№ 230
гр. София , 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и трети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001000144 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по подадена жалба от „Дион Текс“ЕООД, ЕИК
*********, чрез адв.Д.И. от САК насочена против Решение № 260536/11.12.2020 г.,
постановено по т.д. № 2476/2019 г. по описа на СГС, ТО.
Със същото е уважен предявеният от „Юробанк България“АД иск с правно основание
чл.517, ал.4 ТЗ спрямо въззивното дружество, като е постановено прекратяване на същото
поради неизпълнение на вземания на „Юробанк България“АД срещу В. С. П., за които е
издаден изп.лист от 14.07.2017 г. по ч.гр.д. № 42033/2017 г. по описа на на СРС, 150 състав
и е образувано изп.д. № 268/2017 г. по описа на ЧСИ с рег. № 847.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на обжалваното
решение, предвид че преди постановяването му било настъпило ново обстоятелство, довело
до отпадане правния интерес на ищеца от търсената защита, т.к. бил удовлетворен изцяло
след разпределение на сумата от 695 950,17 лв., получена от извършена публична продан на
недвижим имот, по изп.д. № 268/2017 г. по описана ЧСИ Н. П. за 2017 г.
Поради пълното удовлетворяване на въззиваемият-взискател по изп.д. за същият вече
не бил налице правен интерес от постановяване на съдебно решение за прекратяване на
дружеството по чл.517, ал.4 ГПК. Затова постановеното решение в горната насока било
недопустимо и следвало да се обезсили.
В подкрепа на доводите във въззивната жалба се ангажиран писмени доказателства.
В отговора по въззивната жалба „Юробанк България“АД, чрез процесуалния си
представител, оспорва наведените в нея доводи и поддържа допустимост и правилност на
обжалваното решение. Ангажира допълнително писмени доказателства в подкрепа на
1
становището си.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по
чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
атакуваното решение и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства
във връзка с оплакванията във въззивната жалба, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от „Юробанк
България“АД срещу „Дион текс“ЕООД с правно основание чл.517, ал.4 ГПК.
Твърдяло се е в исковата молба, че ищецът се снабдил с изп.л. по ч.гр.д. № 42003/2017
г. по описа на СРС срещу солидарните длъжници „Кестрел Фууд“АД и В. С. П. за сумата от
300 000 евро, неизплатена главница и законна лихва върху същата, считано от 27.06.2017 г.
до окончателното плащане, както и за такса в размер на 666,52 лв. за посочен период,
имуществена застраховка в размер на 180,51 лв. и разноски.
Въз основа на изп.лист било образувано изп.д. № 268/2017 г. по описа на ЧСИ Н. П.,
по което бил наложен и запор върху дружествените дялове, принадлежащи на В. П. в „Дион
текс“ЕООД.
Впоследствие въз основа на нарочна молба от страна на банката с постановление за
овластяване по реда на чл.517, ал.4 ГПК от 23.10.2019 г. ЧСИ П. овластил взискателя по
изп.д. да предяви иск с посоченото правно основание.
С твърдения, че са налице всички материални и процесуални предпоставки за
уважаване на последния, е поискано от съда да постанови решение в този смисъл.
В отговора по исковата молба ответникът, чрез процесуалния си представител, е
оспорил допустимостта на предявения иск.
Поддържал е, че освен вече цитираното изп.д., въз основа на друг изп.лист ищецът
образувал при същия ЧСИ против В. П. и друго изп.д., по което били предприети действия
по принудително изпълнение, чрез публична продан на недвижим имот, подробно описан,
чиято първоначална оценка надвишавала два пъти размер на вземането.
Ето защо за взискателя не бил налице правен интерес от предявяване на процесния иск
по чл.517, ал.4 ГПК, който предполагал изчерпване на всички възможности за
удовлетворяване по друг ред, с оглед правните му последици – заличаване на дружеството
от ТР. Именно поради тази причина посоченият изпълнителен способ бил крайна мярка,
която да предприеме кредитора, едва когато не е успял да се удовлетвори от останалото
имущество на длъжника.
По тези съображения и независимо от доводите, че предявеният иск бил недопустим, е
поискано същият да бъде отхвърлен.
С оглед заявените твърдения и формулираното искане към съда следва да се приеме,
че първоинстанционният съд е надлежно сезиран с конститутивния иск по чл.517, ал.4 ГПК
от ищец, за който е налице правен интерес от предявяването му срещу надлежно
процесуално легитимирано лице на страната на ответника /предвид че правният интерес и
надлежната процесуална легитимация се определят от твърденията на ищеца/.
