Р Е Ш Е Н И Е
№ 05.12.2019
год. гр.Ямбол
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ямболският окръжен съд І -ви въззивен граждански състав
на 05.11.2019 година, в публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИРА
ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
2. МАРТИНА КИРОВА
Секретар Л. Р.
като разгледа докладваното от съдия М. Кирова
възз.гр.д. № 292/2019г. по описа на ЯОС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, с ЕИК 20670940, със седалище и адрес на
управление - гр.София, Столична
община, район Люлин, бул.”Д-р Петър Дертлиев” №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представляван от Д. Б. Б. в качеството му на Изпълнителен директор, депозирана чрез пълномощника – юрисконсулт П.Б., против
Решение № 46/06.08.2019г. постановено по гр.д.№ 413/2018г. по
описа на РС-Тополовград.
С посоченото Решение първостепенния
съд е
отхвърлил предявените от въззивното дружество против В.И.М., с ЕГН **********,***, искове по чл.422 вр.с чл.415
ал.1 от ГПК, вр.с чл.240 ал.1 и ал.2 от ЗЗД вр. с чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД
за признаване за установено, че ответникът В.И.М. дължи на дружеството сумата
482.44 лв.- главница по Договор за паричен заем №2769651 от 16.03.2017г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 02.08.2018г. до окончателното
изплащане на сумата, сумата 61.18 лв. - договорна лихва за периода 15.04.2017г.
до 11.11. 2017г., сумата 36.00 лв. – такса разходи, сумата 397.46 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 15.05.2017г. до
11.11.2017г., сумата 47.75 лв.- обезщетение за забава за периода от
16.04.2017г. до 02.08.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК №312/02.08.2018г. по ч.гр.д. №275/2018г. по описа на
РС-Тополовград.
Оплакването
е за
неправилност и незаконосъобразност на решението на РС-Тополовград (съдебния
акт на първата инстанция), поради нарушение на материалния закон. Въззивника
изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ищцовото ЕАД не е
уведомило длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост, предвид на което
вземането не можело да се счете за изискуемо. В тази насока се сочи, че такива
твърдения не са заявявани от страна на Дружеството, напротив в иск.молба
изрично е посочено, че срокът на договора е изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска, а именно – на 11.11.2017г. и не е обявяван за предсрочно
изискуем, а самото вземане е придобито от въззивника на 01.12.2017г. с
подписване на Приложение №1 като неразделна част от рамковия договор за цесия.
За погрешна се възвежда констатацията на
ТгРС, че тъй като вземанията не били заявени като конкретни неплатени вноски,
то решаващият съд не би могъл да се произнесе по отношение на месечните
погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението в
съда. Въззивното Дружество не споделя и констатациите на първоинстанционния съд
за липса на индивидуална договореност между страните относно всички клаузи на
договора, което ги превръщало в неравноправни, а това обуславяло тяхната
нищожност. Излага се, че с подписването на Договора за заем ответникът в
качеството си на кредитополучател ясно е изразил воля за изпълнението му
съгласно поетите договорки. В случай, че е имал възражения срещу тях или срещу
която и да е договорна клауза, е следвало да се откаже от сключването на
Договора за заем в този му вид. Въззивното дружество сочи, че от събраните в
хода на първоинстанционното производство доказателство се установява наличие на
предпоставките за уважаване на претенцията както за главницата, така и за
акцесорните задължения. Изтъква, че дори и да се приеме, че процесният договор
съдържа нищожни клаузи, в случая първостепенният съд неправилно е отхвърлил
изцяло претенцията на Дружеството-ищец, тъй като договорът попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит, предвид което в случая е приложима
императивната разпоредба на чл.23 от ЗПК, съгласно която, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
тази насока се цитира съдебна практика на окръжните съдилища. Поради тези си
съображения въззивното Дружество моли ОС-Ямбол да отмени изцяло обжалваното
решение на районния съд и вместо него да постанови ново по
съществото на спора, с което да
уважи предявените
искове и да му присъди направените по делото разноски. Доказателствени
искания не са направени.
В срока за отговор на въззивната жалба по смисъла на чл.263 ал.1
от ГПК, не е постъпил писмен отговор
от
въззиваемата страна - В.И.М.,
чрез назначеният му в хода на първоинстанционното производство по реда на чл.47
ал.6 от ГПК особен представител – адв.М.К. от АК – Ямбол.
