О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………….…./……….10.2023
г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 02.10.2023 г., в състав:
СЪДИЯ: ДЕНИЦА Д.
като разгледа
докладваното от съдията
търговско
дело № 914 по описа за 2019 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е с правно основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, образувано по молба вх.
№262899/09.05.2023г. на ответника А. П Н., действащ лично и със съгласие на
законния си представител П.Д. за изменение на постановеното по делото решение №
260011/17.03.2023г. в частта за разноските. Допълнително заедно с молбата по
чл. 248,ал.1 от ГПК е депозирана и втора молба за освобождаване по реда на чл.
83, ал. 2 от ГПК от задължението за заплащане на разноски по делото.
В
сезиралата молба се излагат следните аргументи: 1) молителят следва да бъде
освободен от разноски в хипотезата на чл. 83, ал.2, т. 6 от ГПК, евентуално да
му бъдат възложени разноски по делото в редуциран размер, тъй като е
непълнолетно и учащо лице, което не реализира доходи; 2) неправилно съдът е
определил разноски за държавна в тежест на молителя в размер на 5549,96 лева,
вместо дължимите 4054,60 лева равняваща се на ¼ от цената на иска;
3) ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, доколкото
отменителният иск има за предмет сделка, по която страна е несъстоятелния
длъжник; 4) на съищеца Д.Д. не се следват разноски за процесуално
представителство, тъй като изготвянето на молба по чл. 649,ал. 3 от ТЗ не е
идентично с изготвяне на искова молба, вкл. упълномощеният представител на
ищеца не осъществил действия по вписване на исковата молба. Отделно
процесуалното съдействие на адв. З. се ограничава до явяване в о.с.з., без
същият да е оказал съдействие по съдебното дирене. Едностранното упълномощаване
на адв. З. с пълномощно, представено на 24.07.2020г. не може да породи
облигационна връзка, на основание на която да се дължи възнаграждение. На
следващо място- доколкото договорът за правна защита и съдействие е от
03.11.2021г., размерът на хонорара следва да се определи по правилата на
Наредба№ 1/9.07/2004г. в редакцията й към ДВ бр. 68/2020г.
В срока по
чл. 248,ал. 2 от ГПК ответникът по молбата Д.А.Д. е изразил становище за
неоснователност на молбата.
Останалите
страни се са изразили становище.
Молбата за
изменение на постановеното делото решение в частта за разноските е депозирана в
срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК за обжалване на решението, от процесуално
легитимирана страна, предявила в срок списък по чл. 80 от ГПК, поради което е
процесуално допустима.
За да се
произнесе по молбата, съдът съобрази следното:
Искането на А. П Н. за освобождаване от заплащането на тази държавна такса на основание чл.
83, ал. 2 ГПК, въз основа на възрастта му и невъзможността да реализиране на
доходи, е неоснователно. Целта на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК е да даде
възможност за защита на субективни материални права на лицата, чието материално
положение не позволява поемане изцяло или частично на разходите за съдебното
производство. Същата е приложима само, когато таксите и разноските се дължат
предварително по силата на чл. 76 ГПК, но не и когато страната е осъдена за
такси и разноски решението/ Определение № 191 от 17.05.2011 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 107/2011 г., II г. о., ГК, Определение № 50222 от 13.10.2022 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 3397/2022 г., II г. о., ГК , Определение № 588 от 28.11.2011 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 527/2011 г., I г. о., ГК и много други/.
Тъй като държавната такса
по отменителните искове не се внася авансово, на осн. чл. 620, ал. 5 от ТЗ,
правото на защита на молителя не е било накърнено и не може в бъдеще да
бъде препятствано от невъзможността да се внесат определената държавна такса.
Молбата с правно осн.чл. 83,ал. 2
от ГПК следва да се отхвърли, респективно искането за ревизия на разноските на
това основание, също е неоснователно.
Доводите относно определения с
решението размер на държавна такса се преценяват също за неоснователно.
Размерът на дължимите държавни такси е различен за всеки от ответните, тъй като
несъстоятелният длъжник е ответник само по отменителните искове с правно
основание чл. 647 от ТЗ, а молителят и по съединените с тях кондикционни
искове.
Размерът на държавната такса се
определя по правилото на чл. 71, ал. 1 от ГПК –върху цената на исковете.
Доколкото производството има за предмет недействителност на договори, с които
се прехвърлят вещни права държавната такса по двата отменителни иска се
определя върху една четвърт от цената на иска / чл. 71, ал. 2 от ГПК/. Цената
на двата отменителни иска с правно основание чл. 647, ал.1, т. 6 от ТЗ
(определена съгласно определение № 2963/13/.08.2019г. и определение № 260759/16.07.2021г.)
