Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 7344 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 336458 от 12.02.2018 г., постановено по гр. д. № 33163/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО),
79-ти състав, първоинстанционният съд е признал за
установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:*** Б, положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл.
124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Б.А.В.,
ЕГН **********, и П.М.К. – Войнова, ЕГН **********, дължат на ищеца при
условията на солидарност следните суми: 4534,15 лв., представляваща цена на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот –
апартамент № 13, находящ
се в град София, бул. „************, за периода месец май, 2013 г. – месец, април, 2015 г., 364,49 лв. –
обезщетение за забава, начислено върху главницата за топлинна енергия, в размер
на законната лихва за периода 30.06.2013 г. – 16.11.2015 г., 49,06 лв. - такса
за услугата „дялово разпределение“ за периода 30.06.2013 г. – 16.11.2015 г., ведно
със законна лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение от 30.12.2015 г.
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 730786/2015 г. по описа на СРС, ГО, 79-ти състав.
С посоченото съдебно решение първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил
исковата претенция на „Т.С.“ ЕАД с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответниците
дължат на дружеството-ищец при условията на солидарност сума в размер на 3,86
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за услуга
„дялово разпределение“ за периода 30.06.2013 г. – 16.11.2015 г.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД разноски
в исковото производство в размер на 683,76
лв., както и разноски в заповедното производство в размер на 148,91 лв.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
В указания законoустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, са депозирани въззивни жалби
от ответниците в първоинстанционното производство – Б.А.В. и П.М.К. – Войнова, срещу първоинстанционното
решение, в частта, в която исковите претенции срещу тях са уважени. В жалбите е посочено, че
атакуваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния
закон и при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Не е
посочено кои разпоредби на материалния и процесуалния закон се твърди да са
нарушени. Не са изложени и конкретни доводи за необоснованост на решението. Иска
се същото да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Не се претендират
разноски.
На 22.04.2019 г. и на
20.08.2019 г. са депозирани писмени защити от въззивниците, в които са изложени
доводи за неправилност на обжалваното решение. Направено e искане даденият ход по същество да бъде отменен и
производството по делото да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК,
предвид постановено решение № 4777/13.04.2018 г. по описа на ВАС, 3-то отделение,
по адм. д. № 1372/2016 г., и решение № 11603/31.07.2019 г. по описа на ВАС,
постановено по адм. д. № 13721/2017 г.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори
на въззивните жалби от въззиваемата страна и от третото лице – помагач – „Т.С.“
ЕООД.
Решението в частта за
отхвърляне на исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва, начислена
върху главницата за услуга „дялово разпределение“, е влязло в сила, като
необжалвано.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Доколкото въззивниците искат отмяна на решението
бланкетно – без да твърдят конкретни пороци на атакувания съдебен акт, то въззивната
проверка следва да се ограничи до посочените въпроси, за които въззивната
съдебна инстанция следва да следи служебно.
Съобразно установените си
задължения по чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и е допустимо в
обжалваната част. Възраженията на длъжниците срещу издадените заповеди за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми са постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителната искова претенция е предявена в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете
са допустими.
При постановяване на съдебния акт в
обжалваната част не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Предвид факта,
че депозираните въззивни жалби са бланкетни и по аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният
съд не следва да се произнася по правилността на решението. В този смисъл е и трайната
съдебна практика на ВКС, съгласно която при
липсата на изтъкнати конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен акт,
въззивният съд няма право да се произнася по основания за неправилност, каквито
не са посочени (в този смисъл: решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
4339/2013 г., II г. о., решение № 172 от 10.04.2017 г. на ВКС по т. д. №
2312/2015 г., I т. о., ТК и др.). Независимо от това, за пълнота,
въззивният съд намира за необходимо да посочи следното:
Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК положителни
установителни искове за парични притезания за неплатена топлинна енергия и цена
за услуга „дялово разпределение“, както и за мораторна лихва върху претендираните
главници, за които е издадена заповед за изпълнение от 30.12.2015 г. по ч.
гр.д. № 73078/2015 г. по описа на СРС, 79-ти състав. С разпореждане от
14.06.2017 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в посочената
заповед за изпълнение относно описанието на адреса на топлоснабдения имот.
СРС е уважил исковете за главници и исковата претенция за мораторна лихва
върху главницата за неплатена цена на доставена и потребена топлинна енергия в
имота, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от
страна на ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните за доставяне на топлинна енергия, като е присъдил главниците и
претендираната мораторна лихва съобразно заключенията на СТЕ и ССЧЕ.
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ,
в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните
предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното
вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответниците, в качеството на потребители на
топлинна енергия през процесния период; използването от тях на претендираното
количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и
изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ) в относимата му за спора редакция,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Според задължителните разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване.
В процесния
случай не е било спорно между страните, че ответниците са били собственици на
процесния имот в посочения в исковата молба период, както и че са съпрузи.
