№ 77
гр. Асеновград, 01.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Мария Ат. Терзиева
при участието на секретаря Йорданка Ст. Тянева
като разгледа докладваното от Мария Ат. Терзиева Гражданско дело №
20215310101547 по описа за 2021 година
Иск с правно основание чл. 422 вр.чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД твърди, че между
ДСК” ЕАД и ответника А.С. К. е сключен договор за стоков кредит № 479372 от 04.10.2019
г., по силата на който на същия е предоставен стоков кредит в размер на 2 707.29 лева за
закупуване на стоки от „Технополис България“ ЕАД. Сумата по кредита е предоставена за
закупуването на стоките, която се усвоява еднократно, безкасово по сметка на търговеца –
„Технополис България“ ЕАД (същата е приведена от ищеца на търговеца). Кредитът е
следвало да бъде върнат на 12 месечни вноски, включващи главница и договорна лихва, 23
от които в размер на 277.86 лева, а остатъкът в размер на 253.29 лева дължим с последната
вноска, съгласно уговорения между страните погасителен план. Твърдят, че към настоящия
момент дължимата главница е в размер на 2 707.29 лева. Страните са уговорили фиксиран
лихвен процент към датата на сключване на договора в размер на 40,32 % годишно, или
0,112 % на ден. Начислената и непогасена договорна лихва за периода от 28.10.2019 г. до
04.10.2020 г. е в размер на 849.01 лева. Ответникът дължи и обезщетение за забава върху
непогасената главница, която се изчислява върху всеки ден забава, считано от 29.10.2019 г.
датата на преустановяване на вноските по кредита до 22.01.2021 г. – датата на подаване на
заявлението за издаване на ЗИ в съда в размер на 211.05 лева, както и законната лихва от
подаване на заявлението в съда, до окончателното изплащане на дължимите суми. С
договор за цесия от 17.06.2020 г. и приложение към него № 1.1 от 14.07.2020 г. вземанията
са прехвърлени на ищеца, за което длъжникът е уведомен. За събирането им е издадена
заповед за изпълнение № 260355/08.03.2021 г. по ч.гр.д. № 445/2021 г. по описа на РС
1
Асеновград, длъжникът не е подал възражение срещу нея в предвидения в закона срок, а
същата е връчена при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, поради което е указано на заявителя в
срок да предяви иск за установяване на вземането. Ето защо моли да се постанови решение,
с което да бъде признато за установено, че ответникът му дължи горните суми. Ангажира
доказателства, претендира направените по делото разноски, както и тези, извършени в
заповедното производство.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от ответника А.С. К., постъпил
е от назначения й особен представител адвокат И.М., които оспорва иска като
неоснователен. Заявява, че договорената лихва и уговорения ГПР противоречат на добрите
нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД, като изразява подробно становище. Счита, че
договорената лихва е в противоречие и с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не бил посочен
начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота по какъв начин е формира. Счита, че
претендираната мораторна лихва е изчислена неправилно, с оглед разпоредбите на
ЗМДВИП и моли ищеца да уточни дали претендира предсрочна изискуемост на кредита или
не. Моли да се отхвърли иска в размер на 3767.35 лева като неоснователен и недоказан. Не
възразява да се приемат представените към молбата доказателства. С оглед процесуалното
си качество не може да представи банкова сметка на ответника. Прави възражение за
прекомерност на адвокатско възнаграждение на ищеца. Не ангажира доказателства.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено следното:
От приложеното ч.гр.д. № 445/2021 г. по описа на Районен съд – Асеновград е видно,
че по същото е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено ответникът А.С. К. да
заплати на кредитора „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД описаните в
исковата молба суми, както че същата е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от
ГПК, като е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземането. Настоящият
иск е предявен в предвидения едномесечен срок от съобщаване на това обстоятелство на
заявителя, поради което е допустим.
Ищецът заявява, че ответника не е изплатил задължението си по договора.
Ответникът не твърди и не ангажира доказателства, че е изпълнил изцяло или
отчасти поетите с договора от него задължения.
От изготвената и приета по делото ССчЕ на вещото лице М. А., неоспорена от
страните, която съдът кредитира като компетентно изготвена се установява, че „Банка
ДСК“ ЕАД е изплатила задължението си по сключен договор за стоков кредит №
479372/04.10.2019 г. на дата 04.10.2019 г. като безкасово е платена сумата от 2537 лева на
„Технополис България“ ЕАД, по фактура № ********** и Фактура № ********** и касови
бонове № 76 и 77/04.10.2019 г. към тях. На 04.10.2019 г. кредиторът е платил на
застрахователя и сумата от 170.29 лв. за еднократна застраховка по договора за кредит също
безкасово. Кредитът е осчетоводен от кредитора като усвоен на 04.10.2019 г. по договор за
стоков кредит № 479372/04.10.2019 г., към датата на цесията 14.07.2020 г. и датата на
2
изготвяне на експертизата няма извършени плащания от името на кредитополучателя.
