№ 165
гр. Н., 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Валентина Хр. Великова
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20223620100391 по описа за 2022 година
Предявен е иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Предявена е искова молба, съдържаща иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожността
на клауза за неустойка, обективирана в чл. 17 от договор за потребителски кредит № *** г.
Цената на иска е в размер на 2342,67 лв.
Ищецът твърди, че е сключен с ответника договор за потребителски кредит № *** г. за
сумата от 1200лв., като съгласно договора сумата, която трябва да се върне е 1844,77лв.
Съгласно чл. 17, ал.1 от договора се предвижда заплащането на неустойка в размер,
разсрочена на 24 месечни вноски. Според приложимия към договора погасителен план
размерът на неустойката е общо 2342,67лв.
Ищецът твърди, че уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3-то от
ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК
във вр. чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ищецът твърди, че с договарянето на посочената неустойка е накърнен и принципа на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, т.3 от ЗЗД, като по този начин се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, до нарушаване на
интересите на ищеца и с цел извличане на собствена изгода за кредитора.
Ищецът твърди, че договорената неустойка е неравноправна клауза по см.на чл. 143 от ЗЗП
и като такава е нищожна. Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК уговорката за неустойка е нищожна
поради това, че има за цел заобикаляне изискванията на закона. Тя е и нищожна по аргумент
на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като е неоснователно висока.
1
Ищецът твърди, че с уговарянето на посочената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал.4 от ЗПК и се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочените задължения. Ищецът сочи, че посочения в договора размер
на ГПР не е реалния и това е заблуждаваща търговска практика по см.на чл. 68д, ал.1 и
ал.2,т. 1 от ЗЗП, а посочването на по – нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по см.на чл. 6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО. Това
прави клаузата за неустойка неравноправна по см.на чл. 4, пар.1 от Директива 93/13/ЕО.
Ищецът се позовава на нарушение на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи.
Ищецът твърди, че е нарушен и чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в договора
ГПР не включвал всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула.
Ищецът моли съда, да постанови решение, съгласно което да прогласи като нищожна
клаузата за неустойка по чл. 17, ал.1 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен
между ищцата и „Стик кредит“ АД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
2342,67лв. на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, поради неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19,
ал. 4 от ЗПК вр. Чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
От ответната страна е постъпил писмен отговор по иска, с който се признава неговата
допустимост, но се твърди, че е неоснователен и недоказан. Твърди, че няма накърняване на
добрите нрави, а договорената неустойка не е задължително да бъде претендирана от
кредитора. Сочи, че договорената неустойка представлява обезпечение за носените от
кредитора рискове, предвид на липсата на всякакви други обезпечения на вземането по
кредита. Счита, че посочения в чл. 17 от договора размер на неустойката от 0,9% от
стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено договореното
обезпечение, отговаря на предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не води до неоснователно
разместване на блага. Сочи, че законодателят не предвижда конкретни размери на
неустойката, вкл. и максимален размер на същата, и с това няма накърняване на добрите
нрави.
Предвид на горното, ответникът моли съда да отхвърли иска като неоснователен и
недоказан.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно установено
от фактическа и правна страна следното:
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните сключването на
договор за потребителски кредит № *** г. Договорът е сключен с предмет предоставяне на
паричен кредит в размер на 1200 лв. Съгласно чл. 1, ал. 6 от договора, кредита следва да се
погаси на 24 бр. месечни вноски. В чл. 1, ал. 3 от договора е посочено още, че фиксирания
2
лихвен процент е 36 %, а в а. 4 е посочено, че ГПР е 42,57 %. Общият размер на всички
плащания е 1844,77лв.
Съгласно чл. 1, ал. 9 от договора, страните се съгласявали договорът да бъде обезпечен чрез
поръчител или банкова гаранция. В чл. 1 от договора не е посочено какво конкретно
обезпечение ще се предоставя на кредитора, но в чл. 7 от него са посочени двата вида
обезпечения – поръчителство от трето лице в полза на кредитора или банкова гаранция.
Самото предоставяне на обезпечението следва да се направи в 3 дневен срок от сключване
на договора. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, в
чл. 17 от договора е предвидено заплащането на неустойка, в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Договорено е също заплащането на неустойката да става заедно с всяка погасителна вноска.
Към договора е приложен и погасителен план, включващ задъженията за главница, месечна
лихва, както и тези за неустойка.
Общия размер на всички посочени в погасителния план плащания, общо 24 месечни вноски
с обща месечна вноска от 174,48 лв., правят общия размер на плащанията по договора за
кредит от 4187,52 лв.
