№ 12
гр. Кюстендил , 30.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и четвърти ноември, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Членове:Ваня Др. Богоева
Евгения Хр. Стамова
Калин К. Василев
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20201500500427 по описа за 2020 година
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор
Р.М. от Районна прокуратура – гр. Дупница, насочена срещу решение №429 от 23.06.2020 г.
на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№2436/2019 г. по описа на съда.
С обжалваното решение РС-Дупница е осъдил Прокуратурата на Република България, с
адрес: гр.С., бул.„В.” №****, да заплати на ВЛ. Й. ЕВТ., с ЕГН **********, с адрес в
гр.Дупница, ул.„Т.Д.“ ***, сумата в размер на ****************** лева – обезщетение за
претърпените от Е. неимуществени вреди, настъпили вследствие на наказателно
преследване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.11.2019г., като иска
за разликата над ****** лева до претендираните ********* лева е отхвърлил като
неоснователен, както и да заплати сумата от ******** лева, представляваща претърпени
имуществени вреди и ******* лева деловодни разноски.
Решението се обжалва в осъдителните части, претендира се отмяната му и се иска
постановяване на съдебен акт, с който предявеният иск да се отхвърли изцяло. Правят се
оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Твърди се, че установените в производството по делото действия,
предприети от прокуратурата по ДП №614/2016г. и по образуваното въз основа на внесения
обвинителен акт срещу В.Е. НОХД №788/2017г. и по описа на ДнРС и НОХД №1068/2017г.
по описа на ДнРС,а също и ВНОХД №318/2019г. по описа на КнОС, са били
законосъобразни, тъй като са законовопределени в НПК. Ищецът е бил привлечен като
обвиняем и му е било повдигнато и валидно предявено обвинение за престъплението по
чл.354а ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 във вр. с ал.1 от НК, при наличие на доказателства за
виновността му в извърпшване на престъплението, за което е бил обвинен. Във въззивната
1
жалба се изтъква, че от момента на повдигане на обвинението до изготвяне на обвинителния
акт и предаването на Е. на съд са изминали по-малко от два месеца по НОХД №788/2017г. и
седем дни – по НОХД №1068/2017г., двете по описа на ДнРС, като същевременно
Прокуратурата може да отговаря само за приключване на досъдебното проозводство в
сроковете, предвидени в чл.234 от НПК; в съдебното производство за срочното
приключване на процеса Прокуратурата не носи отговорност. Конкретно се сочи, че ищецът
е бил предаден на съд на 02.06.2017г., а делото в съдебната му фаза е приключило с влязъл в
сила съдебен акт на 07.10.2019г., в който период Прокуратурата нито веднъж не е ставала
причина за отлагане на делото. Наред с посоченото, в жалбата се прави оплакване, че по
делото не са били събрани никакви доказателства за твърдените от ищеца да са възникнали
лични проблеми и злепоставяне в обществото по причина на обвинението; не са били
установени негативни последици, настъпили в патримониума на Е., които да са пряк
резултат от образуваното досъдебно производство, нито такива, свързани със
здравословното му състояние. Наред с посоченото се аргументира разбиране, че
присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на ****** лева е силно
завишено и не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди, тъй като
съдът не е взел предвид продължителността и интензитета на действително претърпените
болки и страдания, както и не е отчел всички други конкретни и обективно съществуващи
обстоятелства, които имат отношение размера на обезщетението. Изразява се становище, че
ищецът би следвало да бъде възмезден само за тези морални страдания, които наказателната
репресия му е причинила в личен план, но не и за обществените неудобства от повдигнатото
обвинение. Като не е съобразил тези обстоятелства, според въззивника, съдът е нарушил
материалния закон в чл.52 от ЗЗД.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – В.Е., чрез пълномощника му
адв. В. У. от АК-Благоевград, е депозирал такъв. Изразено е становище за неоснователност
на жалбата и за правилност и законосъобразност на решението на ДнРС в обжалваната му
част. Счита, че съдът не е допуснал посочените в жалбата нарушения. В хода на съдебното
производство били събрани доказателства, установяващи, че ищецът е претърпял сочените
от него неимуществени вреди, които са резултат от воденото срещу него наказателно
преследване и действията, предприети по същото. Поддържа, че преценката на ДнРС за
размера на обезщетението за неимуществени вреди е правилна и мотивирана, а
занижаването на обезщетението под ****** лева би било несправедливо и несъобразено с
конкретната фактическа обстановка. Претендира се потвърждаване на решението в
обжалваната му част и присъждане на сторените разноски.