Няма спор в теорията и практиката, че посоченият иск е част от изпълнителното
производство, което, в случая не се спори и от въззивника, е образувано за принудително
събиране на безспорно вземане - заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изп.лист е влязла в сила, вкл. производството по издаването на изпълнителното основание е
приключило без то да е оспорено по установения от ГПК ред.
Поради последното и предвид изричния текст на чл.517, ал.4 ГПК, ирелевантно за
2
допустимостта на предявения иск е обстоятелството дали взискателят би могъл да се ползва
за удовлетворяване на вземането си от други изпълнителни способи, респ. – дали този по чл.
517 ГПК е единственият за осъществяване на принудителното изпълнение. Подобна
предпоставка не е предвидена от приложимата правна норма.
Изпълнението върху част или всички дялове от търговско дружество както всички
други изпълнителни способи, регламентирани в ГПК, е предоставено в полза на взискателя
за удовлетворяване на вземането му. Това от кой от законоустановените такива ще се
ползва, вкл. дали ще предпочете само един или няколко от тях, зависи единствено от волята
на взискателя, който /арг. от чл.426, ал.2 ГПК/ в молбата си за образуване на изп.дело
посочва начина на изпълнението, вкл. е активно легитимиран да посочи едновременно
няколко начина, ако това е нужно за удовлетворение на вземането му.
Изложеното предпоставя, че за допустимостта и основателността на предявения иск по
чл.517, ал.4 ГПК е без значение дали ищецът е посочил един или няколко начина /способа/
за изпълнение спрямо имуществото на длъжника, вкл. дали преди пристъпване към
процесния се е стигнало до удовлетворяване или не за кредитора от друго имущество на
длъжника.
По изложените съображения въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е
валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата
правораздавателна власт и в съответната форма, по редовно предявен иск.
Ангажираните допълнителни доказателства в подкрепа на твърденията на въззивника в
обратната насока пред настоящата инстанция не обосновават различен от посочения извод.
Това е така, защото от тях се установява, че въз основа на проведена публична продан на
имущество на длъжника-въззивник по изп.д. № 268/2017 г. по описа на ЧСИ Н. П., е
постъпила сума в размер на 721 000 лв., която е била разпределена по реда на чл.136 ГПК с
протокол за разпределение от 10.12.2020 г., като в полза на взискателя-въззиваем е
разпределена сумата от 695 950,17 лв.
Според приобщеното удостоверение изх.№ 00715/09.02.2021 г. на ЧСИ Н. П. обаче и
след разпределението образуваното пред него изп.д. е висящо и взискателят „Юробанк
България“АД има неудовлетворени парични вземания по него към длъжниците след
изготвеното разпределение по делото от 10.12.2020 г.
Горният факт не се оспорва и от процесуалния представител на въззивника, който в
откритото с.з. от 23.03.2021 г. признава фактът, че остатъка за доплащане по главницата по
изпълнителното дело е н размер на 14 322,74 лв.
Следователно и към момента на приключване на устните състезания по делото, вкл. към
момента на постановяване на настоящето решение, са налице всички положителни
процесуални предпоставки относно надлежното упражняване на правото на иск от страна на
ищеца-въззиваем, така и положителните предпоставки за успешното провеждане на иска по
чл.517, ал.4 ГПК.
Предвид че всички оплаквания във въззивната жалба касаят недопустимостта на
обжалваното решение, решаващият състав съобрази в случая, че при действието на чл. 269
ГПК е ограничен в проверката си за допустимост и за правилност на обжалваното пред него
първоинстанционно решение от съдържанието на въззивната жалба, при съобразяване на
изключенията, посочени в т. 1 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
След като в случая подадената въззивна жалба не съдържа нито едно оплакване за
неправилност на първоинстанционното решение, нито е формулирано искане за отмяна на
решението в която и да е от неговите части, според този състав на САС въззивният съд не
разполага с правомощия да проверява служебно правилността на решението, извън
3
изключенията на т.1 от ТР № 1/2013 г.
И т.к. в случая не е налице нито едно от тях, то обжалваното решение, следва да се
потвърди.
Съобразно изходът от спора и по правилото на чл.78, ал. ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените от нея по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв., съобразно приложения списък по чл.80 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260536/11.12.2020 г., постановено по т.д. № 2476/2019 г. по
описа на СГС, ТО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4