Р Е Ш Е Н И Е
№……/………08.2020г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на петнадесети юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно
търговско дело № 772 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Образувано е по въззивна жалба вх.
№18982/05.03.2020г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище гр.София срещу Решение №585/10.02.2020г. по гр.д. №6691/2019г. на
РС – Варна, с което са отхвърлени предявените срещу И.Т.Я.
с ЕГН: **********,
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, вр.
чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1, чл. 258 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за признаване за
установено по отношение на И.Т.Я. с ЕГН: **********, като заемател по договор
за паричен заем № 3040536, че дължи сумата в общ размер на 1998.71 лв, от която главница в размер на 1641.61 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда - 05.03.2019г.; 194.07 лв., представляваща договорна лихва
от 29.11.2017г. до 27.06.2018г.; 153.03 лв., представляваща обезщетение за
забава за периода 29.11.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда -
05.03.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
1917/07.03.2019г., по частно гражданско дело № 3517/2019г. на ВРС, като
недоказани.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено при съществено нарушение на проц.правила
и материалния закон. Сочи се като неправилен извода на съда, че не е доказан
факта на предаване на заемната сума, въз основа на обективираното в договора
удостоверяване от страна на заемателя, че е получил заетата сума изцяло. Твърди
се, че заявителят не се позовава на предсрочна изискуемост, тъй като
задължението е падежирало изцяло. В жалбата не са направени доказателствени искания.
Отправената към съда молба е за отмяна на решението
и за уважаване на предявените искове изцяло, като се присъдят и направените
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран писмен отговор
от въззиваемата страна И.Т.Я., чрез проц.представител, с който се изразява
становище за недопустимост на решението поради неприлагане своевременно от
първоинстанционния съд на последиците по чл.129, ал.3 от ГПК. В евентуалност
жалбата се оспорва като неоснователна, като се изразява становище за правилност
и законосъобразност на решението. Доказателствени искания не са направени.
Подадена е и частна жалба вх.№31337/27.05.2020г. от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.София
срещу определение №4881/02.04.2020г., постановено по гр.д.№6691/2019г., с което
жалбоподателят е осъден да заплати сумата 1500 лв., представляващи
адв.възнаграждение за проц.представителство в производството пред ВРС. Твърди
се в жалбата, че предявените искове не налагат самостоятелна защита, тъй като
са обусловени, поради което не следва да се определя отделно възнаграждение по
всеки от тях.
В депозирания отговор въззиваемата страна изразява
становище за неоснователност на жалбата, като твърди, че по предявените общо
пет искови претенции се дължи отделно възнаграждение, поради което обжалваното
определение е правилно и законосъобразно.
Подадена е и частна жалба вх.№32775/01.06.2020г. от
И.Т.Я., чрез проц.представител, срещу
определение №4881/02.04.2020г., постановено по гр.д.№6691/2019г., с което съдът
е изменил на осн. чл.248 от ГПК постановеното от него решение в частта, в която
е приел, че възнаграждението за защита на длъжника в заповедното производство е
в размер на 50 лв. на осн. чл.6, ал.1 от Наредба №1/2004г.
В депозирания отговор въззиваемата страна изразява
становище за неоснователност на жалбата, като твърди, че за подаване на бланкетно
възражение на длъжника се дължи възнаграждение именно в определения от съда
размер.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искове с правнo основание чл. 422 ГПК за
приемане за установено
Производството по делото е образувано по
предявени установителни
искове
с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, ГПК и чл.79 и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД срещу И.Т.Я. с ЕГН **********, от гр. Варна, за приемане
за установено, съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№3517/2019г. по описа на ВРС. Ищецът твърди, че на 20.09.2017 г. между „Изи Асет Мениджмънт" АД /Заемодател/ и И.Т.Я.
/Заемател/ е сключен Договор за паричен заем с № 3040536, по силата на който
търговското дружество е отпуснало на кредитополучателя паричен потребителски
кредит в размер на 2000 лв. Сумата е следвало да бъде върната до 27.06.2018г. на
2 погасителни вноски по 114,73 лева всяка, като падежът на първата погасителна
вноска е 04.10.2017г. Твърди се, че вземането за посочените суми по силата на приложение №1
от 01.08.2018г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания е прехвърлено в полза на
ищеца, който е предприел действия за събирането им по реда на заповедното
производство - чл.410 от ГПК. По подаденото заявление било образувано ч.гр.д.№3517/2019г.
на РС Варна и издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът депозирал
възражение.
Ответникът И.Т.Я. чрез упълномощен проц представител
в срока по чл.131 от ГПК е подал отговор, с който се оспорват исковете по
основание и размер. Сочи, че производството по
част от предявените искове следва да бъде прекратено, тъй като ищецът не ги
поддържа. Оспорва наличието на облигационно правоотношение между цедента и
ответницата, както и предаване на сумата от 2000 лв. Приема, че са налице
неравноправни клаузи в процесния договор. Твърди, че не са налице
доказателства, че „Изи Асет Мениджмънт" АД е прехвърлил вземането си към
ответницата с Договор за цесия от 01.08.2018г.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. Твърденията за
недопустимост на решението поради неотстранени в дадения срок нередовности на
ИМ настоящият състав намира за неоснователни, тъй като действително
уточняващата молба от 03.06.2019г. касае изцяло различно облигационно
отношение, но при подаване на нередовна или неясна молба съдът дължи указания
на страната в изпълнение на задължението да следи служебно за надлежното
извършване на процесуалните действия в съответствие с разпоредбата на чл.101,
ал.1 от ГПК. В изпълнение на това задължение са дадени нови указания на ищеца и
нередовностите са отстранени с последваща молба от 19.06.2019г.
По отношение неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1,
изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания,
които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решение
поради извода на съда за недоказаност на факта на усвояване на заемната сума.
Не е спорен между страните
факта на сключване на договора за потребителски кредит, не се оспорва и
неговата автентичност, поради което следва да се приеме, че облигационното
правоотношение между тях е възникнало валидно. Оспорва се в отговора на ИМ и се
поддържа във въззивната жалба, че кредитът не е усвоен. В чл.3 от договора за
паричен заем е предвидено, че с подписване на настоящия договор заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като
договорът има силата на разписка за предадената, съответно получена заемна
сума. Клаузата е изрична и недвусмислена, обективираното в нея признание не е
оборено, поради което следва да се съобрази, като се приеме, че договорената
сума е получена при подписване на договора. В потвърждение на този факт са и
извършените плащания на първите падежирали погасителни вноски през периода от
04.10.2017г. до 15.11.2017г., съобразно твърденията на ищеца, неоспорени от
ответната страна.
Оспорва
се редовността на уведомяването на длъжника за сключената цесия, като съобразно
практика на ВКС, обективирана в Решение № 78 от 9.07.2014г. на ВКС по т. д. №
2352/2013г., II т. о., ТК цесията следва да се счете за надлежно съобщена на
длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
По отделните въведени с отговора твърдения за
недействителност на клаузите от договора, които следва да бъдат разгледани
въпреки прекратяване на производството по част от исковете, с оглед на
отправеното искане от ответника да бъдат приспаднати заплатените по тези клаузи
суми от размера на главницата:
В чл.2 от договора са уговорени размера на годишния
лихвен процент по заема и годишния процент на разходите. Разпоредбата на чл.19,
ал.5 от ЗПК предвижда, че нищожна е всяка клауза в договор, предвиждаща годишен процент на разходите по-висок от пет
пъти размера на законната лихва. В случая ГПР е с посочен размер от 41,70 %. Гoдишният
пpoцeнт нa paзxoдитe пo ĸpeдитa пoĸaзвa дeйcтвитeлнoтo
ocĸъпявaнe нa вceĸи eдин ĸpeдит, ĸaтo ĸъм лиxвeния
пpoцeнт пo ĸpeдитa ce дoбaвят вcичĸи ocтaнaли paзxoди, cвъpзaни c
нeгo, тоест той показва общата цена на кредита за потребителя, изразена като
годишен процент.
Съгласно чл.4 от договора, при неизпълнение
задължението на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем /банкова
гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в установен размер
от 1402,40 лева, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни
дати към погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в
размер на 70,12 лв. В чл.9 от договора е предвидено, че ако заемателят не
изпълни задължението си за заплащане на дължимите погасителни вноски,
заемодателят има право да предприеме всички позволени от закона действия, за да
събере своето вземане, което от своя страна може да доведе до значително
повишаване на размера на дължимите суми от страна на заемателя.
Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в
договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид
вида на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено
условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху
него. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не
води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е
изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага
към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и
възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване,
че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или
доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна
клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение №
23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът
следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда
защита на потребителя. В разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени
критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това
са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи,
които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху
тях преценка от гледна точка на евентуално неравноправния им характер. От
дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално
уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са
били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. По
отношение конкретизацията на въведената от въззивника неравноправност, с
решение № 237/20.01.2017г. по т.д.№ 2927/2015г. ВКС, І т.о. по реда на чл.290 ГПК е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на
клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с
коя от хипотезите, предвидени в чл.143 ЗЗП, е налице противоречието. Съдът
следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер
на клаузи в потребителски договор, въпреки че страната, направила възражението
за нищожност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи
договорната клауза.
С оглед на направените възражения за неравноправност
на клаузи от договора за потребителски кредит, респ. тяхната нищожност, ищецът
следва да установи, че договорът е сключен на основата на добросъвестността при
спазване на добрите търговски практики, като със същия се запазва
равнопоставеността на страните по сделката и договаряне на неустоечната клауза
в чл.4 от договора съобразно изменената законова разпоредба и добрите нрави.
Уговорената в чл.4 от договора неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и
недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват по размер. С разяснението по т.3
от ТРОСТК №1/09г., със задължителна сила за съдилищата е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът
на задълженията, обезпечени с неустойката, дали изпълнението е обезпечено с
други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение
на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Освен
примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно
установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, както и да
извърши преценка за основателност на възражението в съответствие със
задължителна тълкувателна практика на ВКС.
Доколкото в случая размерът на неустойката от 1402
лева е почти еквивалентен на заетата сума от 2000 лева, тя се явява прекомерна
и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР от 41,70%, нараства допълнително с размера на
неустойката по чл.4 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски,
тази неустойка по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца –
заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй
като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено
плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да
е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните
норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.
19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за
ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора
проценти на ГПР – 41,70% и посоченият общ размер на плащанията от 2294,60 лева
/главница и договорна лихва/. Съгласно чл.19 от ЗПКр, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят
дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима
с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в
чл.19, ал.4 ЗПКр. при определяне ГПР и е налице противоречие с разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Констатира се и противоречие на добрите нрави и
добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143,
т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради
което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод, съдът
прави преценка за естеството на договора за кредит, съотношение между размера
на заема и размера на неустойката, съотношение на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението.
Наред с главница,
договорна лихва, и неустойка по чл.4, по договора е
предвидена дължимост и на такса разходи, свързани с действия на
заемодателя при забава в плащанията, т.е. такса разходи представлява
обезщетение на кредитора при забавено плащане. /чл.8 от договора/. Настоящият
договор за заем е сключен при действието на ЗПК /обн. ДВ. бр.
18/05.03.2010г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 61 от 25.07.2014г., в
сила от 25.07.2014г./, съответно нормите му следва да бъдат съобразени служебно
от съда и по специално императивното правило на чл.33, ал.1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда,
че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал.2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва. В клаузата на чл.8 от
настоящия договор
е предвидено при забава в плащането на текущо задължение, заемополучателят да
дължи
допълнителни значителни разходи, които в случая са начислени, при забава повече от 30 дни
по 9 лв. за всеки период на забава.
Съдът намира, че тази разпоредба, тълкувана в
контекста и на чл.8, ал.3 от същия договор, се явява в пряко противоречие с
чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение,
заемополучателят следва да заплаща предварително определени разходи за
действия по събиране на задължението. Съдът намира, че отговорността
за разноски, въведена с
клаузите на чл.8, ал.1 и
2 от договора, представлява по същество
неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения
по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране
на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по
същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна.
При така установената нищожност на договорни
разпоредби, на които се основава значителна част от претендираните като дължими
суми по договора, приложение намира по арг. на обратното правилото на чл.26,
ал.4 от ЗЗД, съгласно което нищожността на отделни части води до нищожност на
целия договор, тъй като в случая не може да се предположи, че сделката би била
сключена без недействителните й части.
Съгласно чл.23 от ЗПК, ако договорът е недействителен, потребителят
дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
В настоящия случай като основателна се преценява
претенцията за главница, чийто размер се установява след приспадане от общата
неизплатена стойност на задължението за главница в размер на 1641,61 лв. на извършените
погашения в размер на 400 лв., отнесени по задължения, различни от главницата,
видно от представената от ищеца справка – извлечение. Поради това, въззивният
съд намира предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за частично основателен
до размера от 1241,61 лева, представляваща част от главница по издадената
заповед за изпълнение. Основателна е и претенцията за присъждане на обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху всяка забавена сума за главница
като част от погасителна вноска в размер на 153,03 лв., изчислена за периода от
падежа на всяка отделна погасителна вноска до подаване на заявлението по чл.410
от ГПК на 05.03.2019г.
Решението на ВРС следва да бъде отменено частично и
вместо това да бъде постановено уважаване на установителния иск за главница до
размера от 1241,61 лева и за обезщетение за забава до размера от 160,73 лв. и решението да бъде потвърдено в останалата
част.
Съгласно т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при
отхвърляне изцяло или частично на иска с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК,
издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист не подлежат на
обезсилване.
При произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият
съд дължи произнасяне по сторените разноски както за исковото, така и за
заповедното производство съгл. т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС. С оглед
изхода от спора и направеното пред въззивния съд искане, разноски се следват на
двете страни пропорционално съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Съобразно уважената част от исковете, на ищеца
/въззивник/ се следват разноски за заповедно производство в размер на 78 лева,
вкл.съответна част от държавната такса и юрисконсултско възнаграждение 50 лв.,
за исковото производство пред първа инстанция в размер на 150 лева
юрисконсултско възнаграждение и пред въззива – 100 лева, на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
Съобразно отхвърлената част от исковете, на ответника
се следват разноски за адв.възнаграждение, определено от съда на основание чл.38
от ЗАдв. във вр. с чл.2, ал.2 от Наредба №1/2004г.
Настоящият състав споделя възприетото разрешение в
цитираната от първоинстанционния съд практика относно размера на дължимото на
длъжника възнаграждение, при подаване на бланково възражение. Заповедното производство е строго формално, като
както за заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и за
възражението срещу издадена заповед са налице утвърдени образци. За разлика
обаче от заявлението за издаване на заповед за изпълнение, чието съдържание
изисква посочване на фактически и правни основания за претендираното вземане,
възражението не е необходимо да бъде обосновано.
Не може да се отрече правото на страната да
ползва адвокатска защита при подаване на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, с
което се предприема оспорване на иска и се препятства възможността да се
постанови неприсъствено решение. Относно размера на дължимото възнаграждение
следва да се има предвид, че това проц.действие не е сред изрично предвидените
в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на
Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. Неоснователно е
твърдението за приложимост на чл.7, ал.7 от наредбата, доколкото тази
разпоредба касае действията по иницииране на заповедно производство, които се
характеризират със значително по-голяма сложност.
Възражението
представлява единственото процесуално действие, което длъжникът има
възможност да извърши в рамките на заповедното производство, и се състои в подаването на бланка с
изписани в нея име, дата и подпис, за попълването на която не са необходими
специални правни познания или умения.
