РЕШЕНИЕ
№ .......
гр.С., 18.01.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 21 състав, в публичното съдебно заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА
при
участието на секретаря С.А., като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 10427 по описа за 2013 год. на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС.
Ищецът Д. Г.
С. твърди, че е баба на първия ответник К.Д.Г., който е придобил по силата на
сключен във формата на нот.акт № 92 по нот.дело № 420/2002 г. договор за
продажба недвижим имот, представляващ апартамент № ******, в жилищна сграда,
находяща се в гр. С., ул. ******** със застроена площ от 73,59 кв.м. Поддържа,
че с предварителен договор от 08.12.2002 г., сключен между нея и ответника Г.
последният се задължил в двуседмичен срок от придобиване на правото на собственост
върху горния имот да учреди доживотно в полза на ищцата вещно право на ползване
върху него. Ответникът Г. не изпълнил поетото с предварителния договор
задължение, но от 01.07.2003 г. фактически предоставил ползването върху имота
на ищцата. Сочи, че в периода 01.07.2003 г. – 29.07.2013 г. /датата на подаване
на исковата молба/ ползва процесния имот, като по силата на давностното
владение, упражнявано в период от 10 години е придобила по давност правото на
ползване върху имота. Поддържа, че на 07.12.2007 г. ответникът К.Г. е учредил в
полза на „М.Ю.“ АД /праводател на ответника „П.И.Б.“ АД договорна ипотека в
полза върху описания имот за обезпечаване на неговото задължение по банков
кредит, което обосновава правния интерес на ищцата от предявяване на
установителен иск за притежаване на право на ползване спрямо този ответник –
ипотекарен кредитор и взискател в последвало изпълнително производство.
Предвид
изложеното, моли съда да приеме за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 56 ЗС спрямо ответниците К.Д.Г. и „П.И.Б.“ АД, че ищцата е носител на
вещно право на ползване върху гореописания имот, въз основа на давностно
владение, упражнено в периода м.07.2003 г. – м.07.2013 г. Претендира разноски.
Ответникът К.Д.Г.
не взема становище по предявения иск.
Ответникът „П.И.Б.“
АД оспорва иска. Поддържа, че липсват доказателства за придобиване по давност
от страна на ищцата на процесния имот. Претендира разноски.
По реда на
чл. 225, ал. 1 ГПК е конституирано като главно встъпило лице, с което е приет
за съвместно разглеждане предявен от него спрямо останалите страни – Д.Г.С., К.Д.Г.
и „П.И.Б.“ АД установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че е собственик върху
описания имот и като такъв е придобил всички права върху процесния имот,
включително правомощието да ползва имота, като част от правото му на
собственост. Сочи, че придобиването е станало по силата на възлагането в негова
полза на процесния имот с постановление за възлагане по изп.дело №
20128380404718, след проведена публична продан, поради което на основание чл.
496, ал. 2 ГПК с влизане в сила е станал собственик на имота. Поддържа, че
ищцата по първоначалния иск не е придобила по давност правото на ползване върху
имота; позовава се на симулативност на настоящия процес, както и на
симулативност на предварителния договор, на който същата се позовава. Сочи, че
10 годишният давностен срок не е изтекъл в полза на ищцата, респ. – същата е
загубила владението на имота за период повече от 6 месеца, поради което и на
основание чл. 81 ЗС давността в нейна полза, ако е текла е била прекъсната.
Предвид
изложеното, моли съда да приеме за установено спрямо Д.Г.С., К.Д.Г. и „П.И.Б.“
АД, че е собственик на процесния имот.
Ответникът
по иска на главно встъпилото лице К.Д.Г. не взема становище по същия.
Ответникът
по този иск Д. Г.С. не оспорва главно встъпилото лице да е придобило
собствеността върху имота, но твърди върху същия да е придобито от нея право на
ползване, което да е противопоставимо на придобилото въз основа на публична
продан право на собственост върху същия имот лице.
Ответникът „П.И.Б.“
АД не оспорва иска на главното встъпило лице.
Съдът, след като взе предвид
доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при
спазване на разпоредбата на чл. 235 ГПК намира следното:
По отношение на първоначално
предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС.