ОС – Кюстендил, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове – иск с
правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и иск с правно основание чл.86 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
съответно допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
В развилото се производство районният съд е приел, че са налице законовите
предпоставки за ангажиране отговорността на Държавата по реда на ЗОДОВ в хипотезата на
оправдаване на обвиняемия при повдигнато и водено срещу него наказателно производство,
2
намирайки за осъществен целия фактически състав на твърдяното деликтно субективно
право. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че по
делото е проведено от страна на ищеца доказване на твърдението, че същият е претърпял
неимуществени вреди, макар и не в поддържания в исковата молба обем. ДнРС е определил
обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер на ******* лева,
отчитайки тежестта на престъплението, в извършването на което същият е обвинен,
продължителността на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия, както и
понесените във връзка с неоснователното повдигане и поддържане на наказателното
обвинение негативни емоции. Приел е за доказан по основание и размер е предявеният иск
за заплащане на претърпените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в сторени от
същия разходи за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по
образуваните съдебни производства.
Въззивният съд приема за правилни изводите на първоинстанционния съд, като с
оглед на възраженията, обективирани във въззивната жалба, следва да допълни:
Основателността на предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ лицето да бъде оправдано по
така повдигнатото обвинение или ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние
не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано 3/ да е
претърпял вреда /вреди/ и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и
неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена
връзка.
Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при
условията на пълно и главно доказване от ищеца - чл.154, ал.1 ГПК.
В разглеждания случай от приетите от първоинстанционния съд писмени и гласни
доказателства се установява, а и това обстоятелство не е спорно, че с постановление на
наблюдаващия прокурор от РП-Дупница от 19.07.2017 г. по ДП №614/2016 г. по описа на
РП – Дупница ищеца В.Е. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.354в, ал.1
вр. чл.20, ал.2 вр. с ал.1 от НК. По така повдигнатото обвинение е бил изготвен и внесен
обвинителен акт от 02.06.2017 г. в РС – Дупница, където било образувано НОХД №788/2017
г. След служебна справка в деловодната програма на ОС – Кюстендил се установи, че с
Решение от 07.10.2019 г., постановено от КнОС по НОХД №318/2019 г. по описа на съда е
потвърдена Присъда № 33/25.04.2019 г. на ДнРС, постановена по НОХД № 1068/2017 г. по
описа на съда, по силата на която подсъдимия ВЛ. Й. ЕВТ., ЕГН ********** е признат за
невиновен в извършване на престъпление по чл. 354 в ал.1 във вр. с чл.20 ал.2 вр.ал.1 НК и
на основание чл.304 НПК е оправдан по така повдигнатото обвинение. Решението на ОС –
Кюстендил, като необжалваемо, е влязло в законна сила на 07.10.2019 г.
По делото са събрани гласни доказателствени средства, чрез разпита на свидетелката
А.Р.Х.. От показанията на същата се установява, че ищецът е бил задържан под стража за 24
часа и впоследствие му е било повдигнато процесното обвинение. Същият бил отчаян.
Наказателната репресия продължила повече от три години. Изживените от ищеца негативни
емоции се подсилвали от невъзможността му да се грижи за неговата майка, която била на
легло, за периода на задържането. Преживеният стрес се отразил на физическото му
състояние, започнала да му окопва косата, боляли го зъбите.
При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав формира
следните правни изводи:
Спорните между страните въпроси, с оглед наведените във въззивната жалба
3
възражения, са свързани с наличието на причинно-следствена връзка между незаконното
обвинение и твърдените неимуществени вреди и с размера на претендираното обезщетение
за неимуществени вреди.
Законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че искът е доказан по
основание. Разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на
държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на
престъпление, като субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи,
оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер - в
случая Прокуратурата на Република България. Действията по повдигане и поддържане на
обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано.
В случая спрямо ищеща е било повдигнато и поддържано обвинение за извършено
престъпление от общ характер. С оглед на това, повдигнатото и поддържано обвинение
следва да се прецени за незаконно, дори и на определени етапи на наказателното
производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за
виновност на лицето предвид събраните доказателства, каквито доводи са изложени във
въззивната жалба, депозирана от Прокуратурата на РБ.
Установен е и фактът на причинените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се
в преживени негативни емоционални страдания – същият изпитвал страх от възможността
да бъде осъден, в каквато насока са дадените пред районният съд свидетелски показания,
които се кредитират и от настоящата инстанция, с оглед събраните в производството
доказателства. Доказани са по основание и размер и претендираните от ищеца имуществени
вреди.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема, че са налице
предпоставките, визирани в чл.2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на
държавата в лицето на Прокуратурата на РБългария, от чиито действия са причинени вреди
на ищеца В.Е. – незаконно повдигане на обвинение в извършване на престъпление, за което
той е бил оправдан. Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да
повдига и подържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението й да доказва и
установява пред съда виновността на привлечените към наказателната отговорност лица.
Неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е
основание за възникване на гаранционна отговорност на прокуратурата по чл.2, ал.1, т.3,
пр.1 ЗОДОВ. Отговорността й по тази законова норма е поставена единствено в зависимост
от крайния акт, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на
обвиненото лице – ищецът по делото. Постановяване на оправдателната присъда сочи за
незаконност по смисъла на чл.2 ЗОДОВ на повдигнатото на ищеца обвинение, което е
основание за търсене на обезщетение по този ред.
