№ 1180
гр. София, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510255 по описа за 2021 година
За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20141435 от 17.06.2021г., постановено по гр.дело №14507/2020г.
по описа на СРС, І Г.О., 171-ви състав, е признато за установено на основание чл.422,
ал.1 от ГПК, че ответникът - АГЕНЦИЯ „П.И.”, гр.София, с ЕИК ****, дължи на
ищеца ЗК”Л.И.” АД, с ЕИК ****, на основание чл.411 от КЗ сумата от 494.49 лв.,
представляваща дължимо обезщетение за причинени имуществени щети от ПТП,
настъпило 19.03.2016г. около 11.15 часа в град София, с товарен автомобил марка
„Мерцедес“, модел 1831, с рег.№****, управляван от Ч.С.С., по време на движение по
Околовръстен път с посока от град Нови Искър към с.Мрамор, на 300м. след разклона
за с.Мировяне, в която сума са включени и ликвидационни разноски за определянето
му, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2019г. до окончателното плащане,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 450.00 лв., направени разноски в
исковото производство, както и сумата от 325.00 лв., направени разноски в заповедното
производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - АГЕНЦИЯ „П.И.”, Областно пътно
управление София, с ЕИК ****, чрез пълномощник юрисконсулт Г. Н., с която се
обжалва изцяло решение №20141435 от 17.06.2021г., постановено по гр.дело
№14507/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 171-ви състав, като са инвокирани доводи за
неправилност, незаконосъобразност на съдебния акт, постановен в противоречие на
материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Твърди се, че неправилно СРС е приел за доказано, че щетите по процесния автомобил
са вследствие на преминаване през необезопасена и необозначена дупка на пътното
1
платно, част от републиканската пътна мрежа, както и не е изяснен по безспорен начин
механизма на ПТП. Сочи се, че за тези обстоятелства представеният протокол за ПТП
не се ползва с материална доказателствена сила, тъй като е съставен от служител на
КАТ-СДВР, който не е бил пряк очевидец на настъпилото ПТП. В тази връзка се излага
се, че по делото не е установен по категоричен начин механизма за настъпилото ПТП и
причинно-следствената връзка между механизма на ПТП и причинените щети, предвид
на което предявеният иск се явява неоснователен и недоказан. Излага се още, че по
делото не са събрани доказателства относно факта с каква скорост се е движил водачът
на увредения автомобил, съответно дали същата е съобразена с пътните условия,
респективно дали е могъл да предотврати процесното ПТП. Твърди се още, че водачът
на увредения лек автомобил не се е съобразил с атмосферните условия, с конкретните
условия за видимост, не е спазил дистанция с оглед наличия трафик, поради което
следва да се приеме, че същият с поведението си е допринесъл за настъпването на ПТП
и е налице хипотеза на съпричиняване, която не е отчетена от първоинстанционния съд
при определяне на дължимото застрахователно обезщетение. Твърди се още, че
неправилно СРС е приел, че към датата на настъпване на застрахователното събитие е
съществувало валидно застрахователно правоотношение по имуществена застраховка
„Каско” между ищеца и собственика на увредения лек автомобил, без за
установяването на този факт да са представени по делото годни доказателства.
Поддържа се, че представената по делото застрахователна полица не е подписана от
страните, предвид на което се налага извода, че липсват доказателства за валидно
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Каско” между ищеца и
собственика на увредения лек автомобил. Оспорва се още факта, че настъпилото
събитие представлява покрит застрахователен риск, предвид на което се поддържа, че
дружеството-застраховател е заплатило застрахователно обезщетение в нарушение на
застрахователния договор, налице са нарушения на изискванията за изплащане на
застрахователно обезщетение, предвидени в Общите условия към сключения
застрахователен договор. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с
което да отхвърли предявения иск или алтернативно да се намали размера на
дължимото застрахователно обезщетение с оглед наличието на съпричиняване от
страна на водача на увредения автомобил за настъпилите вредоносни последици.
Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение,
направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - ЗК”Л.И.” АД, с ЕИК ****, чрез пълномощник
юрисконсулт Н. Г., депозира писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че в резултат на
съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и при правилно
тълкуване и прилагане на материалния закон е обоснован крайният извод на
първоинстанционния съд относно фактите и обстоятелствата, обуславящи механизма
на ПТП и наличието на пряка причинна връзка между него и настъпилите вреди,
съответно за наличието на основание в закона за ангажиране на регресната отговорност
на ответника. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното
решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 150.00 лв..