Правото на ползване по чл. 56 ЗС
представлява вещно право, по силата на което носителят може да ползва вещ
съгласно нейното предназначение, правото на собственост върху която вещ принадлежи
на лице, различно от ползващия. Въз основа на придобивна давност по смисъла на
чл. 85 ЗС може да се придобие не само право на собственост върху вещ, но и
друго вещно право, което зависи от действията на имота, които фактически
представляват упражняване на съответното вещно право. Предвид това, законът
позволява придобиване по давност като оригинерен способ и на вещното право на
ползване /в посочения смисъл – Решение № 119/15.03.2010 г. по гр.д. № 303/2009
г. на ВКС, I ГО/.
Не е спорно по делото и от приетия
нотариален акт за продажба на недвижим имот с рег. № 92, том III, рег. № 4539,
дело № 420/2002 г. се установява, че ответникът К.Д.Г. е придобил на 11.12.2002
г. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № *******
в жилищна сграда, находяща се в гр. С., ул. Н. № 105. Ирелевантни са
твърденията на ищцата и представените от нея доказателства за произхода на
средства за закупуване на имота, доколкото принадлежността на средствата, с
които е заплатена цената на придобиване на имота нямат значение за
транслативния вещен ефект на сделката в полза на купувача по сделката, а единствено
имат значение за облигационните /не и вещните/ отношения между купувача и
далото средства за погасяване на цената лице. Ищцата поддържа, че е придобила
по давност вещно право на ползване върху така описания чужд имот, като съгласно
чл. 79, ал. 2 ЗС ако владението е добросъвестно правото на ползване ще се
придобие чрез упражняването на фактическа власт върху имота в продължение на 5
години, а при недобросъвестно – чл. 79, ал. 1 ЗС давностният срок е 10 години.
Добросъвестното владение е легално определено в чл. 70 ЗС като владение на
правно основание, което е годно да направи владелеца собственик, респ. –
носител на вещно право на ползване, без да знае, че праводателят му не е
носител на учреденото право или че предписана от закона форма е опорочена.
Ищцата не твърди да е придобила владението върху имота въз основа на правно
основание, при опорочена форма, нито твърди да е сключен договор със
собственика на имота за учредявяване на право на ползване във формата на
нотариален акт, но да не е придобила на това основание правото, поради
обстоятелството, че праводателят не е бил носител на правото на собственост или
тъй като вече е бил учредил правото на ползване. Предвид това, ищцата се
позовава единствено на недобросъвестно владение при придобиване на правото на
ползване, поради което следва да докаже, че е ползвала имота с намерението да е
носител на пожизнено право на ползване в период от 10 години.
По делото не се доказва ищцата да е
ползвала имота в продължение на 10 години. За установяване на това
обстоятелство ищцата е ангажирала свидетелски показания чрез разпит на
свидетелката Тама Г., която посочва, че живее във входа, в който се намира процесния
имот от м.12.2013 г., като към този момент ищцата Д.Г. вече е живяла в него, не
не посочва точният момент, от който е започнало това владение. Предвид това,
най – ранният момент, от който се установява по делото, че ищцата ползва имота
е именно м.12.2013 г., като към датата на подаване на исковата молба –
29.07.2013 г., към който момент ищцата твърди да е придобила правото на
ползване 10 годишният срок не е изтекъл.
Отделно, ищцата е представила предварителен
договор за учредяване на вещно право на ползване върху недвижим имот, с
посочена в документа дата 08.12.2002 г., сключен между ищцата Д.Г.С. и
ответника К.Д.Г.. В договора е обективирано изявление на страните по него за
поемане на задължение след придобиване на право на собственост ответникът да
учреди върху имота в полза на ищцата право на ползване. Предварителният договор
има облигационен характер и със същият се поема задължение за сключване на
окончателен договор в изискуемата от закона форма, поради което и
предварителният договор не е годно основание с транслативен спрямо вещното
право на ползване ефект. По делото не се установява привидност на договора, на
която се позовава ответникът и главно встъпилото лице, тъй като единственото
ангажирано за това доказателство е съдебната експертиза и от заключението й, че
трите страници на договора са разпечатани на три отделни печатащи устройства не
може да се обоснове извод за такава симулативност. В същото време обаче, този
предварителен договор няма обвързваща останалите страни, извън страните по
самия договор достоверна дата. Приетият по делото предварителен договор, с
посочена дата 08.12.2002 г. е частен документ, по отношение на който липсва
нотариална заверка на подписа на неговите автори или на неговото съдържание.
