- 16 състав в
обжалваните му осъдителни части.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.280,
ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател:
Членове:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7