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен е от ЗК”Л.И.” АД, с ЕИК ****, срещу АГЕНЦИЯ „П.И.”
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.410, ал.1, т.2 от
2
КЗ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.д.
№66517/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 171-ви състав, въззиваемият –ищец - ЗК”Л.И.”
АД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на
20.11.2019г. и е постановена на 16.12.2019г. заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу АГЕНЦИЯ „П.И.” за заплащане на сумата,
посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника -
АГЕНЦИЯ „П.И.” възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в
заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство
установителен иск.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от ЗК”Л.И.” АД, с ЕИК ****, срещу
АГЕНЦИЯ „П.И.” установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.410, ал.1, т.2 от КЗ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявения установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.410, ал.1, т.2 от КЗ във вр. с чл.49 във вр. с
чл.45 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
3
съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.410, ал.1, т.2 от КЗ с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до
размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или
по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от ЗЗД. В случая регресното право
срещу ответника /въззивник/ се основава на чл.49 ЗЗД, регламентиращ отговорността
на възложителя за вредите, причинени при или по повод изпълнението на възложена
работа. Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация
са: 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2)
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Неоснователен е доводът на въззивника, че няма събрани доказателства за
валидно сключен застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско” между
ищеца и собственика на увредения лек автомобил. Противно на поддържаното във
въззивната жалба по делото е представена подписана от страните застрахователна
полица №93001610003097/11.01.2016г., съдържаща всички изискуеми реквизити,
предвидени в КЗ, предвид на което се налага извода, че е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по имуществена застраховка “Каско”, клауза I, за
периода от 21.01.2016г. до 20.01.2017г., по отношение на увредения товарен автомобил
марка „Мерцедес“, модел 1831, с рег.№****, към момента на настъпване на
процесното ПТП – 19.03.2016г., при което застрахованият товарен автомобил е
попаднал в несигнализирана и необезопасена дупка на пътното платно на
Околовръстен път с посока от град Нови Искър към с.Мрамор, на 300м. след разклона
за с.Мировяне, който път представлява част от републиканската пътна мрежа, като в
резултат на това са причинени увреждания на товарния автомобил. Не се спори, а и
видно от представените по делото доказателства, че за претърпените вреди ищецът е
заплатил на собственика на автомобила застрахователно обезщетение в размер на
484.49 лв., като за факта, удостоверяващ извършеното плащане е приет като
доказателство по делото платежно нареждане за кредитен превод. Следователно
съгласно чл.410, ал.1, т.2 от КЗ ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу
причинителя на вредите от процесното ПТП.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недоказаност на
обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило вследствие на преминаване на
застрахования автомобил през необезопасена и необозначена дупка на пътното платно
на общински път. Това обстоятелство се доказва от представен протокол за ПТП
№1645726 от 19.03.2016г., който представлява официален документ, съставен след
оглед на място от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му и по
установените в закона ред и форма /съобразно Наредба №І- 167/24.10.2002г./
Действително, съобразно чл.179, ал. 1 ГПК материалната доказателствена сила на
протокола обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е
спазено. Протоколът е съставен от полицейски служител след посещение на място в
деня на инцидента, т. е. служителят лично е установил фактите на база извършен оглед
и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на разказа на водача.
Отразените в протокола обстоятелства са потвърдени от констатациите на вещото лице
в приетата по делото съдебно-автотехническа експертиза /САТЕ/, в която изрично е
посочено, че причинените щети по товарен автомобил марка „Мерцедес“, модел 1831,
с рег.№****, могат да се получат при преминаване през дупка, намираща се на пътното
4
платно. Следователно с оглед събраните доказателства съдът намира за установен по
делото механизма на ПТП, който отговаря на описанието в протокола, като от
заключение на изслушаната по делото САТЕ се доказва причинната връзка между този
механизъм и настъпилите вреди на автомобила. В случая след като протоколът за ПТП
е бил надлежно изготвен след извършен от съставителя му оглед на мястото на
произшествието и съставлява доказателство за възприетите от длъжностното лице
факти и направените пред него изявления и действия, то в доказателствената тежест на
ответника е било установяването на различна фактическа обстановка, като напр.