Поради това, договорът е лишен от достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК. Предвид опасността частният свидетелстващ документ да бъде антидатиран
законът е установил понятието „достоверна дата“, като това е не непременно датата
на съставяне на документа, а тази, към която документът вече със сигурност е
съществувал и е противопоставим за трети лица. В случая, по отношение на
предварителния договор, освен, че не е нотариално заверен не се твърди и не се
представят доказателства за някои от обстоятелствата, визирани в разпоредбата
на чл. 181, ал. 1 ГПК, при доказване на които може да се приеме, че към
определена датата документът със сигурност е съществувал. Поради това, най –
ранният сигурен момент, към който може да се приеме със сигурност, че договорът
е състав е моментът на представянето му по делото, в случая – на 29.07.2013 г.,
когато е подадена исковата молба, към която договорът е приет.
Независимо от липсата на достоверна
дата, ищцата в исковата молба излага твърдението, че е придобила първоначално
владението върху имота с оглед подписания предварителен договор за бъдещо
учредяване в нейна полза на право на ползване и именно с оглед придобиването
вбъдеще на това право. Трайната съдебна практика приема, че владението върху
недвижим имот, основано на предварителен договор, дори, когато договорът е
сключен в изискуемата форма не е добросъвестно и владеещото лице не може да се
позовава на кратка 5 – годишна давност /Определение
№ 206/06.04.2015 по гр.д. № 6245/2014 на I ГО на ВКС/. С оглед твърдението, че
владението е придобито от ищцата с оглед сключения предварителен договор за
учредяване на право на ползване съдът намира, че първоначално ищцата е
започнала да владее имота като държател. Съгласно чл. 68, ал. 2 ЗС държанието е упражняване
на фактическа власт върху вещта, която лицето не държи като своя, т.е. сочената
от законодателя разлика с владението, определено в чл. 68, ал. 1 ЗС е
субективното отношение по повод на упражняването на фактическата власт на една
вещ. За да настъпи промяна в основанието
на държанието и превръщането му във владение е необходимо държателят да е
извършил едностранни действия, с които да отрича владението на владелеца, да
престане на държи вещта за последния и да започне да я държи за себе си. Промяната
в намерението и превръщането на държанието във владение не трябва да остане
скрита, а трябва да намери външен израз в предприемане на конкретни действия,
които да бъдат насочени към собственика и които да покажат несъмнено, че
държателят, който упражнява фактическата власт отрича правата на собственика и
го владее вече за себе си. Така, за да се приеме, че ищцата, която по силата на
облигационното отношение – сключен предварителен договор с ищцата и с нейната
праводателка държи за собственика имота е станала владелец следва да се докаже,
че е предприел действия, с които да покаже несъмнено, че владее имота вече за
себе си. Такива доказателства по делото не са ангажирани.
По изложените съображения съдът
намира за недоказано не само ищцата да е владяла имота за себе си, а не за
ответника К.Г., но и такова упражняване на фактическата власт да е продължило
10 години.
Предвид изложеното, искът по чл.
124, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 56 ЗС следва да бъде отхвърлен.
По отношение на предявения от главното
встъпилото лице иск по чл. 124, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 56 ЗС.
Не се спори между страните, че с
влязло в сила постановление от 11.10.2013 г., след проведена публична продан по
изп.дело № 20128380404718 в полза на главно встъпилото лице С.Г.Б. е възложено
правото на собственост върху процесния имот. Съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК от
деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива
всички права, които длъжникът е имал върху имота и права, които трети лица са
придобили върху имота не могат да се противопоставят на купувача, ако тези
права не могат да се противопоставят на взискателя. По делото се установи, че
ответникът К.Г. към момента на влизане в сила на постановлението за възлагане е
бил собственик на имота, като не се доказа към същия момент върху същия имот
трети лица да са имали ограничени вещни права, включително ищцата по
първоначалния иск да е имала учредено право на ползване. Следователно с влизане
в сила на 11.10.2013 г. на постановлението за възлагане на имота главното
встъпило лице е придобил неограничено правото на собственост с всички
произтичащи от това правомощия да ползва вещта и събира нейните плодове и
валидно да се разпорежда с това си право.