По своя характер, сключения между страните договор за потребителски кредит отговаря на
изискванията на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за който по силата на
препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК се прилагат нормите на чл. 143 от Закона за защита
на потребителите (ЗЗП). Ищецът по делото има качество качеството на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, като за самото му сключване има формални изисквания, които са
задължителни. Такива изисквания се съдържат в нормите на чл. 10, 10а и чл. 11 от ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 7, ал.3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът намира, че сключения от страните договор потребителски кредит съдържа
неравноправни клаузи, които правят договора частично недействителен. Конкретно такава
клауза е посочената в чл. 7 и в чл. 17 от договора, относно обезпечаването на задълженията
на кредитополучателя по договора за кредит по начин, посочен в чл. 7 от договора, както и
заплащането на неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечаване на кредитора.
По делото не са приложени ОУ по договор за потребителски кредит, но същите са достъпни
на сайта на дружеството. Съгласно раздел VІІ, чл. 13-15, кредиторът взима предвид при
преценка за платежоспособността на кредитополучателя и предложеното от негов полза на
кредитора обезпечение по кредита, което може да бъде 1) физическо лице – поръчител или
3
2) банкова гаранция. От своя страна, предложеното от потребителя обезпечение не
задължава кредитора да одобри обезпечението, както и да предостави поискания от
потребителя кредит. В раздел VІІІ са посочени условията на които трябва да отговаря всяко
едно от възможните обезпечения. Същевременно, и въпреки, че осигуряването на
обезпечение не е задължително според ОУ към договора, то в чл. 46 от тях е предвидено
заплащането на неустойка, за неизпълнение на задължение за обезпечаване на кредитора, в
размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Самото предоставяне на обезпечение, съгласно посоченото в договора не е конкретизирано
по вид, а само е отбелязано, че се предвижда такова. В чл.1, ал.9 е посочено „да – поръчител
или банкова гаранция“. В чл. 7 от договора е посочено, че поръчителя и банковата гаранция
следва да отговарят на изискванията на ОУ.
Съдът намира, че договорът сключен между страните съдържа клаузи, които не са
индивидуално уговорени между страните по него, вкл.относно обезпечението. Същото е
бланково, едностранно изготвено и дори в нарушение на разпоредбата по чл. 5, ал.12 от
ЗПК, съгласно която при договор за кредит, съгласно който плащанията, направени от
потребителя, не водят незабавно до съответстващо погасяване на общия размер на кредита
(цялата главница), а се използват за формиране на средства при кредитора, в периоди и при
условия, предвидени в договора за кредит или в допълнителен договор, в преддоговорната
информация се посочва ясно и разбираемо, че за този вид договори за кредит не се
предвижда гаранция от трето лице като обезпечение за погасяване на общия размер на
кредита, усвоен по договора за кредит, освен когато такава гаранция е предоставена.
Посоченото задължение за обезпечение е по договор, при който изпълнението е посочено в
24 отделни периоди и при посочени в него условия, поради което и изискването за
обезпечение не е било задължително според разпоредбата на чл. 5, ал.12 от ЗПК. Съгласно
чл. 20 от ОУ поръчителите, физически лица, следва да отговарят на посочените изисквания
относно доходите си, минимален осигурителен брутен доход – 1500 лв.; валидно трудово
или служебно правоотношение при последен работодател минимум – 6 месеца; липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция и мн.др.
Така посоченото обезпечение, вкл.и изисквания към поръчителя, значително надвишава
размера на предоставения кредит, поради което съдът намира, че исканото обезпечение е
недействително и противоречи на добрите нрави. Същото води до значително неравенство в
насрещните престации на всяка от страните по договора. Това прави само по себе си
посочените в договора и в ОУ обезпечителни мерки недействителни, поради което са
нищожни съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Посочената в договора неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, посочена в чл. 17 от договора в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, е за непредставяне от кредитополучателя на изискуемите от
4
кредитора обезпечения. Вменяването на задължение за неустойка за подобно условие за
сключването на договора представлява неравноправна клауза, т.к преценката за наличното
финансово състояние на кредитополучателя е изцяло в тежест на кредитора, съгл. чл. 16 от
ЗПК и той не може да поставя други условия и тежести, в т.ч и заплащането на неустойка за
условие, което длъжникът не е изпълнил, след като кредита е вече предоставен. Освен това
посочването на задължение за плащане на неустойка, основано на недействителна клауза,
каквато се явява посоченото в чл. 7 от договора и чл. 20 от ОУ обезпечение е също
недействително съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Фактически неустойката е за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, а не за неизпълнение на задължение по
същинския договор за кредит.
Абсолютният размер на посочената в договора неустойка, възлиза на 2342,67 лв. и е по –
голям от размера на предоставения кредит.
