Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети април две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4533 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „Б.Е.“ ООД срещу решение от 27.11.2019 г. по гр.д. №23740/2019 г. на
Софийския районен съд, 173 състав, с което е уважен предявеният от Б.З.К. срещу
жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК
за недължимост на сумата от 215,44 лв., представляваща главница за неплатени
към „Мобилтел“ ЕАД задължения за периода 28.03.2008 г. – 28.05.2008 г. по
фактури от 30.04.2008 г. и 20.05.2008 г. във връзка с договор от 22.07.1998 г.,
както и съдебни разноски в размер на 65,00 лв., за които по ч.гр.д. №50673/2010
г. на СРС бил издаден изпълнителен лист от 29.12.2010 г. и за събирането на
които е образувано изпълнително дело №20198600400327 по описа на ЧСИ В.М., като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради грешно приложение на материалния закон и несъобразяване
с практиката на ВКС. Сочи, че за периода от постановяване на ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд не
е изтекла погасителната давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Б.З.К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по
жалбата. Не претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното
решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат по следните
съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран от Б.З.К. с искова молба, с която срещу „Б.Е.“ ООД е предявен отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 215,44 лв.,
представляваща главница за неплатени към „Мобилтел“ ЕАД задължения за периода
28.03.2008 г. – 28.05.2008 г. по фактури от 30.04.2008 г. и 20.05.2008 г. във
връзка с договор от 22.07.1998 г., както и сумата от 65,00 лв., представляваща
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист по гр.д. №50673/2010 г. по
описа на СРС, 25 състав, и за събирането на които е образувано изпълнително
дело №20198600400327 по описа на ЧСИ В.М., поради изтичане на погасителната
давност, тъй като изпълнителното производство е образувано след повече от 5 г.
след датата на издаване на изпълнителния лист.
Разпоредбата
на чл.439 ГПК, която е правното основание на
предявения иск, а не както СРС неправилно е посочил чл.124 ал.1 ГПК, предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като
ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или
частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен,
като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е
осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на
съдебното дирене факти. Основанието на чл.270 ал.3 ГПК за обезсилване на
решението на първоинстанционния съд е налице само при разгледан непредявен иск
- когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес
решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет
на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не
е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание, но не и при неправилна правна квалификация, каквато е
налице в настоящия случай.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от иска не се установят по
делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се
прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за
наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството
без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
По делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист
от 29.12.2010 г., издаден по гр.д. №50673/2010 г. по описа на СРС, 25 състав,
за вземане на „Мобилтел“ ЕАД срещу ищеца в размер на сумата от 215,44
лв., представляваща главница за неплатени към „Мобилтел“ ЕАД задължения за
периода 28.03.2008 г. – 28.05.2008 г. по фактури от 30.04.2008 г. и 20.05.2008
г. във връзка с договор от 22.07.1998 г., както и сумата от 65,00 лв.,
представляваща разноски, на 06.03.2019 г., е било образувано процесното изп.д. №20198600400327
по описа на ЧСИ В.М., копие от което е представено по делото.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД,
давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно
решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда,
че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се
съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на
установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл налице и съдебна практика /определение №480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно
съществуването на вземането. Основанието за
издаване на изпълнителен лист в хода на същото по смисъла на чл.404 т.1 ГПК
представлява т.нар. заповед за изпълнение, която именно представлява онзи
съдебен акт, чрез който се установява дали вземането е спорно. По същността си
правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на
последиците на влязло в сила съдебно решение, доколкото последната има установително
действие в отношенията между страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за
изпълнение съставлява пречка за оспорването на процесните вземания въз основа
на обстоятелства, които са били известни на длъжника или на доказателства, с
които е разполагал или е можел да се снабди, до изтичането на срока за
възражение по чл.414 ГПК.
Наред с изложеното, в определение
№214/15.05.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. №1528/2018 г., IV ГО, изрично е посочено,
че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК
няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117 ал.2 ЗЗД. В подобен смисъл
са и редица други актове на ВКС /определение №480/27.07.2010 г. на ВКС по ч.гр.д.
№221/2010 г., IV ГО, определение №443/30.07.2015 г. на ВКС по ч.т.д. №1366/2015
г., II ТО, определение №576/16.09.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. №4647/2015 г., IV ГО,
определение №480/19.07.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. №2566/2013 г., IV ГО/.
По
изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания,
противно на приетото от СРС, за които вземания е налице постановена на 01.11.2010
г. по гр.д. №50673/2010 г. по описа на СРС, 25 състав, заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, а на 29.12.3010 г. е издаден и изпълнителен лист. Настоящият
съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е
влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжникът в срока по
чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между
страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено
възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни,
следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните вземания е изтекла към датата на
образуване на процесното изпълнително дело, т.е. процесните вземания са погасени по давност. Ирелевантни за
изхода на спора са доводите на въззивника относно датата, от която действа
посоченото ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и че в случая следва да намерят
приложение постановките на ППВС №3/1980 г.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №287158/27.11.2019
г., постановено по гр.д. №23740/2019 г. по описа на СРС, ГО, 173 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.