В случая е доказано, че в резултат на започнатото срещу ищеца наказателно
преследване, повдигнато и поддържано от Прокуратурата обвинение в извършване на
престъпление от общ характер, за което впоследствие е оправдан с влязла в сила присъда,
ищецът е претърпял като пряка и непосредствена последица неимуществени вреди.
Безспорно е, че само с постановената оправдателна присъда не може в достатъчна степен да
се осигури справедливо удовлетворяване на понесените от ищеца неимуществени вреди,
поради което тези вреди подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратурата на РБ на
основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ. Тази норма има за обект на защита свободата, честта,
достойнството и доброто име на гражданите, защото всяко неоснователно обвинение в
извършването на престъпление неизбежно засяга тези ценности.
При определяне размерът на обезщетението съдът изхожда от понятието
„неимуществени вреди“, в което според практиката на ВКС се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята
цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само
4
негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време.
Обезщетението следва да е съобразено и с критерия за справедливост, визиран в
разпоредбата на чл.52 ЗЗД, който не е абстрактен, а се базира винаги на конкретни факти и
на конкретна преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.
В тази връзка, от съществено значение при определяне на това обезщетение е как
обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед неговата личност, начина му на живот,
среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални
страдания, други увреждания и неудобства.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди приложение
намират ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС
по приложението на чл. 52 от ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, намерила отражение в редица съдебни
актове, като например решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на
ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение №
832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16. 05. 2013г. по
гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV
г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС,
решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.
12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 61 от 28.04.2016г. по гр. д. №
4546/2015г. на ІІІ г. о. на ВКС и др./. В посочената практика на ВКС изрично е изтъкнато, че
при определяне размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички
неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които
ищецът е оправдан, в случай че са повече от едно, съдът следва не само да обсъди всички
установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи
обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното
конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението.
Общо следва да се отбележи, че справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, според съдебната практика включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя
се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни
характеристики. Принципът изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на
увреденото лице.
Разпитаният по делото свидетел установява, че ищецът е изпитвал страх и отчаяние
от повдигнатото му обвинение и упражнената спрямо него наказателна репресия.
Негативните емоции били подсилени и от невъзможността му пълноценно да се грижи за
болната му майка. Преживеният емоционален дискомфорт отрицателно засегнал и неговото
физическо здраве – започнала да окапва косата му, зъбите го болели. Безспорно
продължилото повече от три години наказателно преследване е оставило негативен
отпечатък върху емоционалното състояние на ищеца. От друга страна от приложеното по
делото свидетелство за съдимост се установява, че същият не за първи път е обект на
насочена спрямо него наказателна репресия, като е бил неколкократно осъждан. Установено
е, че спрямо ищеца не са били наложени мерки за процесуална принуда.
Предвид всички тези факти и обстоятелства, правилно анализирани от първата
инстанция, определеният размер на обезщетение от ******* лв. се явява справедлив и
достатъчен, за да компенсира ищеца за претърпените от него вреди.
Следва да се отчете и факта, че обезщетението за неимуществени вреди от деликта по
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени
вреди от този деликт и в този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и
глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта
за преодоляването им в тяхната цялост, като същевременно обезщетението не следва да
5
надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на
конкретно претърпените неимуществени вреди. Ето защо, определяне на обезщетение в по-
голям, респ. по-малък размер от присъдения би нарушило принципа за справедливост.
Доказани са по основание и размер и претендираните от ищеца имуществени вреди.
Действително разноските извършени в наказателното производство, в които се включва и
адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело представляват имуществена
вреда по смисъла на чл.2, ал.1 ЗОДОВ, тъй като са пряка и непосредствена последица от
незаконното наказателно производство и при предявен иск по чл.2 ЗОДОВ се дължи
обезщетение за заплатения адвокатски хонорар. Претендираните за репатриране суми за
заплатено адвокатско възнаграждение са доказани с оглед дадените в т. 1 от ТР №6 от
06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения.
Съобразявайки гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
Въззиваемата страна с отговора на въззивната жалба е поискала присъждане на
сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение, които видно от
приложения към отговора Договор за правна защита и съдействие са в размер на ***** лева.
Доколкото заплащането на същите е доказано, то при този изход на производството,
въззивната Прокуратура на РБългария следва да бъде осъдена да заплати същите.
Воден от горното, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 429 от 23.06.2020 г. на Районен съд – Д., постановено
по гр.д. № 2436/2019 г. по описа на съда.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р България, с адрес: гр. С., бул. „В.“ №**** да заплати
на ВЛ. Й. ЕВТ., ЕГН **********, с адрес: гр. Д., ул. „Т.Д.“ № 5 деловодни разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция в размер на ***** лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3._______________________
6