Съгласно счетоводните документи, задължението по договор за стоков кредит №
479372/04.10.2019 г. за главница, договорна лихва и лихва за забава към датата на
входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение –
02.02.2021 г. с кредитополучател А.С. К., съгласно клаузите на същия е: главница 2707.29
лв. (от 28.10.2019 г. до 04.10.2020 г.), договорна лихва 849.01 лв. (от 28.10.2019 г. до
14.07.2020 г.), санкционна лихва 45.44 лв.(от 28.11.2019 г. до 14.07.2020 г.) – общо 3601.74
лева, лихва за забава 165.61 лв.(от 14.07.2020 г. до 02.02.2021 г.) – общо 3 767.35 лева.
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът А.С. К. дължи на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД следните суми: 2707.29 лв. главница, сумата от
849.01 лв. договорна лихва за периода от 28.10.2019 г. до 04.10.2020 г., сумата от 211.05 лв.
лихва за забава в/у непогасената главница, за периода от 29.10.2019 г. до 22.01.2021 г.,
дължими по договор за стоков кредит № 479372/04.10.2019 г., сключен с „БАНКА ДСК“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД с Приложение № 1.1 от 14.07.2020 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 14.07.2020 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва от датата на подаване на заявлението - 02.02.2021 г., до окончателното
изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение № 260355 от 08.03.2021
г. по ч.гр.д. № 445/2021 г. по описа на PC - Асеновград.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на
04.10.2019 г. между „БАНКА ДСК“ ЕАД и ответника А.С. К. е сключен договор за стоков
кредит № 479372, по силата на който на Анка К. е отпуснат кредит в размер на 2707.29 лева
за закупуване/заплащане на стоки или услуги, продавани от „Технополис България“ ЕАД.
Тази сума е усвоена еднократно/безкасово по сметка на търговеца. Кредитът е следвало да
бъде върнат от ответника на 12 месечни вноски, включващи главница и договорна лихва, 23
от които в размер на 277.86 лева, а остатъкът в размер на 253.29 лева дължим с последната
вноска, съгласно уговорения между страните погасителен план.
По делото са представени: Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
17.06.2020 г., Допълнително споразумение към договор за цесия от 14.07.2020 г., Писмо,
Уведомление до длъжника/ответника, пълномощно, по силата на което цесионерът е
упълномощен от дружеството-цедент да уведомява от негово име по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД
длъжниците, чиито вземания са прехвърлени по Приложение № 1 към рамковия договор. В
пълномощното е записано още, че упълномощеният има право да преупълномощава други
лица с горните права. Към исковата молба е приложено уведомление от ищцовото
дружество, адресирано до ответника, с което същия се уведомява за извършеното
прехвърляне на вземането. Уведомлението е подписано от юрисконсулт на дружеството,
упълномощен да подава и изпраща уведомления до длъжници на дружеството във връзка с
чл. 99 ЗЗД. По делото не са ангажирани доказателства посоченото уведомление да е връчено
3
на ответника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Същото е
връчено в хода на настоящото производство, чрез назначения особен представител адв. М.,
заедно с исковата молба и приложените към нея писмени доказателства. Този факт,
настъпил след предявяване на иска, е от значение за спорното право и на основание чл. 235,
ал. 3 ГПК следва да бъде взет предвид при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника. В практиката се приема, че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. В този смисъл е Решение № 198 от
18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193/2018 г., I т.о., чиито разрешения могат да бъдат
приложени по аналогия в настоящия случай. Предвид горното, неоснователно е
възражението на ОП на ответника – адвокат М., че ответникът не е надлежно уведомен за
извършената цесия. Напротив, прехвърлянето на вземането е надлежно съобщено и е
породило действие по отношение на него на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Сключеният между страните договор попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е приложима и общата императивна
закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП,
вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. В тази връзка, съдът следва да следи служебно и при незаявено основание за
нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен
интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната
страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице
противоречие с добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II
т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11 на Съдът на
ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., и др./.
Общата потребителска закрила по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда,
че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, като е
обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на
индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от
ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В конкретния
случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва формиране на волята
на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на
потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност
/чл.143 от ЗЗП/. Преди всичко, по делото не се установи, ответникът да е получил
преддоговорна информация от заемодателя за точните параметри на кредита. В
представения договор се съдържа информация за ГЛП и ГПР в %, който ще се прилага. В
4
този смисъл клаузите на процесния договор по отношение на ГЛП, ГПР са неравноправни,
по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с които
потребителят не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, в
резултат на което той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им, по
силата на чл.143 т.18 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи /за ГЛП, ГПР в
%/ ищецът не доказа да са били индивидуално уговорени с ответника, за да е приложимо
спрямо тях изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. При позоваване на неравноправен характер
на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда – след депозирано
възражение, както е в случая, за евентуално неравноправен характер на клауза от
потребителски договор, съгласно решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І
т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на
оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за
дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че
клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално уговорена
клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В случая обаче по вече изложените
съображения, ответницата не е разполагала с такъв избор. В изложения смисъл е и съдебната
практика по решение № 98/ 25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид
гореизложените съображения, клаузите от процесния договор относно ГЛП, ГПР - съдът
намира за нищожни, като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр.
