РЕШЕНИЕ
№ 20332
гр. София, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110128595 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Л. К. Б.
срещу „Сити кеш“ ООД.
Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание по чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит № от 31.01.2022 г. поради противоречието му със закона, както
и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 2668 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен договор, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
депозиране на исковата молба до погасяването.
В условията на евентуалност на предявения главен установителен иск са
предявени искове по: 1/ установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл.
26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие, респ. заобикаляне
на закона на чл. 11 от договора, предвиждаща договорна неустойка при непредставяне
на обезпечение както и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането
на ответника да заплати сумата от 1113,74 лева, представляваща недължимо платена
сума по недействителна клауза за неустойка по чл. 11 от договора, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.
Ищецът Л. К. Б. твърди, че на 31.01.2022 г. сключил с ответното дружество
„Сити кеш“ ООД договор за потребителски кредит № 629495. По силата на договора
му била предоставена в заем парична сума в размер на 3000 лв., която следвало да
върне на 26 вноски. Сочи, че на осн. чл. 5 от договора се е задължил в 3-дневен срок
от усвояване на заема да предостави обезпечение,, както следва: 1. Поръчителство на
едно или две физически лица, които кумулативно отговарят на редица поставени
условия и 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
1
лихва. Излага още, че съгласно чл. 11 от договора, при неизпълнение на поетото
задължение за обезпечаване на заема, следвало да заплати неустойка в размер на
1113,74 лева, която сума се разсрочвала за целия период на договора. Сочи, че е
погасила изцяло всички дължими суми по процесния договор, в това число и
начислената неустойка. Счита, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22
ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради противоречието му със закона, тъй като
клаузата за неустойка не била включена при изчисляване на дължимия ГПР. Ето защо,
последният бил неправилно изчислен, в заблуда на потребителя. Излага подробни
съображения относно начина на формиране на ГПР и липсата на ясното му посочване
в договора. Счита, че поради недействителност на договора, заплатената на ответника
сума в размер от 2668 лева, надхвърляща чистата стойност на кредита, е недължимо
платена, поради което претендира нейното връщане.
В случай на отхвърляне на предявения главен иск за прогласяване
недействителността на договора, предявява евентуални искове - за установяване
недействителност по отношение на отделно негово клауза и осъждането на ответника
да му заплати платената по тази клауза сума. Счита, че недействителна между
страните е разпоредбата на чл. 11 от договора, предвиждаща заплащането на
неустойка при непредставяне на обезпечение. Сочи, че изискването за предоставяне на
обезпечение поставя множество ограничения, кратък срок и напрактика –
невъзможност за изпълнение, поради което ответникът изначално включил
задължението за неустойка в погасителния план. Освен това сочи, че размерът на
предвидената неустойка е прекомерно висока, като размерът й противоречи на добрите
нрави на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените
искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът не страда от посочените от ищеца пороци за недействителност. Излага
подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в
размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и добрите нрави. Сочи, че
размерът на възнаградителната лихва е фиксиран, като между страните било
уговорено, че същата ще се разпределя във всяка една от вноските. Намира, че
кредитодателят е преценил риска преди сключване на договора за кредит, но след
непредоставянето на обезпечение от страна на кредитополучателя рискът за кредитора
се е увеличил, поради което и неустойката се явява обезщетение за възникналото след
сключване на договора увеличение на риска. Излага подробни аргументи и по
наведените от ищцата доводи за нищожност на договора в неговата цялост. Сочи, че
не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Намира, че не
са налице пороци при посочването на ГПР в договора. Поради тези и останалите
подробно изложени аргументи, моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 05.08.2024 г. и
приет за окончателен без възражения от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: 1)
между Л. К. Б. и „Сити кеш“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № от
31.01.2022 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 3000 лв.; 2) в
договора за потребителски кредит е уговорена неустойка поради непредоставяне на
обезпечение на кредитора, размерът на която не е включен при формиране на
посочения в договора ГПР; 3) че ищецът е заплатил на ответника сумите по договора,
2
в това число: 3000 лева главница, 1554,26 лева договорна лихва и 1113,74 лева
неустойка за непредставяне на обезпечение.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК така отделените обстоятелства следва да се
приемат за доказани по делото. Същите се установяват и от приетите в
производството доказателства.
От приетия по делото препис от договор за паричен заем № . и приложената към
него справка за извършени погасявания по договора, се установява, че между страните
е възникнало процесното облигационно правоотношение. Това обстоятелство не е
спорно между страните.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ищеца сума в размер на 3000 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя в
срок до 01.04.2024 г. съгласно погасителен план, обективиран в Приложение № 1 към
договора. Видно от погасителния план, между страните били уговорени 26
погасителни вноски, всяка от които включва главница, лихва и неустойка. Уговореният
ГПР бил в размер на 45,51 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – 38.
