№ 124
гр. Враца, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Веселка Кр. Николова
като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно гражданско дело №
20251400500128 по описа за 2025 година
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх. №
1172/19.02.2025г., подадена от А. К. К. чрез Еднолично адвокатско дружесто „Д. М.“,
представлявано от адв. Д. М. против Решение № 37/05.10.2024г. на Районен съд-Бяла
Слатина, постановено по гр.дело № 176/2024г.
Решението се обжалва в частта, в която съдът е уважил иск за главница за разликата
от 1950 лв. до 2454,74 лв. Излага се, че А. К. дължи чистата главница по отпуснатия кредит
в размер на 2000 лв., от които заплатила 50 лв. и искът се явявал основателен за сумата от
1950 лв. Решението било неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материалния закон.
Договорът за паричен заем бил недействителен поради факта, че съдържал
неравноправна клауза за ГЛП по кредита, която бил също и нищожна.
Излагат се разсъждения във връзка с добрите нрави, цитира се ТР № 1/2009 г. по т.д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради
накърнване на добрите нрави следвало да се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора. Размерът на законната лихва бил 10 % и уговореният в договора
за кредит ГЛП надвишавал повече от четири пъти законната лихва. Цитира практика на
ВКС, която приемала, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва.
1
При договарянето били нарушените разпоредбите на чл. 24 ЗПК, като по аргумент
от противното на чл. 146, ал. 5 ЗЗП вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ процесният договор бил
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване на договора за недействителен се
дължала чистата стойност на кредита, но не се дължали лихви или други разходи по същия.
Съобразявайки това обстоятелство, Районен съд – Бяла Слатина следвало да формира
отхвърлителен диспозитив.
Иска се отмяна на поставеното решение в обжалваната му част и да бъдат
присъдени разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемото дружество„ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-
гр.София, ЕИК *** е представило писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна и незаконосъобразна.
Не се споделя изложеното във въззивната жалба, че уговорка за договорна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Цитираната съдебна практика във въззивната жалба не била съобразена с
актуалните разпоредби на ЗПК и по-точно установения в закона максимален размер на ГПР,
която уредба се явявала специална по отношение на разглежданата материя. Решения,
според които уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, би били
релевантни преди изменението на ЗПК от 23.07.2014 г.
Посочва се и се анализира именението на ЗПК от 23.07.2014 г. и въвеждането на ал.
4 и ал. 5 на чл. 19 на ЗПК. Излага, че с посочените промени и въвеждане на таван на ГПР
навежданите съображения, че трикратен размер на възнаградителната лихва (като един от
елементите на ГПР) противоречи на добрите нрави, вече нямало как да са относими.
В конкретния случай, видно от представения договор за кредит ГПР по него не
надвишавал законовия лимит от 50 %.
Цитира се съдебна практика.
В съответствие с разпоредбите на чл.19, ал. 4 и ал.5 ЗПК страните договорили ГПР в
размер на 43,35 %. Годишният размер на законната лихва за просрочени задължения,
определен с Постановление № 426 на Министерски съвет от 18.12.2014 г., обн. ДВ,
бр.106/23.12.2014 г. бил в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари,
съответно 1 юли на текущата година плюс 10 процентни пункта. Следователно посочения в
договора размер на ГПР в размер на 45,35 % не надвишавал тези гранични 50%, поради
което същият не противоречал на регламентираното в чл. 19, ал.4 ЗПК императивно
изискване и не бил недействителен.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер.
Страните не са поискали събирането на доказателства пред въззивната инстанция.
2
При извършена проверка за редовност и допустимост на постъпилата въззивна
жалба настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1
от ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно правомощията по чл.
269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде
проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като
въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
За да извърши тази проверка, настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Бяла Слатина е бил сезиран със заявление на "ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД,
с което се иска да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК
против А. К. К. от гр.Бяла Слатина за следните суми: сумата от 2000 лв., представляваща
неплатена главница по Договор за потребителски кредит №*** от 01.03.2022г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението до изплащане на вземането до
изплащане на вземането; сумата от 431,80 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 15.05.2022г.-22.11.2022г.; сумата 22,94 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 15.05.2022г.- 1.12.2022г.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 1493/2022г. по описа на РС- Бяла
Слатина, по което за горепосочените суми, както и за заплатените от заявителя държавна
такса от 49,09 лв. и за юрисконсултско възнаграждение от 50 лв., е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ №773/13.12.2022г., на която е
допуснато незабавно изпълнение.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника А. К. К. е постъпило възражение против
издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, в срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят е предявил
установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че на 01.03.2022г. между страните е бил сключен
Договор за потребителски кредит № *** при следните параметри: сума на кредита – 2000
лв., която сума е разсрочена на 48 погасителни вноски, размер на вноската - 47 вноски по
85,51 лв. и една изравнителна от 85,14 лв., годишен лихвен процент – 41,12 % и общо
задължение по кредита – 4104,11 лв.
Според изложеното в исковата молба ответницата не е изпълнила поетите договорни
задължения и е преустановила плащанията на 15.05.2022г. Поради това и тъй като
неплатени са останали вноските с падежи 15.05.2022г., 15.06.2022г. и 15.07.2022г.,
заявителят е обявил кредита за предсрочно изискуем и е уведомил ответницата за обявената
предсрочна изискуемост, което било видно от обратна разписка ИД PS 1421 00863,
удостоверяваща, че на 22.11.2022 г. е било получено уведомление за предсрочна
изискуемост.
3
В исковата молба се твърди също, че към момента на подаване на заявлението
ответницата продължава да дължи исковите суми.
Препис от исковата молба е бил връчен на ответницата, която в срока по чл. 131
ГПК не е подала отговор.
По делото е постъпила молба с вх. № 6834/27.11.2024 г. от ответницата чрез
пълномощника й Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от управителя
Д. М., с която се оспорва исковата молба. Счита договорът за потребителски кредит за
недействителен, поради противоречията му със ЗПК. Прави се възражение за нищожност на
клаузата за ГЛП, който бил в размер на над 40%, поради накърняване на добрите нрави.
Дължимата възнаградителна лихва надхвърляла размера на отпусната главница. Към датата
на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0 %, от което следвало,
че размерът на законната лихва бил 10 % и уговореният в договора годишен лихвен процент
надвишавал повече от четири пъти законната лихва. Цитира се съдебна практика на ВКС и
се релевира, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обепечени кредити
двукратния размер на законната лихва. Претендира разноски по чл. 38 от ЗА.
При така подадената искова молба в производството пред районния съд са събрани
писмени доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, като въз основа на
тези доказателства предявените установителни искове са уважени. За да постанови
решението си районният съд е приел, че процесният договор не е нищожен, че в процесния
договор за потребителски кредит не са налице недействителни клаузи. Не е споделил
съществуващата съдебна практика, която приема, че възнаградителна лихва над трикратния
размер на законната лихва представлява нищожна клауза. Изложил е, че с нормите на чл.19,
ал.4 и ал. 5 ЗПК е уреден максималният размер на годишния процент на разходите и е
предвидено максимално допустимото оскъпяване на кредита. Според посочените
разпоредби ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута. Възнаградителната лихва съставлява компонент от ГПР и
законовото изискване е тя, в съвкупност с останалите части на същия да не надвишават
петкратния размер на законната лихва. От прието заключение по ССЕ, се установявало, че
ГПР по процесния договор възлиза на 45,65 %. Също така от него се установявало, че
размерът на дължимата по договора главница възлиза на 2000 лв., дължимата договорна
лихва възлиза на 481,80 лв. и дължимото обезщетение за забава възлиза на 22,94 лв. Било
доказано настъпването на изискуемостта на целия размер на уговорената договорна лихва,
както и наличието на неизпълнение от страна на ответницата и уговорено в чл.9.4 от
процесния договор обезщетение за забава. Предвид това всички претенции, предявени с
исковата молба, са уважени.
След като обсъди събраните по делото писмени доказателства, във връзка с
изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав прави следните изводи:
В случая са предявени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
4
вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно наличието на
валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало от договор за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; получаване на паричната
сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските
по кредита, респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост; валидно
упражненото от него потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на дълга.
Между страните не се спори и от представените по делото писмени доказателства -
Договор за потребителски кредит № ***, заявление-декларация за установяване на
договорни отношения и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити от "ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, че между страните е постигнато съгласие
за сключване на договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът се задължава
да отпусне на ответницата кредит в размер на сумата от 2000 лв., платим на 47 равни
месечни погасителни вноски, всяка от които по 85,51 лв. и една изравнителна от 85,14 лв. ,
при ГПР 45,35 % и лихвен процент от 41,12 %. Посочен е и общ размер на задължението по
кредита - 4104,11 лв. и дата на погасяване: 15 ден от месеца.
Така сключеният между страните договор разкрива признаците на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. Ответницата е физическо лице, за което
няма данни при сключването на договора да е действало в рамките на своята професионална
или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране,
вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора
ищецът е действал в качеството на "търговец", според легалната дефиниция, дадена в § 13, т.
2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на "потребител", според легалната дефиниция в §
13, т. 1 ДР ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК, изискваща от съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в
процесния договор. Доколкото няма данни да е налице отрицателна предпоставка,
предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК.
Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите,
а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
Спорен в настоящето съдебно производство се явява въпросът за съответствието на
сключения между страните договор за потребителски кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1,
т.10 ЗПК, както и дали уговореният размер на възнаградителната лихва по процесния
договор противоречи на добрите нрави.
Съгласно посочената законова разпоредба, която има императивен характер,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
5
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
в приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя
намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т.2 от ДР на
ЗПК , според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима
от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя. Общите разходи по кредита също са легално дефинирани посредством
разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия".
От цитираните разпоредби следва, че законната лихва съставлява част от ГПР, като
към нея могат да се насложат различни допълнителни разходи, водещи до увеличаването на
кредитната тежест-такси, комисионни и пр., които разходи също са елемент от ГПК по
силата на същите разпоредби. Ето защо и с цел ограничаване размера на кредитната тежест,
с разпоредбите на чл.22, вр.с чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, законодателят е
предвидил не максимален размер на възнаградителната лихва по кредита, а максимален
размер на ГПР, предвиждайки лихвата като част от последния. Така с приемането на чл.19,
ал.4 и ал.5 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.) годишният процент на
разходите е ограничен до не повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, и е предвидено, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.
4, се считат за нищожни.
При действието на посочените разпоредби на ЗПК, щом като възнаградителната
лихва е включена в изчисляването на ГПР и заедно с останалите разходи по кредита ГПР не
надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, то и
лихвата не надвишава допустимия морален праг, над който клаузата за лихва би се явила
нищожна.
В разглеждания случай договореният ГПР е 45,35 % и следователно не надвишава
пет пъти размера на законната лихва (50% към датата на сключване на договора за кредит).
В договора ясно е посочено, че договорната лихва е съобразена при изчисляването на ГПР, в
който освен нея са включени единствено разходите за евентуално принудително събиране на
6
задълженията.
Доводи за неправилно изчисляване на ГПР и за надвишаването на допустимия му
максимален размер не са наведени от ответницата и няма доказателства такова надвишаване
да е допуснато, поради което следва да се приеме, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК
са спазени и договорът за потребителски кредит е действителен и договорената лихва не
противоречи на добрите нрави.
Така изложените съображения дават основание да са приеме, че предявените
установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени. Настоящият съдебен
състав е запознат с практиката на ВКС, на която се е позовал жалбоподателят във въззивната
жалба, но намира, че дори при споделяне на тази практика исковете отново следва да се
уважат. Според посочената практика на ВКС (напр.определение №527/09.06.2022г. по
гр.дело №151/2022г.) „преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Приемането на
норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, не представляват законов регламент с
пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни
възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС
процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка
за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на
разходите.“
При зачитане на силата на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК обаче, в настоящия случай не могат
да се извлекат доказателства, които да аргументират извод за нищожност на клаузата за
договорна лихва, поради противоречие с добрите нрави. Кредитът е необезпечен, сключен е
за срок от 4 години, а освен възнаградителната лихва, отпускането, усвояването и
изплащането му не са свързани с никакви други тежести- такси, застраховки, комисионни и
пр. При тези условия договорна лихва, равняваща се на четирикратния размер на законната
лихва, не е накърняваща добрите нрави и при съответствието на договора с изискванията на
чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК, той се явява действителен.
Като е достигнал до същите правни и фактически изводи и е уважил
установителните искове, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден изцяло.
По разноските:
При този изход на спора за производството пред настоящата инстанция на
осн.чл.78, ал.1 ГПК ответницата А. К. следва да бъде осъдена да заплати на „ТИ БИ АЙ
БАНК“ЕАД-гр.София юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лв.
Водим от горното, Окръжен съд - Враца
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 37/05.10.2024г. по гр.дело № 176/2024г. по описа на
7
Районен съд-Бяла Слатина.
ОСЪЖДА А. К. К. от гр.Бяла Слатина, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ
АЙ БАНК“ЕАД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: *** , сумата от 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8