Съдът намира, че посочената неустойка обслужва кредитора, който към момента на
сключване на договора поставя с него условие, което има значение за кредитната
платежоспособност на заемателя и е условие за сключване на самия договор. Така
посоченото в чл. 7 от договора за кредит условие, утежнява положението на заемателя, като
го задължава с изплащането на сума, посочена в чл. 17 от договора, дължима като неустойка
за неизпълнение на задължение, което няма пряко отношение към отпускането на кредита, а
към неговото обезпечаване. Съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Практически смисълът на поставените в договора условия, в т.ч по неговото обезпечаване,
представляват комисионна за действие, свързано с усвояването на кредита.
В случая чрез неустойката се обезпечава изпълнението на едно акцесорно, при това както бе
посочено, недействително задължение на кредитополучателя, а не на основното му
задължение да върне предоставената му в заем сума и не служи за обезщетяване на вредите
от неизпълнението му. След изтичане на предвидения в чл. 7 от договора три дневен срок от
подписването на индивидуалния договор и непредестовянето на обезпечението, длъжникът
дължи на кредитора неустойката в посочения размер. С това, уговорената неустойка води до
оскъпяване на предоставения кредит и реално длъжникът се задължава с допълнителна сума
над договореното по договора за кредит. Съдът намира, че така установена в чл. 17 от
договора, неустойката неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което накърнява добрите нрави и следователно е нищожна
съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК.
Съгласно §1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
5
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като
неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 17 не е включена в посочения от
кредитора ГПР.
Съгласно т. 2 от ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а „общ размер на кредита“ е
максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит.
Всичко гореизложено прави договореното в чл. 8 от договора заплащане на неустойката,
недействителна клауза.
Самата клауза за неустойката от договора се явява и неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, като поставя изпълнението на задълженията на търговеца
или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата
воля; задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка; налага на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора и
най – вече не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Посочената в договора неустойка за
предоставяне на „обезпечение“ се дължи, независимо дали отговорността на
поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално неизпълнение от страна на длъжника или
не. Това възнаграждение е в размер на повече от половината от предоставения заем, което
води до увеличение на ГПР по договора за кредит, което от своя страна представлява
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.к води до увеличение на размера на
разходите по кредита. Посочената разпоредба ограничава размера на ГПР до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС № 426 на МС от
18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения е определен годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
6
процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на договора е
бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК
означава, че ГПР не може да е повече от 50%. От това следва, че посоченото в договора
относно лихвения процент и ГПР не отговаря на действителността, доколкото посочената в
договора неустойка увеличава значително техния размер.
Чрез използване на електронен калкулатор за бързи кредити,
https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html#imgl, се установява, че при посочената в
погасителния план месечна вноска от 174,88 лв., действителния Годишен лихвен процент е
166.80%, а Годишния процент на разходите (ГПР): 376.76%. При така установения размер
на ГПР от 376,76 %, което многократно надвишава максимално допустимия размер от 50 %,
съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК, то договорът е недействителен, относно договорената
неустойка.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, поради невключване в
него на разходите по договора за неустойка, представлява невярна и следователно измамна
информация относно общите разходи по кредита, и е проява на нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /Директива
за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид това, съдът намира, че е налице накърняване на принципа за добросъвестност при
сключване на договорите съгл. чл. 12 от ЗЗД и на еквивалентност на насрещните престации,
и води до нарушение на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съдът намира, договорената клауза в чл. 17 от договора е неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП и като такава не може да породи изпълнение за длъжника.
Съдът намира, че нищожността на клаузите по чл. 17 от договора за кредит, не води до
нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без тях – чл.146, ал.5 от
ЗЗП.
Предвид на горното, съдът намира, че искът на ищцата за обявяване на нищожността на
клаузата по чл. 17 от договор за потребителски кредит за основателен и доказан и следва да
се уважи.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищцата претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищцата не е направила разноски, тъй като е била освободена от
заплащане на държавна такса и разноски по делото с Определение № 285/05.04.2022 г.
7
Ответникът не е направил разноски.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.6 от ГПК, поради уважаване на претенцията на ищцата
изцяло, а тя самата е лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, то осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и
разноски. Дължимите според цената на иска разноски в размер на държавна такса от 93,71
лв. се дължат от ответника в полза на съда.
Относно искането на пълномощника на ищцата, адв. М.В. М. от АК П. по чл. 38, ал.1,
т. 2 от ЗА.
Пълномощникът на ищцата претендира и суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за оказана правна
помощ по предявения от ищцата иск. Съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвоката претендира
възнаграждение в размер на 393,99 лв.
Съдът намира искането за разноски за оказаната от пълномощника на ищцата правна защита
и помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за допустимо и основателно. Съгласно
посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ
и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3.
роднини, близки или на друг юрист. Посоченото от пълномощника на ищцата основание по
т. 2 „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е доказателства. Същите
не биха били необходими само при условие, че не се претендира възнаграждение в
посочения от него размер. Претенцията на пълномощника на ищцата се основава на
произтичащото от Закона за адвокатурата, материално право на адвоката, да получи
възнаграждение за положения труд съгл. чл. 36 от ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал.2 от
ЗАдв. е специална хипотеза, която сочи, кой заплаща дължимото на адвоката
възнаграждение, при оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на страна по делото,
конкретно в случаите когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, което от своя страна се определя по реда на Наредба № № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не може да бъде в
размер по-нисък от предвидения в наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от
другата страна и съдът следва да я осъди да го заплати. Реализирането на правото да получи
възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от адвоката
право да окаже безплатна правна помощ на страна (pro bono), при наличие на посочените от
закона предпоставки. Това изисква от страна на пълномощника на ищцата, законосъобразно
упражняване на процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от ГПК, който е функция
на чл. 4, ал.1 от КРБ. Спазването на този принцип е гаранция от най – висока степен и за
спазването на останалите принципи на гражданския процес, вкл. и състезателното начало,
съгласно което и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните посочват фактите, на които
основават исканията си, и представят доказателства за тях. При несъответствие със самото
8
материално право и/или неспазване на изискването за доказаност на защитаваното
материално право (чл. 8, ал.2 ГПК), съдът може само да отхвърли претенцията. Спазвайки
принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка страна следва да установи фактите,
от които черпи права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК).
Този принцип засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес,
предмет на делото, но и свързаните с него действия на останалите участници и правата,
които те имат. Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните
и техните представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само
истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или
техните представители факти пораждат и т.н материална доказателствена сила, липсата на
която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една адхезионно съединена с
основната претенция на самата ищца, претенция на нейния пълномощник, основана на чл.
38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. За да се приеме, че същата е основателна, следва
пълномощникът на страната да докаже наличието на посочените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв.
факти. Това следва да се направи при условията на пълно и пряко доказване. Това означава,
че ако пълномощникът на ищцата й е оказал безплатна адвокатска помощ, той трябва да
докаже основанията за това и конкретно, с оглед на посоченото от него по делото и в
пълномощното, че ищцата е лице в затруднено материално положение. За доказване на това
обстоятелство, пълномощникът на ищцата е представил подписана от нея декларация, към
25.03.2022 г., от която се установява, че ищцата получава месечен доход от 750 лв., като в
декларацията е посочено, че във връзка с получените от ищцата заеми, й се правят удръжки
от трудовото възнаграждение в размер на 100лв., и й остават 650лв. Към датата на
предявяване на исковата молба – 06.12.2021 г., МРЗ за страната е била 650лв., съгласно
Постановление на МС № 331/26.11.2020 г. и едва с ПМС № 37/2022 г., същата е увеличена
на 710 лв.
Съдът намира, че получаването от ищцата постоянен трудов доход малко над минималната
работна заплата, само не я прави „материално затруднено лице“ по смисъла на чл. 38, ал.1,
т.2 от ЗА, но плащането дори и на минималното възнаграждение за адвокатска защита с
получаваните от нея доходи би я поставило в значителни затруднения, и ще я постави в
положение на „материално затруднено лице“. Поради горното, съдът намира, че ищцата не е
била в състояние да заплати дължимото се минимално възнаграждение за адвокат.
Съгласно заявения от ищцата правен интерес с цена на иска от 22342,67 лв.и на основание
чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, се дължи минимално възнаграждение в размер на 393,99 лв.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
9
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 19, ал.5 от ЗПК и
чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, по отношение на „Стик Кредит“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 16, вх.2, ет. 4, ап. 8,
представлявано от Х.М.Т., нищожността на клаузата по чл. 17 от Договор за потребителски
кредит № *** г., сключен между „Стик Кредит“ АД с ЕИК *********, като кредитодател и
СТ. ЗЛ. ИВ. с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Шумен, ул. ***, като кредитополучател,
относно дължимостта на неустойка в размер на 2342,67 лв. (две хиляди триста четиридесет
и два лева шестдесет и седем ст.).
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „Стик Кредит“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 16, вх.2, ет. 4, ап. 8,
представлявано от Х.М.Т. ДА ЗАПЛАТИ НА Районен съд Н., по сметка BIC: UNCRBGSF
BG25UNCR 7527 3143 4656 01, дължимата по делото държавна такса в размер на 93,71 лв.
(деветдесет и три лева седемдесет и една ст).
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Стик Кредит“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Н., ул. „Васил Левски“ № 16, вх.2, ет. 4, ап. 8,
представлявано от Х.М.Т. ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********,
от гр. П., бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет.3, ап. Б, по банкова сметка IBAN BG86 UNCR 7000
1521 5142 35, BIC UNCRBGSF, УниКредит Булбанк, платените от името на ищцата С.Х.М. с
ЕГН **********, разноски по делото в размер на 393,99 лв. (триста деветдесет и три лева
деветдесет и девет).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Шумен в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
10