Видно от чл. 4, т. 1 от договора уговорената заемна сума от 3000 лева е
предадена на заемополучателя, като същото представлява безспорен факт между
страните.
Съгласно чл. 5 от договора, заемателят поел задължение в срок от три дни от
усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение съгласно условията, посочени
в договорната разпоредба: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените).
В чл. 11 е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по чл. 5 в тридневен
срок, заемателят дължи неустойка в размер на 1113,74 лева, която се заплаща
разсрочено съгласно погасителния план.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По установителния главен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № от 31.01.2022 г., който противоречи
на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит от
31.01.2022 г. по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
3
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая в договора е предвиден ГПР в размер от 45,51 %
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в
договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към
размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по
кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 11 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните
погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване
на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства два пъти в общия размер от главницата и лихвата по
договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от
13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на
4
СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 45,51 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 37,12 % от
главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожността на процесния договор за потребителски кредит е нищожен, поради което
следва да бъдат уважен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 2668 лева, представляваща недължимо платена сума, без да е имало
основание за извършване на престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит.
От приетата по делото справка за извършени погасявания, представена от
ответника, се установява, че преди образуване на настоящото производство ищецът е
заплатил на ответника сумите по договора, в това число: 3000 лева главница, 1554,26
лева договорна лихва и 1113,74 лева неустойка за непредставяне на обезпечение. Това
обстоятелство е отделено и като безспорно между страните с приетия доклад по
делото.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо, дължима от страна на потребителя е
5
единствено сумата от 3000 лева, като заплатената сума от 2668 лева, надхвърляща
чистата стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъде
възстановена на ищеца. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на исковата молба до
погасяването.
Съдът достигано до извод за основателност на предявените главни искове,
поради което не се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
предявените в условията на евентуалност искове.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата
от 335,04 лева заплатена държавна такса съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в полза на
процесуалния представител в размер на 1720,32 лв. с ДДС. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено предоставяне на
безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на
ВКС (Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о.;
Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о.) за
присъждане на адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор
за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява
страната на някое от основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се
доказват предпоставките за оказване на безплатна адвокатска помощ. В тези случаи
възнаграждението на адвоката се определя от съда /чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв./.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение, като е посочил, че следва да се присъди размер под минималния
съгласно утвърдената наредба.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни
доказателствени средства или експертни заключения, като производството е
приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищеца не се е явил. Касае се за спор с константна и
безпротиворечива съдебна практика. Предвид изложеното настоящият състав счита, че
в полза на адв. С. Й. следва да бъде определено адв. възнаграждение в размер на 500
лева.
Съгласно § 2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява
6
върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение. Следователно, размерите на минималните
възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна
основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в случая -
процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на дължимото
на адвоката възнаграждение включва ДДС. Разпоредбата не въвежда правило, че
данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките
на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на
ДДС. Ирелевантно в случая е, че възнаграждението се дължи не от представляваната
страна, а от насрещната страна, с оглед нормата на чл.26, ал.2 ЗДДС и изхода на спора,
като доставката попада в кръга на облагаемите с ДДС доставки по чл.2, т.1 ЗДДС, при
безспорност на факта, че предоставилият услугата адвокат се явява данъчно задължено
лице по ЗДДС. Последният получава възнаграждение за предоставената услуга, макар
и не към момента на извършването й и не от получателя на услугата. В този смисъл е
константната практика на ВКС, обективирана както в: Определение № 98/08.03.2022 г.
по ч. т. дело № 1544/2021 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 50012/01.03.2023 г. по ч.
т. дело № 478/2022 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 266/18.04.2019 г. по ч. т. дело
№ 1913/2018 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 64/01.02.2017 г. по ч. т. дело №
453/2016 г. на I т.о. на ВКС, Определение № 521/25.10.2017 г. по ч. т. дело №
1225/2017 г. на I т.о. на ВКС, Определение № 442/28.06.2019 г. по ч. т. дело №
502/2019 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 261/24.06.2019 г. по ч. т. дело №
3946/2018 г. на III г.о. на ВКС и др.
Ето защо, в полза на адв. дружество, представлявано от адв. Й. следва да се
присъди сумата от общо 600 лева с вкл. ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Л. К. Б., ЕГН **********
срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК, че договор за потребителски кредит № г. е нищожен поради нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на Л. К. Б., ЕГН
********** сумите, както следва:
- 2668 лева, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща платена без
основание сума по договор за потребителски кредит № г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 17.05.2024 г. до погасяване на задължението;
- 335,04 лева, на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК: ********* да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Й.“, с БУЛСТАТ № ,
представлявано от адв. С. Г. Й., сумата от 600 лева – адвокатско възнаграждение с
включен ДДС за осъществявана безплатно адвокатска помощ и съдействие на Л. К. Б..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7