В о.с.з. въззивното дружество не изпраща
представител, а депозира писмена молба със становище за уважаване на въззивната
жалба по изложените в същата съображения. Заявява се претенция за присъждане на направените
по настоящото производство за държавна такса и за депозит за особен
представител в размер на 150.00 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350.00 лв.
Особеният представител на въззиваемия В.И.М. -
адв.М.К. от АК-Ямбол, в с.з. по изложени съобржения и доводи оспорва въззивната
жалба като неоснователна и настоява за потвърждаване на първоинстанционното
решение като правилно и обосновано.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от наведените в жалбата оплаквания. При извършената служебна проверка на
постановения първоинстанционен акт, настоящият съдебен състав намира, че
решението на ТгРС е валидно и допустимо.
Ямболският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК,
прецени събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и доводите на
страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството пред РС-Тополовград е образувано въз
основа на искова молба, предявена от "Агенция за събиране на
вземания"ЕАД-гр.София, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
– гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
депозирана чрез пълномощника - юрисконсулт П.Б., против В.И.М.,
с ЕГН **********,***, с която при условията на обективно кумулативно
съединяване са предявени положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 вр.с чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.240, ал.1 и 2 вр.с чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД - за установяване
съществуването на вземания на ищеца за сумите както следва:
482.44
лв. - главница
по Договор за паричен заем № 2769651 от 16.03.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението – 02.08.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата; 61.18 лв. – договорна лихва за периода от 15.04.2017 г. до 11.11.2017
г.; 36,00 лв. - такса разходи; 397,46
лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 15.05.2017
г. до 11.11.2017 г.; 47,75 лв.
- обезщетение за забава за периода от 16.04.2017 г. до
02.08.2018 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 312/02.08.2018 г. по ч.гр.д. № 275/2018 г. по описа на ТгРС.
Исковата претенция се основава на твърденията, че на 16.03.2017 г.
между "Изи
Асет Мениджмънт"АД в качеството на заемодател и В.И.М. –
като заемател бил сключен Договор за паричен заем № 2769651 в
съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и на основание
Стандартен Европейски формуляр, предоставен на заемателя. В изпълнение на цитирания договор заемодателят
е предоставил под формата на заем парична сума в размер на 500.00 лева, която
заемателят се задължил да върне ведно с уговорената договорна лихва ,
която е в размер на 77.84 лв. или общата стойност на плащанията по кредита е
договорена в размер на 577.84 лева, в срок до 11.11.2017 г. на 8 броя
равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 72.23 лева, като първата
погасителна вноска е била дължима на 15.04.2017 г. Ответникът погасил само част
от задължението /сумата, която е погасена е в размер на 100.00 лв., с
която са погасени, както следва: неустойка за изпълнение – 56.78 лв.; такса
разходи – 9.00 лв.; договорна лихва – 16.66 лв. и главница – 17.56 лв./, като и след настъпване на крайния погасителен срок – 11.11.2017
г. е останал задължен за останалите месечни вноски. Падежът на първата
неплатена вноска настъпил на 15.04.2017г. С подписано на 01.12.2017г.
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., "Изи Асет Мениджмънт"АД е
прехвърлило вземането, произтичащо от Договор за паричен заем №
2769651/16.03.2017г. на ищеца. Поради това, че
кредитополучателят не е изпълнил задължението си по Договор за паричен заем №
2769651/16.03.2017г., ищецът подал заявление срещу
длъжника, въз основа на което била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 от ГПК № 312/02.08.2018 г. по ч.гр.д. №
275/2018 г. по описа на ТгРС. Заповедта е била
връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, при което заповедният съд
е указал на заявителя да предяви настоящия иск при условията на чл.415, ал.1,
т.2 ГПК, като същият е предявен в срок.
В настоящото исково производство ответникът
отново не е намерен на неговия постоянен адрес /на настоящия адрес, който не е
идентичен с постоянния, не е търсен в исковото производство, но е търсен по
заповедното производство и не е намерен/, който съвпада с посочения по делото
адрес за призоваване, като в процеса е представляван от назначения му по реда
на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител – адв.К. от ЯАК.
Ответникът чрез
назначения му по делото по реда на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител адв.М.К.
от АК – Ямбол не е депозирал писмен отговор в дадения от съда срок по чл.131 от ГПК, но в съдебното заседание по същество, пред първоинстанционния съд е оспорил
исковете по основание, не и по размер. Направил е възражение за
недействителност на сключения Договор за паричен заем, изтъквайки, че
процесният договор е бланков и с оглед на това клаузите му не са били предмет
на предварително договаряне между сключилите го страни, от което следва извод,
че ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му и именно това
е „неравноправна клауза” по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Позовава се изрично на Решение № 3 по т.д. № 1711/2013 на
Първо ТО, Решение № 123/09.11.2015 г. по дело № 2561/2014 на ВКС, както и на
Директива №93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., относно неравноправните клаузи
в потребителските договори. Особеният представител е направил и
възражения, че договорът не е обявен за предсрочно изискуем, както и че не е
налице редовно уведомяване на длъжника относно извършената цесия, съгласно
изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД, поради
което претендира да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни и
недоказани.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че на 16.03.2017
г. е сключен Договор за паричен заем № 2769651/16.03.2017г. между "Изи Асет Мениджмънт"АД и ответника и макар, че в изложената фактология по
делото е приел, че крайният срок на плащане е 11.11.2017г., то с мотивите на съдебния акт по изложени
съображения и позовавайки се на липса на твърдения
и доказателства, в т.ч. и на приложените по делото уведомителни писма с изх.№
УПЦ-П-ИАМ/2769651 от 06.12.2017 г. и № УПЦ-С-ИАМ/2769651 от 06.11.2018 г.,
които са върнати без да са доставени, поради това, че длъжника не е намерен на
адреса, както и обсъждайки, че и уведомяването с връчването на препис от иск.молба по чл.422 от ГПК не променя с
обратна сила момента на настъпване на изискуемостта на задължението, е формулирал извод, че претендираните суми не
са станали изискуеми и ликвидни, тъй като предсрочна изискуемост на вземането
на ищцовото дружество не е настъпила към релевантния момент на подаване на
заявлението /02.08.2018г./ - обстоятелство, което не кореспондира както със
заявеното от ищеца в обстоятелствената част на иск.му молба, така и с
изявлението му, обективирано в заявлението по чл.410 от ГПК - предмет на
проведеното заповедно производство по ч.гр.д.№275/2018г. по описа на ТгРС, а
именно: - необявяване на предсрочна изискуемост на процесния Договор за паричен
заем, поради изтичане на срока му с настъпване падежа на последната погасителна
вноска на 11.11.2017г., която дата предшества датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК в съда - 02.08.2018г. Освен
това в мотивите на атакуваното решение са изложени и доводи, че в конкретния случай както със заявлението, така и с исковата
молба вземането за главница се претендира в общ размер, без да са посочени
вноските с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението, поради което решаващият
съд не би могъл да се произнесе, тъй като обратното би означавало да бъде
изменено основанието на предявения установителен иск, което е недопустимо, с
оглед задължителните указания по прилагането на закона, дадени в точка 11б от
ТР № 4/2013 по ТД № 4/2013 г. на ВКС. Първостепенния
съд в решението си се е произнесъл и по релевираното в хода на устните прения
от страна на особения представител на ответника възражение като приемайки, че в конкретния случай е видно, а и това не се
спори от ищеца, че Договорът за заем е сключен при общи условия, т.е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи и доколкото самият
договор е бланков, е счел, че същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, въз основа на което е извел извод, че ответникът не
е имал възможност да влияе върху съдържанието му, поради което и уговорените
параметри между страните не са били индивидуално уговорени, т.е. налице са
нищожни уговорки, които не произвеждат никакво действие и вследствие на това
задължение за ответника не възникнало. По изложените съображения първоинстанционният съд приел, че
към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК не е настъпила
предсрочната изискуемост на непогасените вземания по договора.
При въззивната проверка за нарушение на
императивни материалноправни норми при постановяването на обжалваното решение
на ТгРС и при проверка на неговата правилност по изложените в жалбата
оплаквания, както и като взе предвид възраженията и доводите, релевирани с
отговора на въззивната жалба, Ямболският окръжен съд намира следното:
Пред настоящата инстанция не е спорно, че
на 16.03.2017г.
между "Изи Асет Мениджмънт"АД и ответнтика В.И.М. е сключен Договор
за паричен заем №2769651, за предоставяне на потребителски заем в размер
на сумата от 500.00 лв., с краен срок на плащане – 11.11.2017г., по който заемателят е извършил частични погашения -
сумата, която е погасена до момента е в размер на 100.00 лв., с която са
погасени, както следва: неустойка за изпълнение – 56.78 лв.; такса разходи –
9.00 лв.; договорна лихва – 16.66 лв. и главница – 17.56 лв. Или останал да дължи претендираната в настоящото производство сума. Съгласно
постигнати споразумения страните по заемното правоотношение са уговорили
погасителен план, съдържим се в самия Договор, съгласно който заемателя се е
задължил да върне цялата сума заедно с уговорената лихва, като лихвеният
процент е фиксиран за срока на договора и е посочен в него - 40.00%, при което
общата стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 577.84 лв.
Договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 77.84 лв. Издължаването на кредита е изрично уговорено в
чл.2 от договора за заем, на 8 равни месечни погасителни вноски в размер на 72.23
лв. всяка с фиксирани месечни дати /чл.2.5 от договора/, като падежът на
първата погасителна вноска е 15.04.2017г., а на последната – 11.11.2017г. Съгласно
приложената Тарифа за таксите на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с която заемателят е
заявил, че е запознат подписвайки Договора за паричен заем, в случай, че
ответникът забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30
календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи
/изпращането на напомнителни писма, ел.съобщения, провеждане на тел.разговори,
посещения на адрес/ в размер на 9.00 лв., която се начислява по всички продукти
при всяка забава в плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни, като
общият размер на тези такси не може да надвишава сумата от 45.00 лв. Съгласно
клаузите на договора заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписването му,
да представи на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора и ако не
представи нито едно от договорените обезпечения, между страните е уговорена
неустойка за неизпълнение в размер на 454.24 лв. /чл.4 ал.2 от договора/, която
страните са постигнали споразумение да бъде разсрочена на 8 равни вноски, всяка в размер на 56.78 лв., платими на
съответните падежни дати по договора. Така погасителната вноска, която следва
да заплаща заемателят е в общ размер на 121.01 лв. В сключеният Договор за заем
между подписалите го страни е уговорена и лихва за забава в размер на
действащата законна лихва по смисъла на чл.8 от договора.
Ищецът с исковата си молба обосновава
изискуемостта на вземането си с изтичането срока на Договора с падежа на
последната погасителна вноска – 11.11.2017г., заявявайки, че не е обявяван за
предсрочно изискуем.
С
подписано на 01.12.2017г. Приложение 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД като цедент и „Агенция
за събиране на вземания” ООД, като цесионер, "Изи Асет Мениджмънт"АД
е продало на ищеца вземането си към В.И.М. по приложение №1, под №142, в размер
на сумата общо 1 032.08 лв., от която сума 993.30 лв. – главница и 16.22лв. –
лихва. С пълномощно, цедента е
упълномощил цесионера с права да уведоми от негово име съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД всички
длъжници по вземания на дружеството за извършената цесия. Ищецът признава в иск.си молба, което се потвърждава и от приложените
по първоинстанционното производство уведомителни
писма с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2769651 от 06.12.2017 г. и № УПЦ-С-ИАМ/2769651 от
06.11.2018 г., че е изпратил до ответника две Уведомления за
цесията, но те са били върнати като недоставени на адресата, поради това, че лицето не е намерено на адреса. Към исковата молба са приложени пълномощно за уведомяване, издадено от
цедента за цесионера, посочените две уведомления за цесия и писмено
потвърждаване. Така Уведомлението
за цесията, като приложение към
исковата молба, е връчено на назначения на основание чл. 47, ал.6 ГПК особен
представител на ответника-заемател.
При
така разкритата фактическа обстановка, ЯОС намира обжалваното Решение на ТгРС за
неправилно. Съображенията за този извод за следните:
Предявеният
иск се квалифицира по чл.422, ал.1 вр.с чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, вр.с чл.240,
ал.1 и 2 от ЗЗД, чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД. От представените по делото
писмени доказателства е безспорно установено, че на 16.03.2017г. между
ответника и „Изи Асет Мениджмънт“АД е бил
сключен Договор за паричен заем № 2769651/16.03.2017г., който попада в
приложното поле на ЗЗД и ЗПК, като въззивният съд не споделя възражението на
особения представител на ответника, че договорът е недействителен на основание
чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.8, чл.10, ал.1 и чл.11,
ал.1, т.7-т.12 от ЗПК.
