Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Г въззивен
състав, в публично съдебно заседание на девети ноември
две хиляди и oсемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
Мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело № 6282 по
описа за 2018 г., за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 40494 от 17.02.2017
г. по гр.дело № 25037/2016 г. по описа на СРС, ГО, 40 с-в, са отхвърлени
предявените от „З.“ ООД срещу Д., представлявана от м.на ф., искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платена без правно основание
такса за производство на електрическа енергия за периода 01.01.2014 г. –
09.08.2014 г. в размер на 7 905, 16 лв., и предявеният при условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на същата сума,
представляваща обезшетение за претърпени имуществени вреди от непозволено
увреждане.
С
решение № 371315 от 26.03.2018 г. по същото дело е оставена без уважение
молбата по чл. 250 ГПК, съдържаща се във въззивната жалба, подадена от „З.“ ООД,
за допълване на постановеното на 17.02.2017 г. решение, като районният съд се
произнесе по предявен в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждането на Д., представлявана от м.на ф., да заплати на дружеството
сумата от 7 905, 16 лв., представляваща удържана такса за производство на
електрическа енергия за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищцовото
дружество „З.“ ООД, с която решението се обжалва в цялост. Поддържа се, че
районният съд не е разгледал материалноправните предпоставки, на които се основава
претенцията с правно основание чл. 55 ЗЗД, като не е изложил мотиви за правното
действие на чл. 5, ал. 2 КРБ и не е съобразил, че обявеният за
противоконституционен закон до обявяването му за такъв е уреждал отношенията по
начин, противоречащ на уредба с по-висока юридическа сила, т.е., че още при
приемането си 20 % такса е била „незаконно приета“ от Народното събрание, а Д.
не е приложила чл. 5, ал. 4 КРБ. По отношение на евентуално предявения иск за
вреди с правно основание чл. 49 ЗЗД се поддържа, че неправилно районният съд е
приел, че липсва противоправност в действието, изразяващо се в събиране на
процесната такса. Излагат се доводи за основателност на този иск, тъй като Д.
носи гаранционно-обезпечителна отговорност за причинените от възложената на
народните представители работа, в случая от противоправните и виновни действия,
изразяващи се в приемане на противоконституционен акт. Посочва се, че липсата
на обратно действие на решенията на Конституционния съд не прави обявените за противоконституционни
актове конституционосъобразни за периода преди
обявяването им за такива и не изключва задължението на Д. да възмезди
причинените от тези актове вреди. Твърди се също така, че в исковата молба се
съдържа позоваване на извънсъдебната отговорност на Д. за вреди във връзка с
чл. 4, ал. 2 ДЕС, което не представлява самостоятелен иск, доколкото отново
касае отговорност на Д. за вреди като тази по чл. 49 ЗЗД, но изложените
съображения не са били взети предвид от районния съд. Изложени са подробни
съображения за това, че въвеждането на процесната такса нарушава Хартата на
основните права на ЕС и по-специално правото на собственост, както и на
директивите, отнасящи се до производството на електроенергия от възобновяеми
източници, които поставят за цел стимулирането на това производство,
насърчаването на инвеститорите и увеличаване дела на електроенергията от
възобновяеми източници. Изложени са доводи и за нарушение на чл. 63, чл. 107 и
чл. 110 ДФЕС. Твърди се, че въвеждането на процесната
такса противоречи на чл. 19, ал. 2 и ал. 1 от КРБ, тъй като ищецът е поставен в
неравнопоставено положение спрямо останалите ВЕИ
производители и спрямо него не е осигурена защита на инвестициите и стопанската
дейност. С оглед на изложеното се моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявеният иск уважен.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от Д. чрез м.на ф., с който се моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Поддържа се, че правилно районният съд е преценил, че решението на
Конституционния съд има действие занапред и до обявяването на процесните норми от ЗЕВИ за противоконституционни, те са
представлявали валидно основание за събиране на таксата, поради което искът по
чл. 55 ЗЗД е неоснователен. Изложени са съображения, че българската правна
система не допуска обратна сила на решенията на Конституционния съд за
обявяване на противоконституционност на закон, нито
възможността друг орган да се произнася пряко или косвено за съответствието на
закон с Конституцията и уреждането на последиците от това. По отношение иска по
чл. 49 ЗЗД се посочва, че твърдението на въззивника,
че Д. следва да носи отговорност за това, че Народното събрание е издало обявен
за противоконституционен акт и че не е издало последващ
акт по чл. 22, ал. 4 ЗКС, не намират опора нито в Конституцията, нито в
действащото законодателство. Твърди се също така, че не са налице неправомерни
действия или бездействие, нито възлагане на работа по чл. 49 ЗЗД. Поддържа се,
че доводите за нарушение на международни актове и на чл. 19 КРБ също са
неоснователни.