По изложените съображения искът на
главно встъпилото лице следва да бъде уважен спрямо всички ответници.
При посочения изход на спора ищцата по първоначалния иск Д.Г.С.
няма право на направените по делото разноски. Такива не се дължат и на ответника
К.Д.Г. поради липса на искане за присъждане и на доказателства за извършването
им. В полза на „П.И.Б.“ АД следва да бъдат присъдени направените разноски по
главния иск в размер на 3 329 лв. за юрисконсултско възнаграждение,
дължими от ищеца по този иск. В полза на главното встъпило лице следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 5 576,35 лв., дължими от ответниците Д.С. и
К.Г., като съдът намира, че ищцата С. с поведението си е станала повод за
завеждане на иска, тъй като дори да не оспорва правото на собственост на главно
встъпилото лице оспорва същият да може да упражнява въз основа на това право
правомощието да ползва вещта, тъй като твърди неговата вещ да е обременена с
учредено в нейна полза право на ползване. Възражението на ищеца по главния иск С.
за прекомерност на уговореното от главното встъпило лице възнаграждение е
неоснователно, доколкото минималният размер на адвокатското възнаграждението
съобразно НМРАВ, с оглед цената на иска е 3 329,14 лв., а уговореният от
това лице размер е 3 800 лв., който не е прекомерен с оглед фактическата
страна на спора, събраните по делото доказателства и извършените процесуални
действия, включително при явяване в съдебните заседания. Ответникът „П.И.Б.“ АД
не е станал повод за завеждане на иска на главното встъпилото лице, признава
този иск, поради което не следва да понесе разноските по него.
Мотивиран
от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Г.С., ЕГН
********** против К.Д.Г., ЕГН **********
и „П.И.Б.“ АД, ЕИК ******* иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС за установяване, че ищцата Д.Г.С. е носител
на вещно право на ползване, въз основа на упражнено в периода м.07.2003 г. –
м.07.2013 г. давностно владение върху недвижим имот, представяващ АПАРТАМЕНТ № ******,
със застроена площ от 73,56 кв.м., състоящ се от андре, дневна, трапезария,
кухненски бокс, спалня, баня, тоалетна и тераса, при съседи: двор, стълбище с
коридор и асансьор, апартамент № 15, ул. ******* и ателие № 2, намиращо се в
жилищна сграда, построена в имот, съставляващ УПИ VIII – 492 по плана на гр. С.,
м. бул. Б. II част, целият с площ 634 кв.м. от кв. 62, при съседи: ул. *******,
УПИ I – 498, УПИ VII – 493, ул. Н..
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.
124, ал. 1 ГПК, че С.Г.Б., ЕГН **********,
въз основа на влязло в сила на 11.10.2013 г. постановление за възлагане на
недвижим имот по изп.дело № 20128380404718/12 по описа на ЧСИ с рег. № 838 с
район на действие СГС е собственик на недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ №
******, със застроена площ от 73,56 кв.м., състоящ се от андре, дневна,
трапезария, кухненски бокс, спалня, баня, тоалетна и тераса, при съседи: двор,
стълбище с коридор и асансьор, апартамент № 15, ул. ******* и ателие № 2,
намиращо се в жилищна сграда, построена в имот, съставляващ УПИ VIII – 492 по
плана на гр. С., м. бул. Б. II част, целият с площ 634 кв.м. от кв. 62, при
съседи: ул. *******, УПИ I – 498, УПИ VII – 493, ул. Н..
ОСЪЖДА Д.Г.С., ЕГН ********** да
заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
3 329 лв. – разноски по главния иск за юрисконсултско възнаграждение,
дължими при отхвърляне на иска.
ОСЪЖДА Д.Г.С., ЕГН ********** и К.Д.Г., ЕГН ********** да заплатят на С.Г.Б., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 5 576,35
лв. – разноски по иска на главното встъпилото лице, дължими при уважаването
му.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: