Решение по дело №45/2022 на Окръжен съд - Силистра

Номер на акта: 42
Дата: 7 април 2022 г. (в сила от 7 април 2022 г.)
Съдия: Добринка Савова Стоева
Дело: 20223400500045
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 февруари 2022 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 42
гр. Силистра, 07.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на петнадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Добринка С. Стоева

Кремена Ив. Краева
при участието на секретаря Ели Ст. Николова
като разгледа докладваното от Добринка С. Стоева Въззивно гражданско
дело № 20223400500045 по описа за 2022 година

Производство по чл. 17. от ЗЗДН.

С решение № 1/5.01.22г., постановено по гр. д. № 1525/2021г. по
описа на СРС, съдът е отхвърлил молбата на Ф.Ф. за изданане на
заповед за защита против АНК. П. Д. и ИЛ. Ф. Д. за осъществен от тях
акт на домашно насилие на 1.10.2021г. Осъдил е молителя да заплати
по сметка на СРС държавна такса за настоящото производство в
размер на 25 лв.
Недоволен от решението, е останал Ф. ИЛ. Ф., който чрез
процесуалния си представител го обжалва в законоустановения срок.
Счита, че същото е неправилно и незаконосъобразно, поради което
моли съда да го отмени, като вместо това постанови друго, с което да
уважи молбата му. Претендира деловодни разноски.
Ответниците АНК. П. Д. и ИЛ. Ф. Д. чрез процесуалния си
представител изразяват становище за неоснователност на жалбата.
Считат, че решението е правилно и законосъобразно и молят съда да
го потвърди. Претендират деловодни разноски.
Съдът, след като обсъди жалбата, доказателствата по делото и
1
становищата на страните, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е неоснователна.
Молбата пред СРС е подадена от и против правни субекти от
кръга на описаните в хипотезата на нормите на чл. 3 и чл. 8 ЗЗДН и с
излагане на факти, осъществили се в срока по чл. 10, ал.1 ЗЗДН,
поради което същата е допустима.
Придружена е с Декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН на лицето,
търсещо защита /чл. 8, ал. 1 от Закона/ и е насочена срещу лица, които
са негови родители и които съгласно чл. 3, ал. 1, т. 5 от ЗЗДН и чл. 2
от ЗЗДН са надлежна страна в производството.
Освен декларацията по чл.9 ЗЗДН, по делото са ангажирани и
други доказателства, които СРС е обсъдил пространно и ги и е
съобразил в тяхната съвкупност при постановяване на съдебния си
акт.
Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства, които да водят до промяна на фактическата обстановка,
възприета от СРС.
Въззивният съд напълно споделя извода на
първоинстанционния съд, че съгласно констатираните от последния
обстоятелства молбата за защита срещу АНК. П. Д. и ИЛ. Ф. Д. се
явява неоснователна.
Не е спорно, че страните, заедно със семейството на молителя,
обитавали имот, находящ се в с. КалиП.о, ул. „Рашко Блъсков“ № 164,
първоначално собствен на ответниците, които през 2014 г. го
прехвърлили на сина си чрез нотариален акт, обективиращ договор за
покупко – продажба, като през лятото на 2021 г. молителят, заедно със
семейството си, напуснал съвместно обитаваното жилище и се
установил в гр. Силистра, а родителите му останали в имота в с.
КалиП.о, върху който при сключването на прехвърлителната сделка
от 2014 г. си са запазили правото на ползване.
По отношение на процесния случай от 1.10.21г. св. Д.Раев -
приятел на молителя и придружил го до с. КалиП.о, първоначално
заявява че при влизането им в двора на имота ответницата ги
поздравила, след което молителят преминал към къщата, за да си
събере багажа, а свидетелят останал да го изчака отвън пред сградата.
Не след дълго чул отвътре крясъците и писъците на майката на
приятеля му, която обиждала последния, че е простак и глупак и се
заканвала да го убие и после да се самоубие, като малко по – късно
2
молителят излязъл с разкъсана тениска, одраскан от лявата страна на
врата, където се забелязвал червен белег, но без следи от кръв.
След отричане от страна на ответницата контакта си с този
свидетел, твърдейки че изобщо не го е видяла в имота, св. Р. заявява,
че всъщност е стоял в двора и не я е видял, нито се е поздравявал или
общувал с нея.
По делото са разпитани и полицейските служители, посетили
дома на страните след подадения от молителя сигнал – св. М.С.и св.
П.П., като от техните показания се установява, че докато са се