Срещу
решението, постановено по чл. 250 ГПК, не е подадена въззивна
жалба.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства
и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и при
условията на евентуалност иск по чл. 49 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е допустимо. Разгледано по същество, то е и правилно по следните съображения.
По делото не се спори, а и от представените
доказателства се установява, че на 25.06.2012 г. е било издадено разрешение за
ползване № ДК-07-Р-32 от началник РО „НСК“ – Русе, РДНСК – Северен централен
район, с което е разрешено ползването на следния строеж: фотоволтаична
централа – 84, 24 kWp, находящ се
в УПИ X-335, кв. 44
по плана на с. Пиперково, община Ценово, област Русе.
На 04.10.2012 г. „Е.-П.П.“ АД
като купувач и „З.“ ООД като производител са сключили договор за изкупуване на
електрическа енергия, произведена от възобновяем
енергиен източник, по силата на който производителят се е задължил да доставя и
продава активна електрическа енергия, отговаряща на показателите за качество по
действащото законодателство, а купувачът да изкупува тази електрическа енергия
в сроковете и при условията, уговорени в договора и приложенията към него.
Не е спорно между страните и от приложеното на л. 86 и
л. 87 писмо от КЕВР изх. № Е-12-00-351/14.11.2016 г. се установява, че в
периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. общият размер
на дължимата от „З.“ ООД такса по чл. 35а ЗЕВИ е 7 905, 16 лв. Съгласно
справка по чл. 35б, ал. 2 ЗЕВИ за първото, второто и третото тримесечие на 2014
г. „Е.-П.П.“ АД е изкупило произведена електрическа
енергия от „З.“ ООД от фотоволтаична електрическа централа
в количества от 69 660 kWh. В същата справка е посочено, че общият размер на
изчислената 20 % такса за същия период е 7 905, 16 лв., която е внесена от
„Е.-П.П.“ АД по банковата сметка на ДКЕВР. В тази
връзка по делото са приети и фактури, издадени от „Е.-П.П.“
АД на „З.“ ООД за електрическа енергия, както и извлечения за движението по
банковата сметка на ищцовото дружество.
Посочената такса в размер на 7 905, 16 лв. е била
удържана от ищцовото дружество по силата на чл. 35а
ЗЕВИ, който е обявен за противоконституционен с решение № 13 от 31.07.2014
г. на КС по к.д. № 1/2014 г. заедно с разпоредбите на чл. 35б и
чл. 35в ЗЕВИ.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи.
Фактическият
състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на
нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго като основанието трябва да липсва не само при получаване
на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В разглеждания случай, както е посочил и първоинстанционният
съд, към момента на удържане на процесната такса е
било налице основание за удържането.
Съгласно
чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България решенията на
Конституционния съд се обнародват в "Държавен вестник" в
15-дневен срок от приемането им и влизат в сила
три дни след
обнародването им, като актът, обявен
за противоконституционен, не се прилага
от деня на
влизането на решението в сила. В мотивите на
решение № 22 от
31.10.1995 г. на КС на РБ по конст. д. № 25/95 г. е посочено, че
действието на един
закон се състои в неговото прилагане от влизането
му в сила до момента, в който
бъде отменен. Според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение 3 от Конституцията обявеният за противоконституционен
закон "не се прилага" от деня на
влизането в сила на решението на
Конституционния съд. Изразът "не се прилага" съдържа забрана за прилагане на
закона занапред. Тя е безусловна, императивна и за постоянно. Като последица от тази
забрана следва, че обявеният за
противоконституционен закон
престава да действа и да регулира
обществени отношения. Той губи правния
си ефект и престава да съществува
като нормативен акт. Този извод
се подкрепя и от разпоредбата на чл. 151, ал. 3 от Конституцията,
според която "частта от закона,
която не е обявена за неконституционна,
запазва действието си". По аргумент
от противното частта от закона,
която е неконституционна, губи действието си, което означава,
че престава да съществува занапред. С оглед на
изложеното обявеният за противоконституционен текст запазва действието, което е
имал до момента на влизане в сила на решението на Конституционния съд, поради
което е съществувало правно основание за удържане на процесната
такса. Следователно, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
неоснователен, поради което правилно е бил отхвърлен и обжалваното решение
следва да потвърдено в тази част.
