№ 2530
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря И.на Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505917 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 1724 от 06.02.2023 г., постановено по гр. д. № 54903 по
описа за 2021 г. на Софийски районен съд, 69 състав е признато за установено
на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че Ц. С. Х. с ЕГН ********** и И. Л. Х. с ЕГН **********, двамата
от град София дължат на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********
следните суми: 1149,94 лева, представляваща цена на доставена топлинна
енергия през периода м. 04.2018г. - април 2020 г. в имот с аб. № 283518; 31,98
лева, представляваща цена за предоставяне на услуга дялово разпределение за
периода- м. 04.18г.- м. 04.20г., заедно със законната лихва от 09.04.2021 г. до
погасяване на задълженията и 176,37 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва, начислено върху цената на топлинна
енергия, за периода 15.09.2018 г. – 30.03.2021 г., за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 19997/21г. на СРС, 69 с-в,
като е отхвърлен искът за цена на доставена топлинна енергия за разликата до
пълния предявен размер от 1522,49 лева и за периода м. 05.178г.- м. 03.18г. ,
искът за такса за дялово разпределение за разликата до пълния предявен
размер от 33,25 лева и за периода м. 03.18г., искът по чл. 422 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 227,74 лева,
представляваща мораторна лихва, начислена върху цената на топлинна
енергия, и изцяло искът за сумата от 6,17 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на
1
услуга дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.03.2021 г. С
решението е разпределена отговорността за разноски на страните на
основание чл. 78 ГПК съобразно уважената респ. отхвърлената част на
исковете.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в
частта, с която предявените искове са уважени, са подадени въззивни жалби
от ответниците в първоинстанционното производство – Ц. С. Х. с ЕГН
********** и И. Л. Х. с ЕГН **********, които го обжалват с оплаквания за
неправилност. Считат за неправилен извода на съда, че ответниците са
собственици или вещни ползватели на процесния имот през процесния
период, като излагат че подобно обстоятелство не се установява от договорна
ипотека. Въззивниците излагат, че не е доказано основанието за солидарното
им осъждане. Поддържат, че вещния ползвател е задължен за плащането на
доставената топлинна енергия, а не формалният собственик. Излагат, че
ищецът не е доказал уговорен и съобщен на клиентите ред и начин на
заплащане на услугата „дялово разпределение”. Поради неоснователност на
главните искове, считат за неоснователни акцесорните искове за мораторна
лихва. Поддържат, че ищецът не е ангажирал доказателства относно датата на
публикуване на сумите в сайта на дружеството, поради което считат, че не е
установил изпадането в забава на ответниците, като се позовават на ОУ от
2014 г. Въззивникът И. Л. Х. излага, че само другият ответник фигурира в
списъка на етажните собственици. Молят съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендират разноски.
Въззиваемата страна по жалбите на ответниците – „Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК ********* – ищец в първоинстанционното производство,
в депозирания писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбите
и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивните жалби за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от
надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и допустимо в обжалваните части,
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
2
нарушени императивни материалноправни норми.
Решението в частта, с която предявените от ищеца срещу ответниците
искове са отхвърлени, е влязло в сила като необжалвано.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивните жалби доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
„Топлофикация София” ЕАД срещу ответниците Ц. С. Х. и И. Л. Х., с която
са предявени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1
от ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците му
дължат в условията на солидарна отговорност сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 19997/2021 г. на СРС,
69 с-в, както следва: 1522,49лева , представляваща цена на доставена
топлинна енергия през периода м. 05.2017 г.- м. 04.2020 г., заедно със законна
лихва от 09.04.21 г. до изплащане на вземането за имот, с аб. № 283518,
находящ се в гр. София , ж.к. ****, сумата от 33, 25лв. представляваща цена
за предоставяне на услуга дялово разпределение за период м. 03.18 г.- 04.20
г., заедно със законната лихва от 09.04.2021 г. до погасяване на задълженията,
227, 74 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода
15.09.2018 г. – 30.03.2021 г. и 6,17 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на
услуга дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.03.2021 г.
В исковата молба се твърди, че е налице облигационно отношение,
възникнало с ответниците въз основа на договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответниците
топлинна енергия, като купувачите не са заплатили дължимата цена,
формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки,
изготвени по реда за дялово разпределение. Поддържа, че ответниците не са
заплатили и дължимата такса за дялово разпределение. Твърди, че
ответниците са изпаднали в забава. Солидарната отговорност се претендира
на основание чл. 32 СК. За претендираните суми ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното
по това заявление ч. гр.д. № 19997/2021 г. на СРС, 69 с-в същото било изцяло
уважено, и срещу издадената заповед за изпълнение длъжниците подали
възражение в срока по чл. 414 от ГПК.
3
С писмените си отговори ответниците оспорват исковете. Възразяват,
че неоснователно се претендира солидарно заплащане на сумите от
ответниците. Оспорват наличието на облигационни отношения с ищеца във
връзка с доставката на топлинна енергия в процесния имот. Оспорват
дължимостта на акцесорните вземания за лихва. Оспорва дължимостта на
такса за дялово разпределение. Правят възражение за погасяване на
вземанията по давност. Фактът на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена , не е спорен между страните по делото,
както и не е спорно, нито се твърди заплащане от страна на ответниците.
Така предявените установителни искове са допустими с оглед
предходно развилото се заповедно производство, по което е издадена заповед
за изпълнение в полза на ищеца срещу ответниците за исковите суми, срещу
която са подадени възражения в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а ищецът е
предявил исковете за установяване съществуването на вземанията по
издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
По така предявените искове следва да се установи, че в процесния
период между страните е съществувало валидно облигационно
правоотношение по доставка на топлинна енергия, както и че ищецът е
изпълнил задължението си, като е доставил конкретно количество топлинна
енергия в процесния имот и е начислил суми за доставена енергия съобразно
действащите към този момент разпоредби.
Не се спори между страните, а се установява и от събраните
доказателства, че процесният имот е топлоснабден, като и че в процесния
период в имота е доставяна топлинна енергия в претендираното от ищеца
количество, качество и цена.
От представените писмени доказателства (НА за учредяване на
договорна ипотека от 11.03.2005 г. и Договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 20.09.1993 г.)
се установява, че собствеността върху процесния апартамент е придобита от
ответниците по време на брака им – в режим на СИО, като няма данни този
вещен статут на имота да е бил променен към периода, за който се
претендират процесните вземания.
В качеството им на носители на правото на собственост върху
топлоснабдения имот ответниците са клиенти на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битови клиенти по смисъла на § 1, т. 2а
от ДР на ЗЕ, и са длъжни да заплащат цената на доставяната топлинна
енергия. По делото не се твърди и няма доказателства върху имота да е било
учредено вещно право на ползване в полза на трети лица, нито същият да е
бил предоставен за ползване на трети лица по силата на договорно
правоотношение и за сключен между такива ползватели с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
същия имот, в каквато хипотеза ползвателят би дължал цената (арг. от ТР
№ 2/2017 г. на ОСГК). С оглед на изложеното неоснователното е направеното
в жалбата възражение за недоказаност двамата ответници да са били
потребители на топлинна енергия в процесния период. Качеството
4
потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ не е
обусловено от фактическото обитаване и ползване на имота, нито от това кой
е титуляр на партидата за имота и на чие име са издават фактурите и
изравнителните сметки или кое лице е вписано в списъка на етажните
собственици. Фактът, че партидата се води на името само на един от
собствениците, не означава, че единствено той е страна по облигационното
правоотношение с топлопреносното предприятие. Разпоредбите на ЗЕ
императивно установяват кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на
ползване. Поради това неоснователен е доводът на въззивниците, че само
вписаният в издадените документи ответник е отговорен за заплащане на
доставената в имота топлинна енергия, във връзка с което се позовават на ТР
№ 2/2017 г. на ОСГК. Посоченото тълкувателно решение дава отговор на
въпроса кой правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди, съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение – собственикът, респ. носителят на ограниченото вещно
право, или титулярът на облигационното право на ползване. С него е прието,
че собствениците или титулярите на ограничено вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия
за битови нужди, съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената
. В случая ТР № 2/2017 г. е неприложимо, тъй като по делото липсват
каквито и да е доказателства за наличието на такъв договор, сключен между
ползвател на имота по силата на договорно правоотношение със
собствениците и ответното дружество. Както се посочи по делото няма и
данни върху имота да е било учредено вещно право на ползване в полза на
трети лица. През целия исков период топлоснабденият имот е бил в режим на
СИО, поради което по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие клиенти на топлинна енергия са и двамата съпрузи като
собственици на имота, и те дължат цената на доставената енергия солидарно
– по аргумент от разпоредбата на чл. 32 от СК. Аргументи в тази насока се
извеждат и от мотивите на посоченото ТР № 2/2017 г., в които се разглежда
хипотезата, при която топлоснабдено жилище, притежавано в режим на СИО,
се предоставя след развода за ползване на единия от бившите съпрузи при
условията на чл. 56 от СК – т. е. когато СИО върху имота е била прекратена, в
резултат на което този имот е станал обикновена съсобственост между
бившите съпрузи. Прието е, че в този случай, когато ползващият бивш съпруг
сключи писмен договор с топлопреносното предприятие – напр. чрез
откриване на индивидуална партида за целия имот, тогава той става клиент на
топлинна енергия и дължи цената на доставената енергия за цялото жилище.
5
Настоящият случай не попада във визираната хипотеза, тъй като по делото
няма данни СИО върху процесния топлоснабден имот не е била прекратена
през исковия период.
От представения и приложен по делото Договор за продажба на
държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от
20.09.1993 г. се установява, че Ц. С. Х. е придобил собствеността на
процесния имот. Съгласно представения НА за учредяване на договорна
ипотека от 11.03.2005 г. Ц. С. Х. и И. Л. Х. са учредили договорна ипотека
върху процесния имот, придобит по време на брака им и представляващ
съпружеска имуществена общност. В нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека е удостоверено, че пред нотариуса е представено
удостоверение за граждански брак от 1975 г., както и посочения по-горе
договор от 1993 г. Ето защо, следва да се приеме, че ответниците са
придобили през време на брака си процесния имот, който е в режим на
съпружеска имуществена общност, съгласно нормата на чл. 19, ал.1 СК (отм.)
от 1985 г. От качеството на ответниците на собственици на самостоятелен
обект в топлоснабдена сграда произтича и качеството им на клиенти на
топлинна енергия.
По изложените съображения следва да се приеме, че ищецът е изпълнил
доказателствената си тежест да установи, че ответниците имат качеството на
клиенти на топлинна енергия за посочения в исковата молба недвижим имот
и за процесния период, поради което релевираните доводи в тази насока се
явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди, вкл. за общи части на сграда – етажна собственост,
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на
договора не е предвидена). Следователно облигационната връзка между
страните възниква при доставяне на топлинна енергия от страна на
топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Както бе
посочено, съгласно приложимата разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
потребители на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. Общите условия
определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и
потребителите; реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на
топлинната енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; реда
и условията за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването;
реда за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско
измерване или други контролни приспособления. Съответно според нормата
на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са изложени твърдения, нито има данни за
това ответниците да са упражнили правото си на възражение срещу общите
6
условия. С оглед на това следва да се приеме, че между страните по делото в
исковия период са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с правата и задълженията на страните
съгласно ЗЕ и общите условия за продажба на топлинна енергия от
„Топлофикация София” ЕАД, одобрени с решение № 0У от 27.06.2016 г. на
КЕВР, приложими за процесния период.
С ТР № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС изрично е прието, че за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не
противоречат на разпоредбата на чл. 62, вр. пар. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148 и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването, приложима в настоящия случай). Топлинната енергия
за отопление на сграда етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите
части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 от ЗЕ), като
според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Установено е, че сградата, в която се намира процесният апартамент, е
топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово разпределение.