придвижвали към адреса на инцидента заедно с екип на спешна
медицинска помощ, молителят ги е спрял в близост до имота,
обяснявайки им че неговата майка буйства и не му позволява да си
вземе багажа от жилището, в което е живял. При явяването на
полицаите в имота, ответниците признали отказа си да предоставят
вещите на сина им, мотивирайки го с нежеланието на последния да им
отключи семейната каса, но в крайна сметка се съгласили той да
изнесе багажа си, който последният сторил в присъствието на тези
свидетели. Като цяло страните били афектирани от ситуацията, а в
гнева си ответникът заявил на сина си, че ще го убие; същевременно
ответницата се държала съвсем нормално, разказала по ясен начин
хронологията на конфликта и не проявила неадекватни реакции или
липса на самоконтрол. И двамата свидетели забелязали, че тениската
на молителя е разкъсана, но не установили наличието на други
видими белези на осъществено спрямо него физическо посегателство.
От представеното по делото удостоверение за
съдебномедицинско освидетелстване от 05.10.2021 г. е видно, че при
извършения на тази дата преглед на молителя от съдебен лекар
последният е констатирал контузия на лявата мишнична област с
кръвонасядане, контузия на дясната гривнена област и дланта,
одраскване на пети пръст на дясната ръка, контузия на лявата
подбедрица с ожулване.
При така изложени и анализирани доказателствени средства,
първоинстанционният съд правилно е достигнал до извода, че
депозираната молба за защита е неоснователна. Настоящата инстанция
се солидаризира с довода, че не следва да се кредитират показанията
на свидетеля Раев, пресъздаващи поведението на ответницата по
време на инцидента от 01.10.2021 г. и състоянието на молителя, тъй
като същите не са точни и последователни, а и свидетелят не е
категоричен в позицията си относно част от възпроизведените факти,
изменяйки становището си за тях, а и така предоставените от него
3
сведения не съответстват на първоначалните му такива, предоставени
при извършена полицейска проверка, нито на останалия
доказателствен материал. А и свидетелят твърди, че е забелязал
одраскване от лявата страна на врата на молителя, за чието
съществуване липсват данни от други доказателствени източници
/св.показания на другите свидетели по делото и съдебномедицинското
освидетелстване/.
Относно твърдените от Ф.Ф. проблеми в психичното здраве на
майка му следва да се посочи, че ведно от приложено експертно
решение на ТЕЛК АНК. П. Д. страда от рецидивиращо депресивно
разстройство, проявено съгласно представената медицинска
документация чрез признаци на умора, потиснатост, тревожност,
липса на апетит, главозамайване, но не и чрез изблици на агресия към
трети лица, буйство и липса на самоконтрол, които симптоми са
характерни за съвсем други видове психични разстройства. Освен това
разпитаните полицейски служители, посетили инцидента, заявяват, че
държанието на ответницата е било нормално и адекватно на
ситуацията, същата по логичен и разбираем начин е обяснила
случилото се и е мотивирала поведението си, като по никакъв начин
не е дала повод за съмнения относно нейното психично здраве. В този
смисъл резонно първоинстанционният съд е поставил въпроса защо у
молителя са възникнали такива съмнения и защо той е възприел
поведението на майка си като проява на неспособността ѝ да разбира и
ръководи постъпките си и е приел, че молителят се домогва да
представи един обикновен семеен скандал като проява на домашно
насилие спрямо него, макар да става ясно, че всеки от участващите в
него лица е имал основания да защитава собствената си позиция и в
една или друга степен е засегнал правата на насрещната страна.
Съобразявайки неправдоподобността на показанията на св. Р. и
недостоверния сигнал на молителя, че майка му се държала като
буйстващо психично болно лице, СРС правилно не е кредитирал
декларацията му по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН относно начина на
осъществяване на инцидента от 01.10.2021 г. и причиняването на
телесни увреждания от страна на ответницата и е приел, че по делото
не се събрани достатъчно данни, че нараняванията, описани в
удостоверението на съдебномедицинско освидетелстване от
05.10.2021 г., са осъществени именно от нея.
Настоящата инстанция се солидаризира и с извода на СРС, че не
е осъществено домашно насилие и от ответника Д.чрез изявлението му
пред полицейски служители, че ще убие сина си, тъй като става ясно,
4
че неговите думи са последица от силната му емоция от възникналия
конфликт между страните и че те не могат да се квалифицират като
закана за убийство най – малкото поради множеството заболявания на
ответника – диабет, инсулт и почти пълна слепота поради увреждане
на ретината, които не позволяват реалното предприемане на
злоумишлени действия и разкриват казаното от него като обикновен
израз на гняв и огорчение, а не като намерение за увреждане спрямо
собственото му дете.
Става ясно, че в конкретния случай както молителят, така и
ответницата са имали основателни претенции да получат от
насрещната страна свои лични вещи и документи, поради което
неспособността им да се организират и да си съдействат взаимно за
тяхното предаване съвсем не може да се определи като извършен от
ответницата акт на домашно насилие, изразяващ се в отказ да
предостави на сина си неговия багаж, при положение че неговото
поведение спрямо родителите му е дало основание за формулиране на
сходни оплаквания от тяхна страна.
Във връзка с довода на жалбаподателя, че в случая
незаконосъобразно СРС не е ценил декларацията по чл. 9 ЗЗДН следва
да се посочи, че действително законът предава значение на
декларацията по чл. 9 ЗЗДН като доказателствено средство за
посочените в нея обстоятелства на извършеното домашно насилие, но
следва да се има предвид, че волята на законодателя е при липсата на
други доказателства, декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН да разполага
със самостоятелна доказателствена сила /чл. 13, ал. 3 ЗЗДН/, като тя не
създава презумпция за виновност на ответника, нито пък дерогира
общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест в процеса. В тази посока ЗЗДН не съдържа
специални норми, поради което и на основание § 1 от ЗР на ЗЗДН
следва да се прилагат общите правила на ГПК. Съгласно изричната
разпоредба на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН особената доказателствена сила на
декларацията по чл. 9 следва да се зачете, когато по делото няма други
доказателства и обстоятелства, водещи до обратен извод. При
наличието на други такива обаче, както е в случая, съдът е длъжен да
обсъди и тях във взаимната им връзка, като посочи на кои дава вяра и
на кои не, какъвто подробен анализ в този смисъл е направил и
първоинстанционният съд.
Следва да се посочи също, че с депозираната молба Ф. моли да
се задължат родителите му да се въздържат от насилие по отношение
на него и да им се забрани да го приближават на разстояние по-малко
5
т 150 м. Мерките, посочени в закона, имат административен характер,
поради което не следва да се превръщат чрез съдействието на съда в
репресивен механизъм, водещ до злоупотреба с дадени от закона
права. Наложено чрез мерките ограничаване би било оправдано само
при наличие на категорични и безспорни данни за сериозна опасност
за живота и здравето на молителя, какъвто не е настоящият случай. По
делото не са налице достатъчно данни, които да сочат на опасност от
насилие - физическо и/или психическо, от страна на ответниците -
неговите възрасни и болни родители, което да застрашава
непосредствено молителя и да налага вземане на мерки за защита.
При положение, че страните не се разбират и не могат да
преодолеят съществуващите помежду им противоречия, които
създават взаимно напрежение, то достатъчно е синът да не
предприема контакти с родителите си, посещавайки ги в с. КалиП.о, и
по този начин ще постигне търсената с настоящото производство цел.
Предвид всичко изложено до тук, съдът счита че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно и като такова подлежи на
потвърждаване.
Съобразно изхода на делото пред окръжен съд, на адвоката на
въззиваемите следва да се присъдят деловодни разноски в размер на
400 лв. на осн. чл. 38 ЗА във вр. с чл. 22 от НМРАВ, както е посочено
в приложения на стр. 11 договор за правна помощ, платимо от
жалбоподателя на адв. П..
Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1/5.01.22г., постановено по гр. д.
№ 1525/2021г. по описа на СРС.

ОСЪЖДА Ф. И. Ф., с ЕГН **********, да заплати на адв. В.П.
от Силистренска адвокатска колегия сумата от 400 /четиристотин
лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на АНК. П. Д. и ИЛ. Ф. Д. пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7