възлиза общо на 110999,53 лева, съответно държавната такса е в размер на
1109,99 лева, съответно разпределена по равно между ответниците. Допълнително
ответникът Н. дължи такса в размер на 4439,98 лева по исковете с правно основание 55 от ЗЗД в размер на 4 %
от цената на иска/ тъй като, както се посочи по-горе, единствено той е ответник
по тези искове/.И в тази част молбата е неоснователна.
Неоснователно се явява възражението за това, че молителят
не е дал повод за завеждане на иска. В практиката поводът за завеждане на иска
се идентифицира с оспорването на заявеното от ищеца материално право или с
поведение на ответника, осуетяващо упражняване правата на носителя на правото.
Сключването в споразумение с несъстоятелния длъжник е достатъчно, за да се
определи поведението на ответника А.Н. като накърняващо правата на кредиторите
в несъстоятелността да получат удовлетворение от конкурентната маса.
Съищецът, конституиран по реда на чл. 649,ал. 3 от ТЗ
е главна страна в процеса, съответно има право да участва във всички
процесуални действия, поради което и липса законово правило, което да ограничи
правото му на разноски в производството. На практика защита на съищеца в
производството не се отличава от тази на първоначално конституирания ищец, с
изключение на действието по вписване на исковата молба, но тази незначителна
разлика, не може да обоснове разлика в третирането при определяне отговорността
за разноски. Тъй като ответникът е ангажирал процесуален представител не само действието
по сезиране на съда, но така също и за участие в съдебното дирене,
възнаграждението не може да се определи според правилото на чл.9,ал. 2 от
Наредбата за адвокатските възнаграждения.
Представеният на л. 1497 от делото договор за правна
защита и съдействие с отразен размер на възнаграждение и извършено плащане в
брой, е достатъчен да удостовери извършения разход. Без значение е релевираното
от молителя обстоятелство, че договорът за правна помощ е представен по делото
след пълномощното.
Възражението за прекомерност на заплатения от Д.Д.
адвокатски хонорар е изцяло неоснователно. В действителност приложим към
съответното материално правоотношение, възникнало по договора за адвокатска
услуга, е законът, действащ към датата на сключване на договора или НАРЕДБА № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
редакцията й към ДВ бр. 68/2020г., тъй като към тази дата страните по
материалното правоотношение са постигнали съгласие по размер на
възнаграждението. За да с произнесе по възражението съдът съобразява на
първо място минималните размери по чл. 7, ал. 2 от Наредбата в редакцията й към
ДВ бр. 68/2020г., отчитайки, че по всеки иск се дължи отделно възнаграждение/
чл. 2, ал. 5 от Наредбата/. Съдът е сезиран с четири иска, два от които с цена
на иска от 62 670,90 лева, и два с цена от 48 328,63 лева. По първите два
иска с цена 62 670,90 лева, минималното възнаграждение възлиза на 2410,12 лева
/ 4820,24 лева/, а по вторите два 1979,85 лева / 3959,70 лева/. Или общо
размерът на минималното възнаграждение по четирите иска възлиза на 8779,94
лева. Съищецът Д.Д. е заплати възнаграждение в размер на 9500 лева за
процесуално представителство. При тези изчисления за минималните размери на
адв. възнаграждения и значителната правна и фактическа сложност на делото, и
изобщо обема на събраните по него доказателства, заплатеното от съищеца
възнаграждение не може да се определи като прекомерно.
Разноските за адв. възнаграждение са разпредени по равно
между страните, доколкото са заплатени общо от съищеца, претендиращ разноски,
тоест без данни за това за защитата по кои от исковете са направени.
Разпределянето по друг начин на тежестта за разноски между ответниците/ предвид
нееднаквия брой на искове, по които са страна/, би довело до влошаване
положението на молителя.
С оглед на изложеното по-горе молбата с правно основание
чл. 248, ал. 1 от ГПК подлежи на отхвърляне.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. №262899/09.05.2023г. на ответника А. П Н. за изменение на
постановеното по делото решение № 260011/17.03.2023г. в частта за разноските.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на А. П Н., действащ лично и със
съгласие на законния си представител П.Д. за освобождаване от задължението за
заплащане на такси и разноски по делото, на осн. чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Определението
подлежи на обжалване с частна жалба в седмичен срок от съобщението пред
Варненски апелативен съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: