РЕШЕНИЕ
№ 2548
гр. Пловдив, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330101443 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от В. В. В. срещу „Фератум България“ ЕООД, с която
е предявен осъдителен иск да се осъди ответника да върне на ищеца сумата в размер на 25
лева, предявена частично от общо дължима сума в размер на 2000 лева, представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.01.2021 г. до окончателното
плащане. Претендират се разноски.
В исковата молба и в допълнителна молба от 02.03.2021 г. се излагат твърдения, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на
ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лева. В договора е уговорена възнаградителна
лихва, като общо дължимата сума за главница и лихва е в размер на 2100.60 лева, платима
на две равни вноски от по 1050.30 лева. Уговорена е фиксирана лихва в размер на 100.60
лева за целия срок на кредита. Лихвата е във фиксиран лихвен процент от 5.03 %, а ГПР е в
размер на 49.06 %. В договора е уговорено, че задължението на кредитополучателя, ще бъде
обезпечено от „Фератум Банк“, което не е отделно търговско дружество, а е друга търговска
марка на кредитодателя. По обезпечението ищцата се е задължила да заплати сума в размер
на 1899.40 лева, която се дължи по договора за кредит и доколкото липсва правен субект
„Фератум Банк“, тази сума се дължи на ответника и правоотношението е едно. Излагат се
твърдения, че ищцата е заплатила по договора за кредит сума в размер на 4000 лева.
Счита, че договорът е нищожен, поради противоречие със закона, на първо място не е
спазена предвидена в закона форма, доколкото ответникът не е предоставил преддоговорна
информация на ищеца, договора не е подписан. Счита, че не е спазено изискването
договорът да е изписан по ясен и разбираем начин на шрифт не по-малко от 12. Счита, че е
нарушен чл.11, ла.1, т.7 от ЗПК, тъй като не е посочен размера на кредита. Счита, че е
налице нарушение и на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото не е посочен коректно ГПР, както и
общо дължимата сума по кредита. В ГПР не е било включено вземането за обезпечение.
1
Счита, че договорът е недействителен, тъй като е недействителна клаузата за
възнаградителна лихва, което нарушава чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Счита, че възнаградителната
лихва надхвърля три пъти законната лихва. Счита, че договорът е сключен и в нарушение на
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК доколкото в него липсва погасителен план, в който да се съдържа
информацията за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Счита, че в договора липсва и императивното съдържание на чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК.
Счита, че клаузата за обезпечение е недействителна, като противоречаща на добрите нрави и
заобикаляща закона, а именно чл.19, ал.4 ЗПК. Счита, че договорът е унищожаем, че
сключен чрез измама и поради крайна нужда.
Предявен е иск за връщане на недължимо платени суми по договора за
възнаградителна лихва и възнаграждение по обезпечение.
С молба от 12.04.2021 г. ищецът, на основание чл.214, ал.1 ГПК прави изменение на
искането си към съда, като предявява иска като частичен за сумата от 25 лева, частично от
общо дължима сума в размер на 2000 лева.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва иска, като
счита същият за неоснователен по подробни съображения изложени в отговора на исковата
молба. Счита, че исковата молба е нередовна. Счита, че действителен като цяло, ведно с
клаузите по него. Излагат се твърдения, Фератум Банк е съществуващо търговско
дружество, регистрирано в Малта, която предоставя услуги на територията на страна,
поради което той е легитимиран да отговаря по исковете за недействителност на договора за
предоставяне на гаранция. Моли за отхвърляне на исковете. Прави възражение за местна
неподсъдност на спора. Моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
С молба от 17.05.2021 г. ответникът взима становище по искането на ищеца за
изменение на иска, като счита същото за недопустимо, доколкото подобно искане не е
предвидено в чл.214, ал.1 ГПК.
С Определение от 04.06.2021 г. съдът е допуснал изменение на петитума на
предявения иск като същия се счита предявен за сума в размер на 25 лева, частичен иск от
общо дължима сума в размер на 2000 лева.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, че е платил
на ответника по недействителен договор № ***, евентуално клаузи от него сума в размер на
25 лева над главницата., както и възраженията си за унищожаемост на договора, че е
сключен при крайна нужда и при измама. Ответникът следва да установи докаже валидно
възникнало правоотношение по договор за паричен заем № ***, основание, въз основа на
което е заплатена от ищеца сума в размер на 25 лева, което да му дава право да я задържи.
С определение от 04.06.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за потребителски кредит № *** с посоченото от ищеца съдържание, в
който е уговорена възнаградителна лихва в размер на 100.60 лева, както и възнаграждение
за обезпечение в размер на 1899.40 лева.
С Протоколно определение от 18.11.2021 г. като безспорно между страните е
отделено, че ищцата е заплатила на ответника по процесния договор за кредит главница в
размер на 2000 лева /предоставен кредит/, 100.60 лева – възнаградителна лихва, 439.40 лева
– възнаграждение за поръчител и 100 лева – такса за събиране на задължения.
С Протоколно определение от 18.11.2021 г., по искане на ищеца и по реда на чл.214,
ал.1 ГПК, съдът е допуснал изменение на размера на предявения иск като същия се
увеличава от 25 лева, предявен като частичен от 2000 лева на сума в общ размер на 640 лева,
2
от които 100.60 лева – възнаградителна лихва, 100 лева – такса за събиране на задължения и
439.40 лева – възнаграждение за поръчител.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Фератум България“
ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което
може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя
кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за кредит:
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1,, т.7,
т.9, т.10, т,11 и т.20 от ЗПК.
След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от договора за кредит в чл. 1 е посочена каква сума се предоставя като кредит,
а именно 2000 лева, като е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК.
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент противоречи на добрите нрави,
като се приемело, че към възнаградителната лихва се прибави възнаграждението за
поръчител.
Видно от договора за кредит от *** /л.6/, представен от самата ищца, чл.3, б. „в“ е
уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договор в размер на 5.03 % или 100.60
лева – чл.3, б.“б“. Уговореният между страните лихвен процент не надхвърля максималния
предвиден размер, посочен в чл.19, ал.4 ЗПК, като единствен раход по кредита, който
формира ГПР. Наред с това при твърдението за нищожност на възнаградителната лихва се
касае за твърдение за недействителнист на клауза от договора, която не влече след себе си
недействителност на целия договор, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Обстоятелството дали
предвиденото в договора за кредит възнаграждение за поръчител представлява скрита
възнаградителна лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент или в ГПР не
рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до
разсъждения за недействителност на клаузата за възнаграждението за поръчител.
Видно от договора са посочени всички реквизити, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 ГПК
лихвен процент по кредита, а доколкото той е фиксиран за целия срок на договора и не се
променя, не се посочват условията по прилагането му, доколкото такива условия няма.
Лихвения процент е посочен фиксирано към момента на сключване на договора и не се влия
от настъпване на определени условия.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е
посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
Видно от чл.4 от процесния договор в него е посочен годишния процент на разходите
в размер на 49.06%, а в чл.3 и общият размер на всички плащания по договора в размер на
2100.60 лева – включващ главница и възнаградителна лихва. В договора за кредит не е
3
предвидено възнаграждение за поръчител, което да формира размера на кредита и ГПР. В
случая ответникът е използвал друг механизъм за задължаване на потребителя да заплати
допълнителен разход, като включи това възнаграждение в друг договор с трето лице –
Фератум Банк. Предвид, което и това възнаграждение не е част от договора за кредит и
неформира дължимата по него сума. Друг е въпросът каква е била целта за сключване на
допълнителен договор за гаранция и заплащане на ответника на възнаграждението за
поръчител по този друг договор, свързан с договора за кредит. Това допълнително
съглашение, сключено във връзка с договора за кредит не рефлектива върху
действителността на договора за кредит, а следва да се преценява самостоятелно, с оглед
целта, с която е сключено.
Следва да се посочи, че обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1
ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и не влече след себе си
недействителност на целия договор, а единствено на клауза за вземане, което следва да е
включено в ГПР. Обстоятелството дали предвидената в договора неустойка и такса за
експресно разглеждане следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в
ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като
цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече
от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и
от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита.
Доколкото ГПР е фиксиран за целия срок на договора, не е обвързан с определени
допускания. В него е включена единствено възнаградителната лихва, която е фиксирана и
неподлежи на промяна.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.06 %, то това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. Сама по
себе си клаузата за ГПР не създава задължения за потребителя, а е обвързана с други клаузи
от договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани суми, какъв
заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва. Други вземания по този договор няма.
Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно
посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при
положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
По довода, че договорът за кредит е недействителен, доколкото липсва погасителен
план към него, представляващо нарушение по чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, самата ищца е
представила към исковата молба такъв погасителен план /л.8/, в който са посочени броя,
периодичността, дата на всяка една месечна погасителна вноска, както и общ размер на
месечната вноска и разбивка какво включва месечната вноска – размер на главница и размер
на възнаградителна лихва.
С оглед изложеното съдът намира, че е спазена и тази императивна законова
разпоредба.
По довода на ищцата, че не спазена формата на договора, доколкото същият не е
4
подписан от нея, съдът не споделя това виждане, доколкото договорът за кредит не е
формален, той е реален и се счита, сключен с предаване на заемната сума. Липсата на
подпис на договора не го опорочава. Освен това, самата ищцата е представила договора за
кредит, от което е видно, че е наясно със съдържанието му и предвидените в него клаузи,
признава, че е получила заемната сума по договора.
Не се доказа, че договорът е сключен и при измама, както и че шрифтът е по-малък
от 12.
По довода, че не е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, а именно, че в
договора не е предвидено право на потребителя да се откаже от договора в определен срок,
без да дължи неустойка, както и възможност за предсрочно погасяване и лихвен процент на
ден.
Следва да се посочи, че действително в договора за кредит не е предвидено това
съдържание. Част от договора са и общите условия. В договора е посочено, че са
представени на потребителя и приложими Общи условия, приети на 01.11.2014 г.
От ответника не са представени, посочените в договора за кредит Общи условия, за
да се види дали в тях се съдържа изискванията по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК. Представени са
Общи условия в сила от 04.09.2015 г., които не са посочени в договора и не са част от него.
С оглед изложеното ответникът не доказа, че в договора за кредит е налице
съдържанието, посочено в императивната норма на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, за което съдът
изрично му е разпределил доказателствена тежест.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, доколкото в него липсва съдържанието на
посочената разпоредба.
Съгласно чл.23 ЗПК когато договорът за кредит бъде обявен за недействителен
потребителят връща само чистата стойност на кредита, а именно усвоената главница.
Платените вземания за възнаградителна лихва в размер на 100.60 лева, 439.40 лева –
възнаграждение за поръчител и 100 лева – такса за събиране на задължения се явяват
недължимо платени и подлежат на връщане.
На самостоятелно основание възнаграждението за поръчител е недължимо платено,
доколкото с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за
кредит, а едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително
възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено
с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до
недействителност на договора за поръчителство, респективно на уговорената в него клауза
за заплащане на възнаграждение на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 ГПК.
Ответникът признава, че плащането на възнаграждението за поръчител е получено от него и
в негова полза, поради което и той дължи връщането му.
Таксата за събиране на задълженията също на самостоятелно основание не се дължи,
доколкото е уговорена в противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК, същата представлява такса по
управление на кредита, а наред с това е предвидена не за обезщетяване на реално направен
разход от кредитора за събиране на вземането, а като неустойка за забава, което от своя
страна противоречи на чл.33 ЗПК, съгласно който при забава се начислява единствено
законна лихва за забава.
С оглед изложеното искът се явява основателен и ще се уважи, като на ищеца се
присъди сума в общ размер на 640 лева, от които 100.60 лева – недължимо платена
възнаградителна лихва, 100 лева – недължимо платена такса за събиране на задължения и
439.40 лева – недължимо платено възнаграждение за поръчител.
Като законна последица от уважаване иска ще се присъди и законна лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 27.01.2021 г. до окончателното плащане, каквото
искане е направено от ищцата още с исковата молба.
5
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца, съгласно чл.78, ал.1
ГПК.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като доказа
такива в размер на 80 лева – платена държавна такса, с оглед уважената част от претенцията
на ищцата ще се присъди в пълен размер.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие /л.112 /, съгласно
който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. А.Д.К..
Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение
за адв. А. Д. К. в размер на 300 лева /с оглед интереса/, кото сума ще се присъди в пълен
размер.
С Протоколно определение от 18.11.2021 г. съдът е постанови да се възстанови,
платената от ищцата сума за депозит за Съдебно-счетоводна експертиза в размер на 150
лева, по посочената от нея банкова сметка в исковата молба, доколкото е Отменил
определението си, с което е допуснал ССчЕ.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост-3, бул.“Ал. Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис № 20, ДА
ЗАПЛАТИ НА В. В. В., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 640 лева
недължимо платена по договор за потребителски кредит №*** и подлежаща на връщане, от
които 100.60 лева – недължимо платена възнаградителна лихва, 100 лева – недължимо
платена такса за събиране на задължения и 439.40 лева – недължимо платено
възнаграждение за поръчител, ведно със законната лихва върху главницата, счита от датата
на подаване на исковата молба в съда – 27.01.2021 г. до оконателното плащане, както и
сумата в размер на 80 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Младост-3, бул.“Ал. Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис № 20, ДА
ЗАПЛАТИ НА адв. А. Д. К., с личен № **********, вписана в АК - С., на основание чл.38
ЗА, сумата в размер на 300 лева - адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6