Предвид изложеното, правилно районният съд е приел, наличието на валидно
възникнално договорното правоотношение между главните страни по делото, съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ и приложим за целия процесен период, при действие на Общите
условия на ищцовото дружество. Не е спорно по делото и от събраните
доказателства се установява и че сградата, в която се намира процесният
апартамент, е в режим на етажна собственост и в течение на процесния период
ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Подаването на топлинна
енергия към процесния имот в релевирания период, се установява от приетото
заключение на съдебно-техническа експертиза (л. 43 и сл. от делото пред СРС),
изготвено въз основа на данните за дялово разпределение в СЕС, изравнителните
сметки за процесния период, документите за отчет на уредите за индивидуално
разпределение в имота, техническите данни за абонатната станция и данни за
работните дни в нея, акт за разпределение на кубатурата в СЕС, температурен
график за исковия период и други относими документи, посочени от вещото лице.
Съгласно
констатациите в посоченото заключение, което правилно е кредитирано от районния
съд като компетентно и обективно изготвено, остойностяването на потребената
топлинна енергия и разпределението й са извършвани в съответствие с действащите
към този момент нормативни разпоредби. Вещото лице е посочило, че цената на
действително потребената топлинна енергия за процесния период възлиза на 4534,15
лв. Сумата е формирана на база начислените от „Т.С.“ ЕАД суми, коригирани с
тези, изчислени при дяловото разпределение и не включва предишни неплатени и
просрочени суми.
В този смисъл е
и приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което
районният съдебен състав също е кредитирал като компетентно и обективно
изготвено. Вещото лице по него също е посочило, че стойността на действително
потребената топлинна енергия възлиза на 4534,15 лв., като в претендираната
главница в общ размер на 4 583,21 лв. включва и сумата от 49,06 лв.,
представляваща неплатена цена за услугата „дялово разпределение“, която също се
претендира от въззиваемата страна.
От изложеното
следва изводът, че за процесния период ответниците, в качеството си на
собственици на имота, са клиенти на топлинна енергия съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ
и съгласно чл. 155 от ЗЕ, дължат заплащане на цената на отдадената за процесния
имот топлинна енергия. Доколкото се установява същата да не е платена,
районният съд правилно е приел и че от същите се дължи и законна лихва за
забава върху претендираната главница за нея в размер на 4534,15 лв. Относно
размера на дължимата такава първоинстанционният съд е кредитирал заключението
на ССчЕ и е присъдил същата в размер на 364,49 лв., като е съобразил, че
претендирания от въззиваемия размер е по-малък от посочения в заключението.
Доколкото във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи за неправилност
на решението в тази част, въззивният съд не следва да изследва въпроса правилно
ли е определен същия.
Във връзка с
доводите за неправилност на решението, изложени от въззивниците в писмени защити
от 22.04.2019 г. и 20.08.2019 г., е необходимо да се посочи, че в проведеното
по делото открито съдебно заседание на 15.04.2019 г. от жалбоподателите не е
поискан и не съответно не е определен срок за предоставяне на такива. На
следващо място, съгласно разясненията, дадени в т. 11 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. №
6/12 г. на ОСГТК на ВКС, „представянето на писмена защита, така, както е
установено с чл. 149, ал. 3 от ГПК, не може да бъде разбирано
разширително, т. е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на
процеса – тази, в която могат валидно да бъдат правени искания, с които се сезира
съда, респективно да бъдат представяни доказателства, спрямо които противната
страна не може да ангажира становище“. С оглед изложено, заявените от
въззивниците в писмените защити доводи за неправилност на решението не следва
да бъдат обсъждани, като преклудирани. Не са налице и основания за отмяна на
дадения ход по същество на спора и спиране на производството по делото на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
В обобщение, поради неоснователността на депозираните бланкетни въззивни
жалби, липсата на нарушение на императивна материалноправна норма при
постановяване на обжалвания съдебен акт, и с оглед съвпадането на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва
да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
В подадените
въззивни жалби, въззивниците не са направили искане за присъждане на разноски, като
предвид неоснователността на същите, такива не им се дължат.
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за юрисконсултско
възнаграждение. Искането е направено своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, но
разгледано по същество е неоснователно.
Въззиваемият
претендира юрисконсултско възнаграждение, съгласно молба от 14.11.2018 г. (л. 30
от делото пред СГС). Съдът намира, че предвид факта, че въззиваемата страна не
е подавала отговор на въззивните жалби и не е взела становище по същество на
спора, а участието й във въззивното производство се изразява само и единствено
в подаване на бланкетна молба за даване ход на делото в отсъствие на
процесуален представител, която молба съдържа искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение и разноски и немотивирано изявление, че въззивните
жалби са неоснователни, не е налице предпоставката, визирана в чл. 78, ал. 8 ГПК, а именно юридическото лице да е било защитавано от юрисконсулт. До този
извод съдът достигна като съобрази факта, че въззиваемият не е взел никакво
участие в разглеждането на въззивното дело и не е депозирал никакви становища и
отговори, освен посочената по-горе молба. Поради тези съображения на
въззиваемата страна не се следват разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 336458 от 12.02.2018 г., постановено по гр. д. № 33163/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 79-ти
състав, в обжалваните части.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.