Договорът
за паричен заем от 16.03.2017г., е сключен в писмен вид, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора, са представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт. В договора ясно е посочена както предоставената в заем
сума - 500.00 лв. и условията за погасяването на заемната сума; посочен е фиксиран
годишен лихвен процент - 40.00%; посочен е годишния процент на разходите по заема
- 49.01% и общата дължима от ответника сума в размер на 577.84 лв. включваща договорната
лихва /ФГЛ% - 40.00%/; посочен е крайния срок за издължаване на кредита и
условията за издължаване по погасителния план, в който са посочени броя на
погасителните вноски, техния падеж и размера им. Договорен е фиксиран лихвен процент на годишна основа,
при което не е било необходимо посочване на методика за изчисляване на
референтен лихвен процент, а годишният процент на разходите не е извън
границите, посочени в чл.19, ал.4 ЗПК. Договорено е също и правото на
потребителя да получава извлечение за състоянието на договора - за извършените
и предстоящите пращания. Поради това, не са налице хипотезите по чл.10 и чл.11,
ал.1, т.7-т.12 ЗПК, визирани в чл.22 от ЗПК и сключеният между страните договор
е действителен такъв, породил облигационните си последици. В допълнение следва
да се отбележи и че в чл.1 от договора изрично е отбелязано че страните са
подписали договора, след като изрично са заявили, че го сключват на основание Стандартен
Европейски формуляр, предоставен на заемателя, посочващ индивидуалните условия
по бъдещия паричен заем, като предложението за сключване на договора за паричен
заем е направено от заемателя. По изложените
съображения въззивния съд не сподели изводите на ТгРС за недействителност на
процесния договор за заем.
По
делото е безспорно установено от писмените доказателства, че „Изи Асет
Мениджмънт“АД е изпълнило договорните
си задължения, като е предоставило на заемателя по посочения в договора начин
договорената в заем сума от 500.00 лева, като за този факт на изпълнение на
задълженията на заемодателя не е повдигнат и спор. По делото не е спорен и размера
на претендираното парично вземане, каквото изрично изявление особеният
представител на въззиваемата страна - ответник е направил пред
първоинстанционния ТгРС. Въпреки това настоящият ЯОС се съобрази с наличната
доказателствена съвкупност и с процесуалното поведение на страните по делото,
които не оборват изявлението на въззивника-ищец, че заемателят по договора е
извършил частично погасяване в размер на
сумата от 100.00 лв., с която са погасени, както следва: неустойка за
изпълнение – 56.78 лв.; такса разходи – 9.00 лв.; договорна лихва – 16.66 лв. и
главница – 17.56 лв., която сума фактически съставлява частично погасяване на
първата месечна погасителна вноска, която с оглед възведения в договора
погасителен план е в размер на 129.01 лв. с падеж - 15.04.2017г., като след тази
дата няма данни за извършвани последващи плащания. Ответникът не установи да е
внасял погасителните вноски по погасителния план, при което в съответствие с
правата му по чл.9, ал.1 от Договора, предоставилото заема дружество е имало
право да обяви договора за предсрочно изискуем, поради непогасяване на дължимите
на изрично договорените падежни дати погасителни вноски. По делото липсват
данни да е обявена предсрочната изискуемост на кредита от страна на стария
кредитор, като неправилно районният съд е приел, че паричното вземане се
претендира от въззивника-ищец на това основание. Такова изявление както бе
посочено и по-горе не е направено от страна на въззивника както в заявлението
му по чл.410 от ГПК в хода на заповедното производство, така и не се и съдържа
в исковата му молба. В случая кредиторът
„Изи Асет Мениджмънт“АД не е упражнил правото си по чл.9 ал.1 от договора за заем
и не е обявил кредитът за предсрочно изискуем, като негово изявление в
посочения смисъл не е доведено до знанието на ответника до подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Видно е обаче от Договора
за паричен заем и погасителния план съдържим се в него /чл.2/, че всички погасителни вноски са с
настъпил падеж към 11.11.2017г., т.е. към момента на приключване на съдебното
дирене пред първата и пред настоящата инстанция, както и към датата на подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК - 02.08.2018г. При тези данни и тъй като
вземането, което е в предмета на иска е формирано от вноските с настъпил вече
падеж, приложение намират разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС с ТР №8/2017г.
по т.д.№8/2017г., според които предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за
установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост, може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. В цитираното ТР, ВКС е
разяснил, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което
произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на
предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания,
възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения
ВКС е приел, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за
основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Правното основание, на което се претендира
изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата
главница, е сключеният договор. В тълкувателното решение се сочи, че поначало
предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на вече
падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято
изискуемост не е настъпила. По отношение на вноските с настъпил падеж по
погасителния план към датата на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост
не се твърди и съответно тяхното присъждане в последващото производство
по чл.422, ал.1 ГПК не може да се разглежда като произнасяне извън
заявеното от кредитора основание.
Следователно, след като всички вноски по процесният договор са
падежирали преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, ответникът дължи
връщане на заетата сума.
Въззивната
инстанция намира, че ищецът "Агенция за събиране на вземания"ЕАД е
установил качеството си на кредитор спрямо ответника за посочените вземания,
придобити по договора за цесия, сключен с дружеството „Изи Асет Мениджмънт“АД. Цесията
на вземане има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор,
цедента, му съобщи за станалото прехвърляне. Съобщението до длъжника, направено
от новия кредитор, цесионера, не поражда правно действие, но предишният
кредитор може да упълномощи новия кредитор от негово име да съобщи на длъжника
за извършената цесия, в който случай е налице изпълнение на разпоредбата на
чл.99, ал.3 ЗЗД. Същевременно, уведомление, изхождащо от цедента, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, съставлява надлежно
съобщаване на цесията (чл.99, ал.3 от ЗЗД), с което прехвърлянето на вземането
поражда правно действие за длъжника от този момент, съгласно разпоредбата на
чл.99, ал.4 ЗЗД. Такова уведомяване представлява релевантен за спорното право
факт, настъпил след предявяване на иска и на основание чл.235, ал.3 ГПК следва
да бъде съобразено от съда.
В
случая старият кредитор „Изи Асет Мениджмънт“АД е упълномощил новия кредитор -
ищеца, да уведоми от негово име длъжника - ответника за извършената цесия.
Такова уведомяване не е осъществено до подаването на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение и до датата на предявяване на настоящия иск, но
уведомлението до ответника за цесията е приложено към исковата молба на ищеца и
е връчено на особения представител на ответника, с което факта на съобщаване на
цесията е осъществен и следва да бъде зачетен.
В случая връчването на уведомлението за цесията ведно с препис от
иск.молба на особения представител на ответника е произвело материалноправно
действие, поради особения характер на представителството на назначения от съда
по чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия.
Разпоредбата на чл.45 от ГПК установява правилото, че връчването на
представител се смята за лично връчване. Законодателят е посочил в разпоредбата
фигурата "представител", без да разграничава представителната власт
на представителя от какво произтича - от упълномощаване или по силата на закона
- от акт на съда. И в двата случая осъщественото връчване на представител е
приравнено на лично връчване, при което следва да се приеме, че в случая
ответникът лично е уведомен за извършената цесия. В този смисъл е постановеното
от ВКС Решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на I-во т.о. - че
връчването на материалноправно изявление на особения представител, представлява
надлежно уведомяване на длъжника - ответник. В обобщение, въззивната инстанция
приема, че ищецът - цесионер се е легитимирал като кредитор на ответника, т.к.
уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера е
достигнало до длъжника и съставлява надлежно съобщаване за цесията (чл.99, ал.3
от ЗЗД), с което прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника от
този момент, което уведомяване представлява релевантен за спора факт, настъпил
след предявяване на иска и на основание чл.235, ал.3 от ГПК следва да бъде
съобразен от съда. Вземането на ищеца за главница, договорна лихва, такса разходи, неустойка и законна лихва е
дължимо, тъй като срокът на договора е изтекъл с падежа на последната
погасителна вноска - 11.11.2017 г., т.е. преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като това вземане е
формирано от вноските по погасителния план по договора за кредит, като всички
вноски са с настъпил падеж към момента още на депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК. Поради това, установителният иск по чл.422 ГПК за вземането на
ищеца следва да бъде уважен изцяло.