Както се посочи по-горе, фактът на предоставяне на топлинна енергия в
обема, съответстващ на претендираната цена , не е спорен между страните по
делото, както и не е спорно, нито се твърди заплащане от страна на
ответниците. Поради безспорност на посочените обстоятелства, съдът
приема, че за процесния имот на ответниците е доставяна топлинна енергия
съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е
измервано коректно.
Доколкото купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то
при определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите
на прогнозния дял (по фактури), а тези, които се формират в резултат от
изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки.
Първоинстанционният съд е намерил за основателни възраженията за
погасяване по давност на част от вземанията за цена на доставена топлинна
енергия за периода м. 05.17 г.- м. 03.18г. и за такса за дялово разпределение
за периода м. 03.18 г., за които е отхвърлил исковете, а решението е влязло в
сила като необжалвано.
Жалбоподателите не са изложили доводи относно определения с
обжалваното решение размер на претенциите. Ето защо и с оглед
разпоредбата на чл. 269 ГПК, тези въпроси са извън пределите на въззивния
контрол, поради което не следва да се обсъждат, като следва да се посочи, че
7
размерът на сумите е признат от ответниците.
Неоснователно е направеното във въззивните жалби възражение за
недължимост на лихви за забава върху главницата за топлинна енергия, като
неправилно последните се позовават на ОУ от 2014 г. За целия процесен
период са приложими ОУ, одобрени с Решение № 0У-1/27.06.2016 г. на
КЕВР, в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от тези Общи условия
клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 45-дневен срок от
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, след изтичане на
този 45-дневен срок потребителят е в забава на плащането на дължимите за
съответния период суми за доставена топлинна енергия, като изискуемостта
на сумите не е предпоставена от покана от кредитора до длъжника, тъй като
задължението е срочно. В тези ОУ не е предвидено като условие, за да бъде
поставен длъжникът в забава, издаване/получаване на фактура относно
дължимите суми за доставена топлинна енергия, или извършено по друг
начин изрично уведомяване на клиента за размера на задълженията за
използваната топлинна енергия - не е необходимо фактурата да се публикува
на интернет страницата на продавача. С оглед на това и съобразно
разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД ответниците са изпаднали в забава и
дължат мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху неизпълнените
задължения за доставена топлинна енергия, считано от изтичане на 45 дни от
съответния отчетен период, за който дължи стойността на потребената
топлинна енергия.
Не следва да бъдат обсъждани възраженията на въззивниците относно
недължимостта на обезщетение за забава върху услугата дялово
разпределение, тъй като този иск е отхвърлен в цялост от
първоинстанционния съд.
Поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези
на районния съд решението следва да бъде потвърдено в обжалваните части,
като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд на
основание чл. 272 ГПК.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от
въззиваемата страна искане за разноски, въззивниците следва да бъдат
осъдени да заплатят юрисконсултско възнаграждение на въззиваемия на
основание е чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ в размер 100 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1724 от 06.02.2023 г., постановено по гр.
д. № 54903 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, 69 състав В
ЧАСТТА, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц. С. Х. с ЕГН
********** и И. Л. Х. с ЕГН **********, двамата от град София дължат на
8
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК ********* следните суми: 1149,94 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода м.
04.2018г. - април 2020 г. в имот с аб. № 283518; 31,98 лева, представляваща
цена за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода- м. 04.18г.-
м. 04.20г., заедно със законната лихва от 09.04.2021 г. до погасяване на
задълженията и 176,37 лева, представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва, начислено върху цената на топлинна енергия, за периода
15.09.2018 г. – 30.03.2021 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 19997/21г. на СРС, 69 с-в.
РЕШЕНИЕТО в останалата част е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА Ц. С. Х. с ЕГН ********** и И. Л. Х. с ЕГН ********** да
платят на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК ********* сумата в размер 100
лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9