чл.143 т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/.
Независимо от горното, клаузите от процесния договор относно ГЛП, ГПР - съдът
намира за нищожни и на основание чл.21 от ЗПК. Както се посочи, съгласно чл.11 ал.1 т.9 и
10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП.
По процесния договор ГПР е в размер на 48.80 %, а ГЛП е в размер на 40.32 % годишно или
0.112 % на ден. В случая не се установяват обстоятелства, които да обосновават
определянето на ГЛП и на ГПР в такива високи размери, довели до нееквивалентност на
насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни
разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти. Установената съдебна практика по сходни казуси
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (решение
№ 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/ 2005 г., II г. о., и др). В случая това
съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 40.32 %
надхвърля значително размерa на законната такава за времето на сключване на договора,
при определения от БНБ основен лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което
5
уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Уговарянето на ГЛП и ГПР в
процесните високи размери не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито
с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато
независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В
настоящия случай обаче такива обстоятелства не са налице. Уговорените клаузи са
нищожни, тъй като заобикалят закона, и в частност заобикалят ограничението на годишния
процент на разходите по чл. 19 от ЗПК.
По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора, отнасящи се за годишен
лихвен процент и годишния процент на разходите. Това, от своя страна, налага извода, че в
настоящия случай не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание
чл. 22 ЗПК влече след себе си недействителност на целия договор за потребителски кредит.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи
по него. В този смисъл ищецът като цесионер може да се легитимира като носител на
материалното право единствено за неизплатената главница по цедираното му вземане на
заемодателя по договора, доколкото само съществуващите вземания могат да се прехвърлят
и сред тях не са вземанията за възнаградителна лихва, неустойка и обезщетение за забава по
приетите нищожни клаузи. По изложените съображения съдът намира, че ответникът не
дължи заплащане на претендираните от ищеца: договорна лихва, санкционна лихва и
обезщетение за посочените периода. От приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че ответникът не е извършил плащания по кредита, поради което
предявения иск следва да бъде уважен за сумата 2707.29, а за разликата до 3767.35 лв.
(включващ претенциите за: договорна лихва 849.01 лв., мораторна лихва 211.05 лв.)
отхвърлен.
По разноските: Ищецът е претендирал разноски, които му се дължат с оглед изхода на
спора и на осн.чл.78 ал.1 от ГПК, съобразно уважената част от иска. В заповедното
производството той е направил такива в размер на 275.35 лева (75.35 лв. за държавна такса и
200 лева за юрисконсултско възнаграждение), а в настоящото исково производството в общ
размер от 1079.06 лв. (държавна такса 75.35 лв., 150 лв. за възнаграждение за вещо лице,
депозит за особен представител на ответника в размер на 493.71 лв. и 360 лв. –
юрисконсултско възнаграждение съобразно чл. 25 от Наредбата за плащане на правната
помощ). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца разноски, съобразно уважената част от иска, както следва: 198 лв. разноски в
заповедното производство и 775.45 лв. разноски в настоящото производство.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че А.С. К., ЕГН ********** от гр. Асеновград,
обл. Пловдивска, ул.“Росица“ № 74, дължи на “Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София,
ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3, представлявано от Я.Б.Я., сумата от 2707.29 лева (две
хиляда седемстотин и седем лева и двадесет и девет стотинки), представляваща главница,
дължима по договор за стоков кредит № 479372/04.10.2019 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД,
ведно със законната лихва от 02.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение № 260355 от 08.03.2021 г. по ч.гр.д.№ 445/2021 г.
по описа на Асеновградския РС, като ОТХВЪРЛЯ иска за следите суми: 849.01 лева
(осемстотин четиридесет и девет лева и една стотинки) договорна лихва за периода от
28.10.2019 г. до 04.10.2010 г. и 211.05 лева (двеста и единадесет лева и пет стотинки)
мораторна лихва за периода от 29.10.2019 г. до 22.01.2021 год. като неоснователен.
ОСЪЖДА А.С. К., ЕГН ********** от гр. Асеновград, обл. Пловдивска, ул.“Росица“
№ 74, да заплати на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3,
представлявано от Я.Б.Я., сумата от 198 лева (сто деветдесет и осем) направени по
заповедното производство разноски и сумата от 775.45 лева (седемстотин седемдесет и пет
лева и четиридесет и пет стотинки), направени по производството разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
7