Като е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК, ТгРС
е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и да се постанови
ново от въззивния съд, с което искът да бъде уважен за сумите: 482.44 лв.-
главница по Договор за паричен заем №2769651 от 16.03.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 02.08.2018г. до окончателното
изплащане на сумата, сумата 61.18 лв. - договорна лихва за периода 15.04.2017г.
до 11.11. 2017г., сумата 36.00 лв. – такса разходи, сумата 397.46 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 15.05.2017г. до
11.11.2017г., сумата 47.75 лв.- обезщетение за забава за периода от
16.04.2017г. до 02.08.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК №312/02.08.2018г. по ч.гр.д. №275/2018г. по описа на
РС-Тополовград.
При този изход на производството следва първоинстанционното
решение да бъде ревизирано и в частта за разноските.
Искането на въззивника за присъждане на разноски, на основание
чл.78 ал.1 и ал.8 от ГПК, следва да бъде уважено, като се присъдят разноски
съразмерно на уважената част от иска. Пред първата и въззивната инстанция са му
дължими разноски в размер общо на 701,74 лв. (426.74 лева разноски
пред първата инстанция, включващи 25лв. - ДТ, възнаграждение за особен
представител на ответника - 301.74 лева и юрисконсултско възнаграждение на
ищеца в размер на 100 лева, както и 275.00 лева разноски пред въззивната
инстанция, включващи 25.00лв. - ДТ, 150 лв. възнаграждение за особен представител
на ответника и 100лв. юрисконсултско възнаграждение на ищеца-двъззивник). Съгласно ТР
№4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските
по заповедното производство в исковото производство. В заповедното производство
са дължими разноски, съразмерно на уважената част от искането в размер на 100,00
лв.
Водим от изложеното, Я О С
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 46/06.08.2019г. постановено по гр.д.№ 413/2018г. по
описа на РС-Тополовград, с което
са отхвърлени предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, с ЕИК 20670940, със седалище и адрес на
управление - гр.София, Столична
община, район Люлин, бул.”Д-р Петър Дертлиев” №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представляван от Д. Б. Б. в качеството му на Изпълнителен директор, депозирана чрез пълномощника – юрисконсулт П.Б., против В.И.М., с ЕГН **********,***,
искове по чл.422 вр.с чл.415 ал.1 от ГПК, вр.с чл.240 ал.1 и ал.2 от ЗЗД вр. с
чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за сумите: 482.44 лв.- главница по Договор за
паричен заем №2769651 от 16.03.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 02.08.2018г. до окончателното изплащане на сумата,
сумата 61.18 лв. - договорна лихва за периода 15.04.2017г. до 11.11. 2017г.,
сумата 36.00 лв. – такса разходи, сумата 397.46 лв. – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 15.05.2017г. до 11.11.2017г., сумата
47.75 лв.- обезщетение за забава за периода от 16.04.2017г. до 02.08.2018г. И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
УВАЖАВА
предявения иск по чл.422, ал.1 вр.с чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, вр. с чл.240, ал.1
и 2 от ЗЗД, чл.9 от ЗПК и чл.86 от ЗЗД И
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.И.М.,
с ЕГН **********,***, че същият дължи на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, с ЕИК 20670940, със седалище и адрес на
управление - гр.София, Столична
община, район Люлин, бул.”Д-р Петър Дертлиев” №25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представляван от Д. Б. Б. в качеството му на Изпълнителен директор, депозирана чрез пълномощника – юрисконсулт П.Б., сумите: 482.44
лв.- главница по Договор за паричен заем №2769651 от 16.03.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 02.08.2018г. до окончателното
изплащане на сумата, сумата 61.18 лв. - договорна лихва за периода 15.04.2017г.
до 11.11. 2017г., сумата 36.00 лв. – такса разходи, сумата 397.46 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 15.05.2017г. до
11.11.2017г., сумата 47.75 лв.- обезщетение за забава за периода от
16.04.2017г. до 02.08.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК №312/02.08.2018г. по ч.гр.д. №275/2018г. по описа на
РС-Тополовград.
ОСЪЖДА В.И.М., с ЕГН **********,***, да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, с ЕИК 20670940, с посочени данни за
седалище, адрес на управление и представители, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски в заповедното производство по ч.гр.д.
№275/2018г. по описа на РС-Тополовград в размер на сумата 100.00 лева и разноски в настоящото исково производство
пред първата и въззивната инстанции в размер на сумата от общо 701,74 лева.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1, изр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.