Въвеждането на бланката по утвърден образец е извършено именно с цел да се даде
възможност на длъжника да осъществи защитата си своевременно, без да се нуждае
от специализирана помощ и съдействие. В случая е била използвана именно
утвърдената бланка, без допълнителен текст, като такъв не е и необходим с оглед
целите на възражението, поради което съдът намира, че по аналогия следва да
намери приложение предвиденото в чл.6 от Наредба № 1 възнаграждение по т.5 за
изготвяне на други молби. Това действие на адвоката е най-близко до действията
по подаване на възражение по чл.414 от ГПК
и дължимото възнаграждение е в размер на 50 лв.
Както е посочено по-горе, на основание чл.38 от ЗАдв.
във вр. с чл.2, ал.2 от Наредба №1/2004г. адв.възнаграждение се определя от
съда, поради което не следва да се обсъжда възражението за прекомерност и дали
същото е редовно формулирано в ИМ. С оглед
разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. възнагражденията се определят
съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, с
изключение на претенцията за присъждане на законната лихва. Разноски се дължат
на ответната страна и при прекратяване на производството по част от предявените
искове, както е в настоящия случай. Съобразно изхода от спора за отхвърлената
част от предявените искове дължимият размер е 1200 лв., изчислен на осн. чл.7,
ал.2 от наредбата.
За
въззивното производство разноски в полза на въззиваемата страна се дължат
пропорционално на частта, в която решението е оставено в сила – 300 лв.
Съобразно изхода от спора по частните жалба разноски в полза на въззиваемата
страна не се дължат.
По
частни жалби от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище гр.София и И.Т.Я. срещу определение №4881/02.04.2020г., постановено
по гр.д.№6691/2019г.: доколкото с настоящото решение се отменя частично
първоинстанционното решение, с което се изменя и размера на присъдените разноски,
поради което следва да се отмени и определението по чл.248 от ГПК.
С оглед на изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение от 10.02.2020г. по гр.д. №6691/2019г.
на ВРС, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения иск за установяване на
вземания от длъжника И.Т.Я. с ЕГН: **********, с постоянен адрес:***, за
заплащане на главница в размер на 1241,61 лв. и за обезщетение за забава до
размера от 153,03 лв. върху главницата като част от погасителните вноски за
периода от падежа на всяка вноска до депозиране на заявлението в съда
05.03.2019г. по Договор за паричен заем №3040536, сключен на 20.09.2017г. и
Приложение 1 от 01.08.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010г., както и в частта за разноските и определение №4881/02.04.2020г. за изменение на
решението по чл.248 от ГПК
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, гр.София установителен иск с правно
основание чл.422 вр.чл.415 ГПК, че И.Т.Я. с ЕГН: **********, с постоянен адрес:***
ДЪЛЖИ на ищеца главница в размер на 1241,61
лв. /хиляда двеста четиридесет и един лева и 61 ст./ по Договор за паричен
заем №3040536, сключен на 20.09.2017г., вземането за която е прехвърлено на
ищеца по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 16.11.2010г. и Приложение 1 от 01.08.2018г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението в съда 05.03.2019г., както и обезщетение за
забава в размер от 153,03 лв. /сто
петдесет и три лева и 3 ст./ върху главницата като част от погасителните вноски
за периода от падежа на всяка вноска до депозиране на заявлението в съда
05.03.2019г., за които вземания в полза на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК ********* е издадена Заповед № 1917/07.03.2019г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №3517/2019г. на
ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 10.02.2020г. по гр.д.
№6691/2019г. на ВРС, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И.Т.Я. с ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК *********, със седалище
гр.София сумата 78 лева, представляваща разноски в заповедното производство,
както и сумата общо 250 лева разноски по исковото производство в двете
инстанции, съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 и
ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр.София да заплати на адв. П.Т.Т., член на ВАК, личен
№**********, СУМАТА 1250 лв. разноски за първоинстанционното производство и 300
лв. за въззивното производство, на осн. чл.38 от ЗАдв. във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: