Р Е Ш
Е Н И
Е № 54
гр.
Пловдив, 13.02.2019 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в
открито заседание на шестнадесети
януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа
докладваното от съдията Костадинова в.т.
дело № 261/2018 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 439 от 28.08.2017 година, постановено по т.
дело № 578/2015 година по описа на Окръжен съд – П., са отхвърлени
като неоснователен предявените от
„О.Г.Б.“ЕООД ***, ЕИК *********, против „Ф.д.Л." ООД ***, ЕИК
*********, главен осъдителен иск с
правно основание чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 397 500 лв., дължима като дадена на отпаднало основание,
представляваща извършено плащане по развалени от ищеца на основание чл.87 ал.1 от ЗЗД два договора
от 14.10.2014 г. за продажба съответно на 300 тона слънчоглед и 500 тона
слънчоглед, сключени с ответника и акцесорен
иск за заплащане от ответника на мораторна лихва в размер на 31 182,37
лв. върху главниците в общ размер от 397 500 лв. по двата развалени договора за
покупко-продажба от 14.10.2014 г.,начислена от деня на изпадането в
забава-31.10.2014г. до датата на
предявяване на иска.
Със същото са отхвърлени като неоснователни
предявените от „О.Г.Б.“ ЕООД ***, ЕИК
*********, против „Ф.д.Л." ООД ***, ЕИК ********* евентуален осъдителен
иск за осъждане на ответника да върне на ищеца
сумата от 397 500 лв., включваща преведената от ищеца с платежно
нареждане от 14.10.2014 г. сума в размер на 123 750 лв. и преведената с
платежно нареждане от 15.10.2014 г. сума в размер на 273 750 лв. по банкова
сметка на ответника, като дадени без основание,
при което е налице едностранното
обогатяване на ответното дружество, довело до неоснователното обедняване на
ищцовото дружество, както и евентуалния акцесорен иск за осъждане на ответника
да заплати на ищеца законна лихва върху
получените без основание суми, както следва: върху сумата от 123 750
лв.,считано от датата на обогатяването-14.10.2014 г. до датата на предявяване
на иска-17.08.2015 година в размер на 10 605,17 лв. и върху сумата от 273 750
лв.,считано от датата на обогатяването-15.10.2014 г. до датата на предявяване
на иска-17.08.2015 година в размер на 23
383,65 лв. или общо да му заплати законна лихва в размер на 33 988,82 лв.
Осъдено
е „О.Г.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** да
заплати на „Ф.Д.Л.“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление *** сумата от 390 лв. съдебни разноски.
С определение № 306 от 16.02.2018
година, постановено по т. дело № 578/2015 година в производство по чл. 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на адвокат И.М. – процесуален представител
на „Ф.Д.Л.“ ООД, с която е поискано изменение на постановеното решение в частта
му за разноските, като се присъди в полза на адвокат М. възнаграждение по чл.
38 ал. 2 във връзка чл. 38 ал. 1 т. 3
предложение второ от Закона за адвокатурата в размер на 10945 лева, определено
съгласно Наредба № 1/2004 година за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
С решение № 91 от 16.02.2018 година в производство по чл. 250 от ГПК за допълване
на решение № 439/28.08.2017 година, евентуално за отстраняване на очевидни
фактически грешки в него на основание чл. 247 от ГПК, съдът е отхвърлил като
неоснователно искането на ищеца „О.Г.Б.“ ЕООД, заявено с молба вх. № 29564 от
04.10.2017 година за допълване на решение № 439/28.08.2017 година с произнасяне
на съда по акцесорните искове на дружеството-ищец за обезщетение за забава в
размер на законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба – 17.08.2015 година до окончателното изплащане на
сумите върху: главните искове за сумата
от 397 500 лева на основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД във връзка с
развалени от „О.Г. Б.“ ЕООД на основание
чл. 87 ал. 1 от ЗЗД два договора от 14.10.2014 година за продажба съответно на
300 тона слънчоглед и 500 тона слънчоглед; евентуалните искове за сумата от
397 500 лева, включваща преведената от „О.Г.Б.“ ЕООД с платежно нареждане
от 14.10.2014 година сума в размер на 123750 лева и преведената с платежно
нареждане от 15.10.2014 година сума в размер на 273750 лева по банкова сметка
на „Ф.Д.Л.“ ООД като дадени без основание.
С решение № 91
от 16.02.2018 година е отхвърлено искането на ищеца „О.Г.Б.“ ЕООД, заявено в
същата молба с вх. № 29564 от 04.10.2017 година за допълване на решение №
439/28.08.2017 година с произнасяне на съда по акцесорния иск за обезщетение за
вреди в размер на законната лихва, начислена върху главниците в общ размер от
397 500 лева по двата развалени договора за покупко-продажба от 14.10.2014
годна от деня на изпадането в забава – 31.10.2014 година до датата на
предявяване на иска – 17.08.2013 година, по отношение на остатъка от 1000 лева/ разликата между изписаната в
решението сума на обезщетението от
31182,37 лева и претендираната сума за това обезщетение, която според ищеца
е в размер на 32182,37 лева.
Отхвърлено е искането на „О.Г.Б.“
ЕООД, заявено при условията на евентуалност с молбата му с вх. №
29564/04.10.2017 година на основание чл. 247 ал. 1 от ГПК за поправка на
очевидни фактически грешки в решение № 439/28.08.2017 година за отстраняване на
описаните по-горе пропуски в диспозитива на решението, касаещи липсата на
произнасяне по акцесорното искане за присъждане на законна лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното им изплащане и непроизнасянето за частта от 1000 лева от
претендирания размер на акцесорния иск
за заплащане на обезщетение по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД върху главниците за
посочения по-горе период, предхождащ подаването на исковата молба.
Така постановените от
първоинстанционния съд съдебни актове са обжалвани със следните въззивни и
частни жалби:
Ищецът в първоинстанционното
производство „О.Г.Б.“ ЕООД е подал въззивна жалба вх. № 29656/04.10.2017
година, с която е обжалвал изцяло решение № 439/28.08.2017 година. Оплакванията
във въззивната жалба са за
необоснованост, допуснати от първоинстанционния съд съществени
процесуални нарушения, свързани с непълен и неточен доклад по чл. 146 от ГПК, с разпределението на доказателствената тежест и
със събирането на доказателствата по делото. Развити са подробни съображения
във връзка с тези оплаквания, които ще бъдат обсъдени от съда в мотивите на настоящото съдебно решение.
Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново по
същество, с което да се уважи предявения иск по чл. 55 ал.1 предложение трето
от ЗЗД, а при условията на евентуалност – по чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД.
Срещу тази въззивна жалба е
подаден писмен отговор с вх. № 34071 от 10.11.2017 година от „Ф.Д.Л.“ ООД с изразено становище за нейната
неоснователност и подробно развити съображения.
Въззивна жалба вх. №
8409/19.03.2019година е подадена от „О.Г.Б.“ ЕООД срещу решение № 91/16.02.2018
година. Решението е обжалвано в частта,
с която е отхвърлено като неоснователно
искането на жалбоподателя заявено с молба вх. № 29564 от 04.10.2017 година за
допълване на решение № 439/28.08.2017 година с произнасяне на съда по
акцесорните искове на дружеството-ищец за обезщетение за забава в размер на
законната лихва от датата на предявяване
на исковата молба – 17.08.2015 година до окончателното изплащане на сумите върху: главния иск за сумата от 397 500 лева
главница на основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД като дадена на отпаднало
основание и евентуалния иск за сумата от 397 500 лева, претендирана
на основание чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД като дадена без основание. Искането е да се отмени
решението в обжалваната част и да се допълни на основание чл. 250 от ГПК
първото решение № 439/28.08.2017 година с произнасяне по искането за законната
лихва върху главниците по главния и евентуалния иск от датата на исковата
молба - 17.08.2015 година до
окончателното плащане на сумата.
В настоящото производство съдът е
сезиран и с частна жалба вх. № 8689 от 20.03.2018 година, подадена от адвокат
И.М. срещу определение № 306/16.02.2018
година, постановено от първоинстанционния съд в производство по чл. 248 от ГПК.
Оплакванията са за незаконосъобразност. Искането е за отмяната му и
постановяване на ново по същество, с което да се отмени обжалваното определение
и се постанови ново за допълване на решението в частта за разноските, като се
присъди на адвокат М. сумата от
10 945 лева дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
Срещу частната жалба е подаден
писмен отговор вх. № 10331 от 04.04.2018 година от „О.Г.Б.“ ЕООД с изразено становище за недопустимост поради
това, че е подадена от адвокат М. не в лично качество, а като процесуален представител
на „Ф.Д.Л.“ ООД. Поддържа се освен това, че частната жалба е неоснователна.
Пред въззивната инстанция по
искане на страните и с оглед
съществуващата процесуална възможност по чл. 266 ал. 3 от ГПК са допуснати и
събрани нови доказателства – гласни и съдебно-техническа експертиза –
първоначална и допълнителна.
Съдът, като се запозна със
събраните по делото доказателства пред първата и пред въззивната инстанция и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба вх. № 29565 от
04.10.2017 година, подадена от „О.Г.Б.“ ЕООД срещу решение
№ 439/28.08.2017 година на ОС –
П. по т. дело № 578/2015 година е процесуално допустима – подадена е в срока по
чл. 259 от ГПК от страна по делото, имаща правен интерес да обжалва, а именно
от ищеца срещу решението, с което са отхвърлени главния и евентуален иск и предявените с тях акцесорни претенции.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:
Главният иск, предявен от
„О.Г.Б.“ ЕООД против „Ф.Д.Л.“ ООД по т. дело № 578/2015 година по описа на П. окръжен
съд, е такъв с правно основание чл. 55 ал. 1 предложение трето от ЗЗД – за
връщане на дадено на отпаднало основание. Обстоятелствата, на които се основава
този иск, са свързани със сключени между страните два договора за продажба на
слънчоглед реколта 2014 година от 14.10.2014 година с продавач „Ф.Д.Л.“ ООД.
Първият от договорите е за 500 тона слънчоглед с цена 495 лева за тон, а
вторият – за 300 тона при цена 500 лева
за тон. Твърди се, че ищецът е изправна страна по договорите, тъй като с два
парични превода на суми, извършени на
14.10.2014 година и на 15.10.2014 година, съответно за 123 750 лева и за
273750 лева били изплатени всички дължими суми за покупката на договорените
количества слънчоглед, за които били издадени две проформа фактури - № ***/14.10.2014
година и ***/15.10.2014 година. Ищецът твърди, че е налице неизпълнение на
договорните задължения от страна на продавача за му предаде договореното
количество слънчоглед, поради което договорът бил едностранно развален от
негова страна с изтичане на дадения с
нотариална покана, връчена на ответника на 27.10.2014 година, тридневен срок за
изпълнение.
Основните спорни въпроси между
страните в процеса са свързани с това сключени ли са между страните двата
договора от 14.10.2014 година за продажба на слънчоглед, по какъв начин и в
каква форма.
С исковата молба ищецът е изложил
обстоятелства и е представил доказателства за
два договора между страните, сключени на 14.10.2014 година в писмена форма. Към исковата молба са
представени копия от тези договори, в които е посочено, че се сключват между
ищеца, представляван от управителя А. М. и ответника „Ф.Д.Л.“ ООД,
представляван от М. Б. В.. С договорите са уговорени количествата слънчоглед,
които ответникът ще продаде на ищеца, а именно 500 тона при цена 495 лева за
тон без ДДС по първия договор / чл. 3 и чл. 5.1./ и 300 тона с цена 500 лева за
тон по втория договор / чл. 3 и чл. 5.1./. Начинът на заплащане на покупната
цена и по двата договора съгласно представените копия е уреден в чл. 5.2. и
изисква представяне на фактура – оригинал, приемо-предавателен протокол,
декларация за произход и добра земеделска практика от производител на зърно,
документ, доказващ произхода и производителите на стоката, включително валиден
документ, че са земеделски производители и анкетна карта, както и
удостоверение, че лицето е земеделски производител / търговец на зърно/.
Представените ксеро-копия са на
договори, съдържащи подписи на представляващите двете дружества и печати.
При извършеното от ответника оспорване на
съдържанието и автентичността на подписа на лицето, посочено като негов
представител под договорите, ищецът е задължен
от съда да представи оригиналите
на договорите на основание чл.
183 от ГПК. Това задължение не е изпълнено, като процесуалният представител на
ищеца изрично е заявил, че не разполага с оригиналите на договорите, а
представените по делото копия са разпечатки от електронната му поща, на която те са получени. При тези
твърдения, които се поддържат и пред въззивната инстанция, ищецът е въвел в
процеса нови обстоятелства, невъведени с
първоначалната и с допълнителната искова молба. Доколкото обаче становището на
ищеца е, че става дума за писмени договори, които са изпратени по имейл и като
такива представляват изявления, записани
технически по начин, който дава възможност да бъдат възпроизведени, т.е. за
които писмената форма се смята за спазена съгласно чл. 293 ал. 4 от ТЗ, съдът
ще изложи подробни съображения за това има ли сключени между страните договори
и в каква форма, преценявайки събраните доказателства пред първата и пред
въззивната инстанция, включително обсъждайки и тези нововъведени обстоятелства.
В исковата молба се твърди, че
процесните договори са сключени между страните на 14.10.2014 година и към нея
се представят копия от договорите, съдържащи саморъчни подписи на
представляващите двете дружества, както и техните печати. Т.е. от
обстоятелствата в исковата молба, които не са променени и с допълнителната
искова молба, включително от становището на процесуалния представител на ищеца
пред въззивната инстанция е видно, че се твърди
сключването на процесните
договори в обикновена писмена форма със саморъчни подписи на страните и печати.
При тези твърдения непредставянето на оригиналите на договорите е основание за изключването им от
доказателствата по делото съгласно чл. 183 от ГПК, доколкото има оспорване на подписите и съдържанието им и
задължение за ищеца да ги представи.
Липсата на оригиналите на договорите на хартиен носител е пречка те да се приемат като доказателство и въз основа на тях да се правят изводи за наличие на договорни отношения
между страните. Самият ищец, макар да твърди сключването на договорите в
писмена форма, не излага конкретни обстоятелства за това къде и по какъв начин
е станало сключването и къде се намират
оригиналите на договорите, респ. коя е причината за непредставянето им по
делото.
Твърденията на ищеца и
допълнително въведените обстоятелства, свързани с това, че получаването на договорите по електронна поща, от която са и
представените по делото разпечатки на хартиен носител, са достатъчни с оглед
разпоредбата на чл. 293 ал. 4 от ТЗ, за да не бъдат изключени договорите като
доказателство, респ. да се счете, че писмената форма е спазена, са
неоснователни.
От събраните по делото
доказателства пред първата и пред въззивната инстанция се установява следната
фактическа обстановка във връзка с начина, по който е установен контакта между
страните в процеса и по който е станала размяната на книжата помежду им,
включително на процесните договори от 14.10.2014 година и останалите писмени
доказателства, също представени от ищеца в копия, представляващи разпечатки от
електронна поща – проформа фактура № ***/14.10.2014 година за 247 500
лева, проформа фактура № ***/15.10.2014 година за 150 000 лева, издадени от „Ф.Д.Л.“ ООД, два броя декларации за
произход и добра земеделска практика, съответно за 300 тона и за 500 тона
слънчоглед, издадени от „Ф.Д.Л.“ ООД, както и заверена от МЗХ регистрационна
карта на земеделски производител на „Ф.Д.Л.“ ООД, ведно с анкетна карта:
От показанията на разпитаните
пред въззивната инстанция свидетели С.Д. Б. – Д.и Г.Н.И. се установява, че те
са участвали като посредници за сключването на процесните сделки чрез
търговското дружество на св. Б. – „Б.“, което имало договор за посредничество с
„О.Г.Б.“ ЕООД. Г.И. работел в друго търговско дружество, но помагал на С.
Б. и в случая той бил този, който
установил контакта между „Ф.Д.Л.“ ООД и ищеца. И двамата свидетели заявяват, че
са търсели продавачи на слънчоглед през есента на 2014 година, като са
посещавали складовите им бази, включително тези в село Ш.. Складовата база на
ответника „Ф.д.Л.“ ООД обаче не била посетена, тъй като бил края на деня и тя
била затворена. Няколко дни след посещението на свидетелите в село Ш. Г.И.
получил обаждане по телефона от лице, което се представило като управител на
„Ф.Д.Л.“ ООД с името М.. То заявило, че
управляваното от него дружество има за
продажба слънчоглед. Свидетелят И. поискал изпращане на проба от този
слънчоглед и получил такава по куриер след ден- два. След като пробата била
извършена и се оказала добра, свидетелят предоставил по телефона на т. нар. „М.“ електронния адрес на С. Д. –
служителка в „О.Г. БГ“ ООД и с това приключили функциите на свидетеля И.,
свързани със сключването на договора.
Както и по-горе беше посочено, по
делото няма конкретни обстоятелства и доказателства, свързани с подписване на
договорите на хартиен носител - дата,
място, присъсващи лица, както и за това съществуват ли на
хартиен носител и къде са тези договори.
От приетите от въззивната
инстанция първоначална и допълнителна
съдебно-технически експертизи, изготвени от вещото лице А.К. се установява, че
описаните по-горе доказателства са
изпращани по електронна поща, като за ищеца „О.Г. БГ“ ООД електронният адрес е *,
съобщенията са изпращани от сървърите на
******.**, от един и същ IP адрес –
**.**.***.***. Установено е от първоначалната експертиза, че писмените
доказателства, изброени по-горе, са действително получени от имейл * през периода 14.10.-15.10.2014 година, като съдържанието
на получените електронни съобщения съответства на съдържанието на представените
по делото разпечатки на хартиен носител. Вещото лице е посочило, че
конфигурацията на сървърите на ******.**е такава,
че защитава информацията от манипулации и атаки, включително на електронните
съобщения.
Пред първата инстанция е изслушан
управителя на „О.Г.Б.“ ЕООД А. М. на основание чл. 176 от ГПК. От неговите обяснения се установява, че
той не е договарял лично сключването на процесните сделки, а те са договорени
от негови представители. От обясненията му е видно, че договорите не са носени
на хартиен носител, а са изпращани заедно с приложенията, описани по-горе, на
имейла на дружеството. Сделките били сключени по телефона от упълномощените от
него лица с посредничеството на „Б.“, но
с писмено потвърждение на документите от страна на продавача, представляван от
вписания в Търговския регистър управител М. В., изпратени по имейл.
По отношение на електронната
поща, от която са изпращани документите от името на „Ф.Д.Л.“ ООД е установено
от експертизата, че това е станало от четири
различни IP адреса, от които е достъпван имейла *.
Този имейл адрес / електронната пощенска услуга и виртуалния диск към
него/ са създадени на 09.10.2014 година от IP адрес, управляван от дружеството
„Ц.К.Т.“ ООД, като на 09.10.2014 година е ползван интернет достъп от бар „Е.“ в
****. От посочения имейл са изпращани всички обсъдени по-горе документи на
електронната поща на ищеца * на 14.10. 2014 година и на 15.10.2014 година, като са
ползвани различни IP адреси, управлявани от дружества,
предоставящи интернет и телевизия на територията на град С.. В заключението е
посочено, че имейла * не е достъпван през изследвания период и до 27.10.2014
година от който и да е IP адрес в село Ш., община Р.. При изслушването
на вещото лице в съдебно заседание то е пояснило, че от данните за IP адресите, които са ползвани на територията на село Ш.
през 2014 година и в съседното село, получени от доставчика на интернет ЕТ
„Е.С. - А.Г.“ се установява, че нито един от тях не съвпада с тези, от които са
изпращани процесните имейли.
Твърдението на ответника, че
електронният адрес * не е негов и не е ползван от
него, не е опровергано с доказателства по делото. Напротив, от събраните пред
първата инстанция доказателства – показанията на свидетелите М. М. и Д. Р. се
установява, че „Ф.Д.Л.“ ООД не ползва посочения имейл, контактите с дружеството
се осъществяват само посредством обявен в ТР телефон, на който отговаря
свидетелката Д. Р.. Имейл на дружеството бил предоставен само в ***, където
имало такова изискване. Пред въззивната инстанция е представено заявление на
основание чл. 101 ал. 5 от ЗДДС,
подадено от управителя на „Ф.Д.Л.“ ООД, в който е посочен друг електронен адрес
за кореспонденция, а именно ****.
От показанията на свидетелите М.
и Р. се установява, че М. М. е работил като а. в друго дружество – „АА.“ ООД,
което заедно с ответното дружество и няколко други търговци били обединени в организация на
производителите - „Т.В.“ ООД. Те
осъществявали дейността си съвместно, имали и общ офис в стопанския двор на
село Ш.. От показанията на свидетелите е видно, че производството на слънчоглед
не е сред основната дейност на „Ф.Д.Л.“ ООД, че производството на слънчоглед е
само доколкото е необходимо за сеитбообръщението – да не се изтощават
почвите, че през 2014 година това
дружество не било произвело слънчоглед в количествата по процесните договори –
800 тона, а значително по-малко – 100 -150 тона. Свидетелите установяват, че за сключени договори за
продажба на 800 тона слънчоглед разбрали на 16.10.2014 година, когато в
стопанския двор дошли свидетелите С. Б. и Г.И. и заявили, че пристига
транспорт, за да се товари слънчогледа.
От справката в Търговския
регистър по партидата на „Ф.Д.Л.“ ООД се установява, че на 13.10.2014
година по партидата на дружеството е
вписана промяна на управителя, като вместо досегашния управител Д. К. Г. е
вписан М. Б. В.. Заличаването на М. В. като управител и връщането на предишния
управител Д. Г. е станало с вписване от 22.10.2014 година. Вписването на М. В.
за управител на ответното дружество през посочения период е несъществуващо
обстоятелство, извършено без да има взети решения за това от общото събрание на
дружеството. С влязлото в сила на 01.09.2016 година съдебно решение от
29.07.2016 година, постановено по т. дело № 846/2014 година по описа на П.
окръжен съд е прогласена нищожността на обективираните в протокол от 06.10.2014
година решения на общото събрание за
освобождаване на управителя Д. Г. и избиране за управител на М. В., както и за
приемането на нов дружествен договор, въз основа на които М. В. е вписан като
управител, като липсващи / невзети/,
макар и отразени в протокола като съществуващи.
От представените в хода на
настоящото производство писмени доказателства, включително пред въззивната
инстанция - препис от обвинителен акт по
преписка вх. № 8163/2015 година по описа на РП- В., ДП № 152/2015 година по
описа на ОСлО при ОП – В., се установява, че срещу М. Б. В. и още едно лице –
И.П.Т. е повдигнато обвинение за престъпления по чл. 201 ал. 1 т. 5 във връзка
с чл. 209 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 3 и ал. 4 и чл. 26 от НК за това,че през периода
14-15.10.2014 година, първият като извършител, а втория като подбудител с цел набавяне на имотна облага са възбудили
и поддържали заблуждение у пълномощниците на „О.Г. БГ“ ООД, че М. В. е
представляващ и управляващ „Ф.Д.Л.“ ООД
и регистриран земеделски производител, за да договорят от името и за
сметка на това дружество и че М. В. като
управител на „Ф.Д.Л.“ ООД възнамерява да изпълни двата договора за покупко-продажба на слънчоглед от
14.10.2014 година за 500 тона и за 300 тона, като с това е причинена на „О.Г.
БГ“ ООД имотна вреда в размер на
397 500 лева. Безспорно е между страните, че въз основа на този
обвинителен акт има образувано наказателно дело от общ характер, което не е
приключило.
При така установената по делото
фактическа обстановка съдът намира, че главният иск по чл. 55 ал. 1 предложение трето от ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание
е неоснователен. Основанието, на което ищецът „О.Г. БГ“ ООД твърди, че е
заплатил исковата сума, са два договора за покупко-продажба на слънчоглед от
14.10.2014 година. Предпоставките за
уважаването на този иск са да се
установи, че страните по спора са сключили действителни договори, че исковите
суми са заплатени от ищеца в изпълнение на клаузите от тези договори и че
поради неизпълнение на задълженията от страна на ответника да предаде
слънчогледа – предмет на сделките, е направено
и достигнало до ответника изявление за разваляне на договорите.
От съвкупната преценка на
събраните доказателства не може да бъде направен извод за наличието на първата
предпоставка, а именно сключването на валидни договори между страните. По-горе
съдът изложи мотиви за това, че въз основа на твърденията на ищеца и
доказателствата, представени по делото и с оглед разпоредбата на чл. 183 от ГПК
липсват договори на хартиен носител, които
да бъдат обсъждани като доказателства по делото.
Що се отнася до доводите,
свързани с разпоредбата на чл. 293 ал. 4 от ТЗ, съдът намира следното:
Разпоредбата на чл. 293 ал. 4
от ТЗ, според която писмената форма се
смята за спазена, ако изявлението е записано технически по начин, който дава
възможност да бъде възпроизведено, се прилага в случаите, когато самите договори, респ. техните клаузи
представляват електронни изявления, записани по този начин. Електронното
изявление е представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване,
разчитане и представяне на информацията словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация / чл. 2
ал. 1 ал. 2 от ЗЕДЕП/. По настоящото дело от изложените обстоятелства и
представените доказателства не се
установява процесните договорите да са
електронни изявления в посочения по-горе смисъл. В случая става дума
за сканиране на съставен на хартиен
носител договор и неговото изпращане по електронната поща, каквито са
твърденията на ищеца по настоящото дело, а не за електронно изявление.
Дори да се приеме, че представените копия на
договори от 14.10.2014 година представляват възпроизведени на хартиен
носител електронни изявления, записани по начин да могат да бъдат възпроизведени, доколкото
са разпечатки от имейли, тяхното авторство
може да бъде установено само при наличие на
електронен подпис. Съгласно чл. 13
от ЗЕДЕУУ за да се приеме, че
електронното изявление е подписано с подпис, имащ стойността на
саморъчен, е необходимо към него да е добавен квалифициран електронен подпис/
чл. 13 ал. 3/ или обикновен или
усъвършенстван електронен подпис, но само при изрично съгласие на страните за
това / чл. 13 ал. 4 от ЗЕДЕУУ/. В случая електронни подписи липсват, поради
което не би могло да се приеме, че
посочените разпечатки от електронната поща имат доказателствената сила на подписан писмен документ.
Т.е. дори да се приеме, че става
дума за изявления в писмена форма по смисъла на чл. 293 ал. 4 от ТЗ, те не са
подписани, което не позволява установяване на тяхното авторство. С оглед на
това не може да се приеме, че е установено по делото да има изразена воля и съгласие за сключване на
договорите от ответното дружество чрез вписания в Търговския регистър управител
към момента на сключването им – М. Б. В.. Не е установено той да е полагал
саморъчен подпис под договори, обективирани на хартиен носител, тъй като такива
не са представени по делото, нито електронен подпис под изпратените по
електронната поща електронни съобщения. Фактът, че е посочено, че той е автор
на изявленията, не е достатъчен, без да има доказателства, че това е така и без
възможност за събиране на такива доказателства при липса на оригинали на
договорите върху хартиен носител и при липса на електронен подпис под
електронните съобщения.
Отделен е въпросът, че за да е налице валидна сделка, е необходимо да е
спазена изискващата се съгласно
действалия към момента на сключването на процесните договори Закон за
съхранение и търговия със зърно / обн.
ДВ бр. 93/98 година, отм. ДВ бр. 57 от 28.07.2015 година/ писмена форма по чл.
28 ал. 1. Писмената форма е изискване, свързано с валидността на договорите за
търговия със зърно, включително слънчоглед съгласно § 1 т. 1 от ДР на закона.
Изявления за продажба на зърно, дори и писмени, но несъдържащи саморъчен подпис
или електронен подпис, когато става дума за такива по чл. 293 ал. 4 от ТЗ, не
изпълняват изискването на ЗСТЗ за валидност, свързани с писмената форма.
Изводите на нищожност на
договорите от 14.10.2014 година, мотивирани от съда по-горе, са достатъчни за
отхвърляне на исковете по чл. 55 ал. 1 предложение трето от ЗЗД – главен и
акцесорни претенции, тъй като не е налице първата предвидена в закона
предпоставка, а именно наличие на валидни договори, развалени от изправната
страна с изявление, отправено до другата поради неизпълнение на нейните
задължения. По делото е безспорно обстоятелството, че ответното дружество не е
предало на ищеца никакви количества слънчоглед, а в тази насока са и
показанията на разпитаните свидетели. Това обстоятелство би имало значение обаче
само при валидни договори, каквито в случая не е установено да са сключени.
Вторият иск, предявен при
условията на евентуалност, е по чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД, ведно с акцесорни претенции за мораторни
лихви от датата на забавата по датата на исковата молба, както и за законната
лихва от датата на исковата молба до окончателното заплащане на сумата.
Обстоятелствата, на които се основава евентуалния иск са
свързани с това, че дружеството-ищец е превело по сметка на „Ф.Д.Л.“ ООД
общо сумата от 397500 лева без
основание, респ. на основание на нищожните договори, обсъдени по-горе, което е
довело до едностранно обогатяване на ответното дружество, респ. до обедняване
на ищеца. Искането е да се осъди
ответника да заплати на ищеца тази сума, преведена с банкови преводи на
14.10.2014 година – 123750 лева и на 15.10.2014 година – 273750 лева, ведно със
законната лихва върху нея от датата на исковата молба – 17.08.2015 година до
окончателното й изплащане, както и мораторни лихви от датата на забавата до
датата на исковата молба, а именно сумата от 10605,17 лева дължими мораторни
лихви върху главницата от 123750 лева от датата на забавата, съвпадаща с датата
на превеждането й - 14.10.2014 година до
датата на исковата молба 17.08.2015 година и мораторни лихви от 23383,65 лева, дължими върху главницата от
273750 лева за периода от 15.10.2014 година до датата на исковата молба
17.08.2015 година.
От събраните по делото
доказателства, включително от изслушаната пред първата инстанция
съдебно-икономическа експертиза се установява, че на 13.10.2014 година в клон на „Б.П.Б.“ АД в град С. – Ч.В., е
сключен рамков договор за платежни
услуги, откриване и водене на платежна система, с който е открита банкова
сметка *** „Ф.Д.Л.“ ООД. На същата дата
– 13.10.2014 година за управител на
дружеството в Търговския регистър е вписан М. Б. В. на мястото на дотогавашния
управител Д. Г.. Вещото лице е установило, че всички банкови документи по
откриването на посочената банкова сметка ***, който е заверил и копие от личната
си карта заедно с извлечение от ТР за
вписването му като управител. По откритата по този начин банкова сметка
*** „О.Г.Б.“ ЕООД. На 14.10.2014 година са постъпили
123 750 лева с основание „проформа фактура ***“ и на 15.10.2014 година са
постъпили 273 750 лева с
основание „проформа фактури *** ***
– 15.10.2014 година“. Така постъпилите
суми са изтеглени от М. Б. В. в деня на постъпването им. На 14.10.2014 година в
16,20 часа са изтеглени 123 000 лева и такса 615 лева и останалите суми са
изтеглени на следващия ден в 15,35 часа
и в 15,38 часа – съответно 120 000 лева и такса 420 лева и 152 000 лева и
такса 760 лева. Вещото лице е установило, че по тази банкова сметка ***, освен
описаните по-горе постъпления на суми и
тяхното изтегляне от М. В.. От заключението
на вещото лице е видно, че дружеството „Ф.д.Л.“ ООД има банкови сметки в други
три банки – „С.“ АД , „БАКБ“ АД и „ОББ“ АД. Счетоводно в дружеството няма данни
за разкрити банкови сметки в „Б.П.Б.“ АД и за получени разплащания в тази
банка, не е извършено осчетоводяване на банкови операции от тази банка в счетоводните регистри на дружеството.
Още с исковата молба са
представени двете проформа фактури, въз
основа на които ищецът твърди, че е извършил плащанията на исковите суми. Те са
представени като разпечатки от
електронната поща на „О.Г.Б.“ ЕООД, на която са получени по описания по-горе
начин. Проформа фактура № *** от
14.10.2014 година и проформа фактура №
*** от 15.10.2014 година са с
получател „О.Г. БГ“ ООД и с доставчик „Ф.Д.Л.“ ООД, като и в двете е посочено, че са съставени от Р. А.,
без подпис на съставителя, но с поставен
върху представените копия печат на „Ф.Д.Л.“ ООД. Първата проформа фактура е за 500 тона
слънчоглед с цена 495 лева за тон, или общо за 247500 лева, а втората – за 300
тона слънчоглед по 500 лева за тон, или общо за 150 000 лева. От обясненията на управителя на ищцовото
дружество, както и от показанията на разпитаните пред въззивната инстанция
свидетели С. Б. и Г.И. се установява, че плащането е извършено преди
предаването на слънчогледа и преди
издаването на данъчните фактури, каквато
била установената практика при търговията със зърно, включително със
слънчоглед, а именно продавачите да не предават стоката докато не бъде
заплатена договорената цена. В съдебно-икономическата експертиза е посочено,
че цитираните две проформа фактури,
както и обсъдените по-горе парични преводи,
не са намерили никакво счетоводно отразяване при ответника „Ф.Д.Л.“ ООД.
Установено е от вещото лице, че представените по делото проформа фактури са
издадени с програмен продукт „М.“, а ответникът „Ф.Д.Л.“ ООД ползва друг
програмен продукт – „К.“ на „У.И.“ ЕООД.
При съвкупната преценка на
събраните доказателства следва да се направи извод, че не са налице основания
за уважаване на предявения иск по чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД.
Предпоставка за уважаване на този иск е неоснователно разместване на блага от
правната сфера на ищеца в правната сфера на ответника. В случая е безспорно
установено, че сумите, преведени от ищеца, не са достигнали до ответното
дружество. Ответникът по никакъв начин не е участвал и не е знаел за водените
от негово име преговори, съставяните документи, откритата сметка, преведените суми по нея и изтеглянето
им. Той е узнал всички тези факти едва при появата в складовата му база на
свидетелите Б. и И. с искане да им бъде предоставен закупения слънчоглед от 800
тона, за да бъде превозен. При
узнаването на обстоятелството, че в ТР е вписан нов управител и че той е
сключвал сделки от негово име,
ответникът се е противопоставил и е предприел незабавни действия за
заличаването на М. В. като управител и за препятстване на възможността той да
извършва каквото и да било от името на дружеството. В тази
насока по делото са представени доказателства – жалба от 13.10.2014
година до Р.П., писма до ищеца „О.Г.Б.“ ЕООД, изпратени на 21.10.2014 година по пощата и на 19.10.2014
година по електронната поща с оспорване
наличието на договорни отношения по процесните договори и уведомяване за
извършена измама, молби до управителя на ***, на ** на ***, на Д.Ф.З., както и
сигнали до изпълнителните директори на търговските банки.
От обсъдените доказателства може да се направи
извод, че ответното дружество не се е обогатило с исковата сума, тя не е
намерила счетоводно отразяване при него и дружеството не я е получило реално. Описаните по-горе
действия, свързани със сключването и получаването на плащане по процесните
сделки, са извършени от трети лица, включително М. Б. В., който е
успял да се впише като управител на дружеството – ответник за периода от
13.10.2014 година до 22.10.2014 година, видно от справката в Търговския
регистър.
Настоящият съдебен състав намира,
че изходът по образуваното наказателно дело, включително срещу М. В., няма
отношение към спора по настоящото дело, поради което не са налице основания за
спирането му по чл. 229 ал. 1 т. 5 от ГПК. Тази разпоредба касае разкриването
на престъпни обстоятелства в хода на граждански процес, от установяването на които зависи изхода на
гражданския спор. В случая относимите към спора обстоятелства са установени със събраните по настоящото дело доказателства и бяха
обсъдени от съда. Дали М. В. и другия подсъдим ще бъдат признати за виновни и дали
ще им бъде наложено наказание по повдигнатото обвинение, е без значение по
настоящия спор. Съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК влязлата в сила
присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието само относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а тези
обстоятелства са без значение по
настоящия търговски спор.
Ищецът „О.Г. БГ“ ООД твърди, че е
бил добросъвестен при сключването на договорите и превеждането на сумите,
позовавайки се на разпоредбата на чл. 10 от ЗТРРЮЛНЦ, според която трети
добросъвестни лица могат да се позовават на вписването, както и на обявяването,
дори ако вписаното обстоятелство, съответно обявеният акт, не съществува. В
случая през периода от 13.10.2014 до 22.10.2014
година за управител на ответното дружество „Ф.Д.Л.“ ООД в Търговския регистър
действително е вписан М. В.. Вписването е на несъществуващо обстоятелство,
което изрично е установено по съдебен ред с цитираното по-горе съдебно решение.
Съдебната практика е непротиворечива и е в смисъл, че заличаването на
вписването в Търговския регистър въз основа на
съдебен акт по чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ има действие занапред, но не и обратно
действие. Т.е. за посочения период за третите добросъвестни лица управител на „Ф.д.Л.“
ООД е бил именно М. В..
Настоящият съдебен състав по
принцип възприема доводите на процесуалния представител на ищеца, че не може да
се приеме, че третото лице, каквото в
случая е „ О.Г.Б.“ ЕООД е недобросъвестно само поради установените факти, че не е извършена
проверка на място в складовите бази, че не е осъществен контакт с ответника на
посочения в Търговския регистър телефон, а на имейл, който никога не е ползван
от него, че е извършен превод на сумите
по банкова сметка, която никога не е ползвана в търговските отношения на ответника
и която е новооткрита от вписания в деня на откриването й в Търговския регистър
нов управител на ответното дружество. За недобросъвестност може да се говори
тогава, когато третото лице е знаело, че вписаното обстоятелство е
несъществуващо и въпреки това се е позовало на него. Такива доказателства
липсват.
В конкретния случай обаче е без
значение дали страната е била трето
добросъвестно лице по отношение на мандатното правоотношение между ответника и
неговия представител, вписан в
Търговския регистър. Безспорно е, че сумите, заплатени от ищеца, не са
достигнали до ответника, не са го обогатили за сметка на ищеца, за да дължи той
тяхното връщане като получени при начална липса на основание – по чл. 55 ал. 1
предложени първо от ЗЗД. Несъществуващото обстоятелство, макар и вписано, няма
действие по отношение на самото дружество, а само по отношение на третите
добросъвестни лица, което разрешение е
прието в т. 3 на ТР № 1/2002 година на
ОСГК на ВКС. Не може да се приеме,
че действията на М. В. през периода, в
който е вписан като управител на дружеството, включително тези по откриването
на сметката и разпореждането с получените суми по нея, обвързват ответното
дружеството, за да дължи то връщането на сумите. Сумите не са получени
от ответника, поради което няма основание да се претендира връщането им от
него. За връщането на получената сума в
резултат на извършените от М. В. действия следва да отговаря той самият,
но не и
ответното дружеството, което не се е обогатило с тази сума за сметка на ищеца.
По изложените съображения съдът
намира, че и предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание
чл. 55 ал.1 предложение първо от ЗЗД ведно с акцесорните претенции към него е
неоснователен.
Първоинстанционното решение, с
което са отхвърлени предявените главен и
евентуален иск и акцесорни искове за мораторни лихви до датата на исковата
молба е правилно и следва да бъде потвърдено.
По
въззивна жалба вх. № 8409/19.03.2019година,
подадена от „О.Г.Б.“ ЕООД срещу решение № 91/16.02.2018 година:
Тази въззивна жалба е допустима и
основателна.
При предявяването на исковете –
главен и евентуален, ищецът е съединил с тях и акцесорни претенции, включващи
присъждането на мораторни лихви за забава до датата на исковата молба, както и
на законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на сумите. Произнасяйки се с диспозитива на решението
си, първоинстанционният съд е отхвърлил главния и евентуалния иск и претенциите
за мораторни лихви от датата на забавата до датата на исковата молба, но липсва
отхвърлителен диспозитив за претендираната законната лихва върху главницата /
по главен и евентуален иск/ от датата на
исковата молба до окончателното заплащане на сумата.
Съгласно разпоредбата на чл. 86
ал.1 изр.1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Това обезщетение
включва както размера на мораторна лихва от датата на забавата до исковата
молба, така и размера на законната лихва
от датата на подаването на исковата молба до плащането. Претенцията за
присъждане на обезщетение по чл. 86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва
върху главницата от деня на забавата, включително за периода след подаването на исковата молба, до
изплащането на паричния дълг, е
самостоятелен иск, различен от иска
за присъждане на паричното задължение. Този иск е със самостоятелна правна квалификация – чл. 86
ал.1 от ЗЗД. Той не е съединен с главния при условията на евентуалност.
Уважаването на иска за присъждане на главницата не е процесуална предпоставка
за разглеждането на иска за присъждане
на законна лихва върху главницата. Поради това съдът с диспозитива на решението
си дължи произнасяне по иска по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, включително по претенцията
за присъждане на законна лихва върху главницата от датата на исковата молба до
окончателното й изплащане. Вземането за
лихва е акцесорно и съществуването му е
в зависимост от съществуването на вземането за главница, т.е. ако няма
неизпълнено в срок парично задължение, не се дължи и обезщетение в размер на
законната лихва, т.е. няма основания за уважаване на претенция по чл. 86 ал.1
от ЗЗД. Това обаче не променя извода за самостоятелния характер на претенцията
за законна лихва, включително след
датата на завеждане на исковата молба. Наличието на процесуални
особености при предявяването на иска по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, а именно несъбирането на държавна такса за
претендираната законна лихва след датата на исковата молба, липсата на
изискване за конкретизация на период и
размер, не е основание да се приеме, че става дума за претенция, по която съдът не следва да се
произнася при отхвърляне на главния иск.
Претенцията по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за законна лихва от датата на исковата молба
до окончателното плащане е самостоятелна и по нея съдът следва да се произнесе
с диспозитива на решението си, съобразявайки нейния акцесорен характер и изхода на спора по главния иск.
В този смисъл искането за
допълване на първоинстанционното решение, с което ОС – П. е сезиран своевременно,
е било основателно. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че следва
да отмени решение № 91/16.02.2018 година в обжалваната част, с която е отхвърлено като неоснователно искането на
жалбоподателя, заявено с молба вх. № 29564 от 04.10.2017 година, за допълване
на решение № 439/28.08.2017 година с произнасяне на съда по акцесорните искове
на дружеството-ищец за обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба – 17.08.2015 година до окончателното изплащане на сумите върху: главния иск за сумата от 397 500 лева
главница на основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД като дадена на отпаднало
основание и евентуалния иск за сумата от 397 500 лева, претендирана
на основание чл. 55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД като дадена без основание. Следва да бъде постановено ново решение по
същество, с което да се допълни първото решение № 439/28.08.2017 година, като
се отхвърли искането за присъждане на законната лихва върху главниците по
главния и евентуалния иск от датата на исковата молба - 17.08.2015 година до окончателното плащане
на сумата.
По
частна жалба вх. № 8689 от 20.03.2018 година, подадена от адвокат И.М. срещу определение № 306/16.02.2018 година,
постановено от първоинстанционния съд в производство по чл. 248 от ГПК:
Доводите в писмения отговор за недопустимост на
частната жалба поради това, че производството по чл. 248 от ГПК е инициирано по
молба на адвокат И.М. в лично качество с искане да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по чл. 38 от Закона аз адвокатурата, а частната жалба срещу
определението на съда по чл. 248 от ГПК
е подадена от адвокат И.М. като процесуален представител на „Ф.Д.Л.“ ООД, е
неоснователно. Действително при подаването на частната жалба е посочено, че
адвокат И.М. действа като процесуален представител на „Ф.Д.Л.“ ООД. С частната
жалба обаче е формулирано искане след отмяна на обжалваното определение да се
осъди ищеца да заплати на адвокат И.М. адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал.
2 от Закона за адвокатурата в размер на 10945 лева. При това положение
настоящият съдебен състав намира, че частната жалба не е недопустима. Става
дума за неточност при посочване на това от чие име се подава частната жалба,
която е следвало евентуално да бъде отстранена с оставянето й без движение. И
без предприемането на тези процесуални действия обаче е ясно, че става дума за
молба, изходяща от адвокат И.М., с която той иска да му се присъди адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, което му се дължи за
оказаната от него безплатна правна помощ на „Ф.Д.Л.“ ООД.
Разгледана по същество, частната
жалба е неоснователна.
С обжалваното определение П.
окръжен съд е оставил без уважение
молбата на адвокат И.М. – процесуален представител на „Ф.Д.Л.“ ООД, с която е
поискано изменение на постановеното решение в частта му за разноските, като се
присъди в полза на адвокат М. възнаграждение по чл. 38 ал. 2 във връзка чл. 38 ал. 1 т. 3 предложение второ от Закона
за адвокатурата в размер на 10945 лева, определено съгласно Наредба № 1/2004
година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По делото ответникът „Ф.д.Л.“ ООД
е защитаван от адвокат М., като от договора за правна защита и съдействие е
видно, че той е поел безплатна защита на
ответното дружество на основание чл. 38 ал. 1 т. 3, предложение второ от Закона
за адвокатурата / стр. 326 от първоинстанционното дело/. Според тази разпоредба
адвокатът може да оказва безплатна правна помощ на близки. Смисълът на разпоредбите на чл. 38 от Закона за
адвокатурата е да се осигури безплатна правна помощ на определен кръг физически
лица – лица, имащи право на издръжка, материално затруднени лица, роднини,
близки или друг юрист. Търговски
дружества нямат право на безплатна защита според цитираните законови
разпоредби. Връзката между адвоката и юридическо лице, в случая ответното
търговско дружество „Ф.Д.Л.“ ООД не попада в нито една от посочените хипотези.
Адвокатът не би могъл да бъде близък с търговското дружество, което е
самостоятелен правен субект, различен от лицето, което е негов управител, за да е приложима разпоредбата на чл. 38 ал.
1 т. 3 от ЗА. Това е първото основание,
на което според настоящия съдебен състав адвокат И.М. няма право на
адвокатско възнаграждение, присъдено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА.
Освен това адвокат И.М. не е
поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от
ЗА в срока по чл. 80 от ГПК – до
приключване на последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на адвокат М., че когато става
дума за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА, не е необходимо да се прави нарочно
искане за това, а съдът е длъжен да го присъди служебно. Поемането на безплатна
правна помощ от адвокат при определените за това условия не дерогира
приложението на процесуалните норми на чл. 78 и чл. 80 от ГПК, свързани с
присъждането на разноските при направено своевременно искане за това до
приключване на последното съдебно заседание пред съответната инстанция.
По изложените съображения съдът
намира, че определението на ПОС, постановено в производството по чл. 248 от ГПК
е правилно и следва да бъде потвърдено.
Разпределянето на отговорността за разноските, направени от страните пред
въззивната инстанция:
Жалбоподателят „О.Г.Б.“ ЕООД е
представил списък по чл. 80 от ГПК и е претендирал разноски в размер на
12908,48 лева с ДДС заплатено адвокатско възнаграждение, 400 лева – заплатено
възнаграждение за експертиза и 8629,78 лева държавна такса. Съдът съобразявайки
приетото по-горе във връзка с основателността на въззивните и частната жалба, с
които е сезиран, намира, че на жалбоподателя следва да се присъдят като
разноски за тази инстанция 25 лева държавна такса по подадената въззивна жалба
срещу допълнителното решение на ПОС от 16.02.2018 година. Адвокатско възнаграждение се дължи на
жалбоподателя само за изготвянето на писмен отговор на частната жалба, подадена
от адвокат М. срещу определение № 306/16.02.2018 година. Размерът на адвокатско
възнаграждение за изготвяне на писмен отговор, определен при съобразяване на
разпоредбите на чл. 7 ал. 1 т. 7 във
връзка с чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения / при съобразяване на обстоятелството, че предмет на частната
жалба е присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 10 945 лева/, е 286 лева. При прибавяне на дължимия ДДС към тази
сума общият размер става 343,20 лева, които следва да бъдат присъдени на жалбоподателя „О.Г.Б.“ ЕООД. Останалите
претендирани суми за адвокатско възнаграждение, държавна такса по жалбата срещу
решение № 439 от 28.08.2017 година,
постановено по т. дело № 578/2015 година по описа на Окръжен съд – П. и
разноски са във връзка с основния предмет на делото – предявените главен и
евентуален иск и акцесорни претенции, които са неоснователни, поради което тези
разноски не следва да се присъждат на жалбоподателя.
С оглед изхода на спора
ответникът по въззивната жалба има право на направените разноски за вещо лице и
свидетели в общ размер на 487 лева / 400 лева за експертиза, 80 лева за
свидетели и 7 лева за удостоверение/.
Поискано е присъждане на адвокатското възнаграждение за въззивната
инстанция, като е представен договор за правна защита и съдействие, от който е
видно, че договореното и реално заплатено възнаграждение е в размер на 9000
лева / стр. 215 от въззивното дело/.. Като се има предвид, че в това общо
възнаграждение е включено и възнаграждението по частната жалба, което не се
дължи, поради нейната неоснователност и което е в размер 286 лева, определен
съгласно чл. 7 ал. 1 т. 7 във връзка с чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения / няма данни адвокат М. да е
регистриран по ДДС/, общият размер на адвокатското възнаграждение, което следва
да се присъди, е 8714 лева наред с разноските от 487 лева.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 439 от 28.08.2017 година,
постановено по т. дело № 578/2015 година по описа на Окръжен съд – П.
ОТМЕНЯ допълнително решение № 91 от 16.02.2018 година, постановено по т. дело № 578/2015 година по
описа на ПОС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с
която в производство по чл. 250 от ГПК съдът е отхвърлил като неоснователно
искането на ищеца „О.Г.Б.“ ЕООД, заявено с молба вх. № 29564 от 04.10.2017
година за допълване на решение № 439/28.08.2017 година с произнасяне на съда по
акцесорните искове на дружеството-ищец за присъждане на законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба – 17.08.2015 година до
окончателното изплащане на сумите, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение № 439 от 28.08.2017 година, постановено по т.
дело № 578/2015 година по описа на Окръжен съд – П., като ОТХВЪРЛЯ акцесорните искове на
„О.Г.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, против „Ф.Д.Л.“ ООД, ЕИК *********, за присъждане
на законната лихва от датата на исковата молба – 17.08.2015 година до
окончателното заплащане на следните
суми: сумата по главния иск от 397500 лева, дължима на основание чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД във
връзка с развалени от „О.Г. Б.“ ЕООД на
основание чл. 87 ал. 1 от ЗЗД два договора от 14.10.2014 година за продажба
съответно на 300 тона слънчоглед и 500 тона слънчоглед; сумата по евентуалния
иск от 397 500 лева, включваща
преведената от „О.Г.Б.“ ЕООД с платежно нареждане от 14.10.2014 година сума в
размер на 123750 лева и преведената с платежно нареждане от 15.10.2014 година
сума в размер на 273750 лева по банкова сметка на „Ф.Д.Л.“ ООД, като дадени без основание.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 306 от 16.02.2018 година, постановено по т. дело № 578/2015
година по описа на ПОС в производство по
чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА „О.Г.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „Ф.Д.Л.“ ООД, ЕИК *********, разноски за
въззивната инстанция в общ размер на 9201 лева.
ОСЪЖДА „Ф.Д.Л.“ ООД, ЕИК *********, да
заплати „О.Г.Б.“ ЕООД, ЕИК *********,
разноски за въззивната инстанция в общ размер на 368,20 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта, с която е
потвърдено определение № 306 от 16.02.2018 година, постановено по т. дело №
578/2015 година по описа на ПОС – в
едноседмичен срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.