Настоящият съдебен състав намира, че правилно районният
съд е отхвърлил и предявения евентуален иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, тъй
като Д. не е пасивно материално легитимирана, за да отговаря за твърдените от ищцовото дружество имуществени вреди. Съгласно Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС, отговорност
по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работа другиму, когато лицето,
на което е възложена работата, причини вреди чрез действия,
които съставляват извършване на възложената
работа, или чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от
характера на работата. Следователно за да бъде основателен предявеният иск,
следва да бъдат доказани следните матриалноправни
предпоставки: 1) възлагане на работа, 2) осъществен
фактически състав по чл. 45 ЗЗД от прекия изпълнител на работата
с необходимите елементи /деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието
и вредата, противоправност
и вина/, 3) вредите да са причинени
от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа - чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера
на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа,
но са пряко
свързани с него.
С разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС законът изрично е
вменил задължението за уреждане на възникналите правни последици от акта,
обявен за противоконституционен, на органа, който го е постановил, който в
разглеждания случай е Народното събрание. По аналогичен начин това задължение е
уредено и в чл. 90, ал. 4 от Правилника за организацията и дейността на
Народното събрание (отм.), действал към датата на постановяване на решението на
Конституционния съд, както и в сега действащия Правилник за организацията и
дейността на Народното събрание – чл. 94, ал. 4, съгласно които ако Конституционният
съд със свое
решение обяви отделен закон или
друг акт или част от
него за противоконституционен, Народното събрание
урежда възникналите правни последици в срок до два
месеца от влизането в сила на решението.
С оглед на това, макар и Народното събрание като
държавен орган да е еманация на самата държава, то е отделен правен субект, който
съгласно чл. 62, ал. 2 КРБ има самостоятелен бюджет и на който с цитираните
по-горе разпоредби изрично е вменено задължението да уреди правните последици
от обявените за противоконституционни актове, които е приело. По силата на чл.
62, ал. 1 КРБ то осъществява законодателната власт. С оглед на това не може да
се приеме, че Д. следва да носи отговорност за вреди в резултат от действия или
бездействия на Народното събрание, тъй като при изпълнение на законодателните
функции от Народното събрание не е налице възлагане от страна на Д. по смисъла
на чл. 49 ЗЗД за изпълнение на определена работа. Народното събрание изпълнява
законотворческа функция по силата на разделението на властите и следва да носи
самостоятелна отговорност за вреди, причинени от дейността му. Дали ще бъдат
предприети съответни действия в изпълнение на чл. 22, ал. 4 ЗКС и цитираните
по-горе разпоредби от ПОДНС (отм.) и ПОДНС, зависи от Народното събрание и
задължението за това му е вменено изрично по силата на закона. Противното
разбиране, изложено във въззивната жалба, че Д.
следва да носи отговорност за дейността на Народното събрание, би обезсмислило
обособяването на отделни държавни органи със собствен бюджет, както и разделението
на властите, които са все проявление на Д. в широк смисъл. Аргументи в тази
насока могат да се почерпят и от разпоредбите на чл. 7 ЗОДОВ, съгласно който
искът за обезщетение се предявява срещу органа, от чийто незаконен акт,
действие или бездействие са причинени вредите, както и чл. 205 АПК, съгласно
който исковете
за обезщетение за вреди, причинени
на граждани или юридически лица от незаконосъобразни
или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия
или бездействия на административни органи и длъжностни лица се предявяват срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие
са причинени вредите. Липсата на един елемент от фактическия състав на
отговорността по чл. 49 ЗЗД, е достатъчно основание за неоснователност и на
евентуалния иск, поради което разглеждането на останалите елементи не е
необходимо. С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено
и в тази част.
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има ответникът Д., представлявана
от м.на ф., която претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на по 300 лв. за всеки от двата предявени искове или
общо 600 лв. Въззивният съд намира, че в полза на
ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв., тъй като по аргумент от чл. 25, ал. 1 от
НЗПП, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП възнаграждението се дължи
за защита на интереса по делото, а в случая интересът по главния и по
евентуалния иск е един, като провеждането на защита и по евентуалния иск беше
взето предвид от въззивния съд при определяне размера
на възнаграждението в максимално предвидения по чл. 25, ал. 1 НЗПП.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на
иска решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 40494 от 17.02.2017
г. по гр.дело № 25037/2016 г. по описа на СРС, ГО, 40 с-в.
ОСЪЖДА
„З.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на
Република България, представлявана от м.на ф., с адрес: гр. София, ул. „******,
на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК
сумата от 300 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното произовдство.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.