липсата на необезопасена и необозначена дупка на пътното платно в участъка, в който
е настъпило процесното произшествие, или изпълнение на задължението му за
поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването на съществуващото
препятствие на пътното платно. Доказателства в горния смисъл не са ангажирани от
въззивника-ответник до приключване на устните състезания пред първата инстанция.
Наред с това съдът намира да посочи, че даденото от вещото лице по САТЕ
заключение, установяващо причинна връзка между описаното в протокола ПТП и
настъпилите щети, не е оспорено от ответника по надлежния за това ред в закона.
На следващо място неоснователен се явява релевирания във въззивната жалба
довод, че по делото не са събрани доказателства относно факта с каква скорост се е
движил водачът на товарния автомобил, била ли е същата съобразена с пътните
условия, съответно би ли могъл да предотврати настъпването на процесното ПТП. В
доказателствена тежест на въззивника-ответник е да ангажира доказателства в горния
смисъл с оглед твърдените от него факти, което не е сторено до приключване на
устните състезания по делото пред първата инстанция. При това положение
настоящият състав намира за недоказано твърдяното противоправно поведение на
водача, както и наличието на принос от същия за настъпилото ПТП.
На следващо място не могат да бъдат споделени доводите на въззивника-
ответник, че уврежданията на дясната гума на процесния автомобил не представляват
покрит застрахователен риск. По делото са представени Общи условия към сключения
застрахователен договор за имуществена застраховка "Каско", в които в чл.27.5 е
посочено, че покрит риск при застраховка „Каско” е пътно-транспортно произшествие
възникнало при попадане по време на движение в дупка или неравност на пътното
платно, предизвикало повреда на превозното средство. По горните съображения
въззивният съд приема, че по делото е доказано, че към датата на настъпилото ПТП е
съществувало валидно застрахователно правоотношение по имуществена застраховка
“Каско” като причинените увреждания представляват покрит застрахователен риск.
На следващо място в случая и с оглед на представените по делото
доказателства, неоспорени от въззивника-ответник в хода на производството пред
първата инстанция, настоящият въззивен състав приема, че по делото е установено по
несъмнен начин, че вредите са настъпили на посочения в исковата молба пътен
участък, който е част от републиканската пътна мрежа, поради което са налице
основанията в закона за ангажиране на отговорността на въззивника –ответник.
Правилни и законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд по повод факта,
че на база събраните по делото доказателства безспорно се доказва, че въззивника-
ответник е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск. С оглед установеното
в случая настъпване на вреди по застрахования при ищеца автомобил вследствие на
преминаване му през необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, е
установено и бездействие от страна на компетентните служби на ответната
административна структура за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1
5
ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Налице е следователно
противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на
ответника- възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД, като съгласно
разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно поведение не е необходимо. При
така изложените съображения претенцията на ищеца по чл.410, ал.1, т.2 от КЗ вр. чл.49
ЗЗД във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане обезщетение за имуществени вреди, които
настоящият съд приема за доказани по делото, е установена по основание.
С оглед изготвеното по делото заключение на САТЕ относно действителния
размер на причинените вреди правилно първоинстанционният съд е уважил
предявения иск в пълния му предявен размер, кредитирайки приетото по делото
заключение и при съобразяване с диспозитивното начало в гражданския процес.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, в
т.ч. и за разноските като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
ищеца – въззиваем в настоящото производство. На основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 ГПК
(изм. и доп., бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско
възнаграждение за ищеца – въззиваем в размер на 100 лв., съгласно чл.25, ал.1 от
Наредба за заплащане на правната помощ, чийто размер се определя с оглед
фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с извършените от
процесуалния представител правни действия – изготвяне на писмен отговор и явяване
в едно съдебно заседание. Въззивникът - Агенция „П.И.” следва да бъде осъдена да
плати на въззиваемия - ЗК”Л.И.” АД разноски във въззивното производство за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20141435 от 17.06.2021г., постановено по гр.дело
№14507/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 171-ви състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.”, с ЕИК ****, с адрес: гр.София, бул.”****; да
заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ "Л.И." АД, с ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул.“****; на правно основание чл.81 и чл.273 във вр.
с чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6