№
гр. София, 13.05.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на двадесет и втори февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от мл. съдия Анета Илчева в. гр. д. № 5541 по описа за
2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 318555 от 19.01.2018 г., постановено
по гр. д. № 14596/2016 г. по описа на СРС, 61 състав, е признато за установено
по отношение на В.Н.А. съществуването на вземането на „К.“ ЕООД за сумата от
100 лева, предствляваща задължение по договор за заем от 13.01.2011 г., за
който е издаден РКО № 255 от 13.01.2011 г. Предявеният от „К.“ ЕООД против В.Н.А.
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за установяване вземането на „К.“ ЕООД за сумата от 4676 лева, представляваща
задължение по договор за заем от 04.01.2011 г., за който е издаден РКО № 249 от
04.01.2011 г., е отхвърлен.
Срещу така постановеното решение в отхвърлителната
част е подадена въззивна жалба от ищеца „К.“ ЕООД, в която се излагат
съображения за неправилност и незаконосъобразност на крайния съдебен акт,
поради което се иска отмяната му. Въззивникът намира за невярно, че не се
доказало безспорно наличието на заемно отношение, тъй като между страните е
постигнато съгласие за предоставяне на процесната сума в заем, която е следвало
да бъде върната. Сочи, че в показанията, дадени от В.А. по пр. пр. 58158/2011
г. на СРП се съдържа признание за вземане на парите за лични нужди. Претендира сторени
в производството разноски.
В законоустановеният срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В.Н.А., с който последният оспорва
жалбата като неоснователна. Сочи, че няма как да се направи извод, че РКО
представлява заем, тъй като ищецът следва да установи и че предаването на
парични средства е въз основа на договор за заем. Излага, че издаваният РКО е
служел за вътрешно финансово следене на движението на паричните потоци, което
се установява и от обстоятелството, че според експертизата В.А. е превел по сметка на дружеството сума в общ
размер на 63220 лева. Счита, че процесният ордер не е договор за заем и
средствата по него не са били предоставяни като заем. Намира, че когато е
доказана условност на изявлението на получателя, не се презюмира заем, а в
тежест на ищеца е да установи, че е дал заемни средства. Не претендира разноски.
Решение № 318555 от 19.01.2018 г., постановено по
гр. д. № 14596/2016 г. по описа на СРС, 61 състав, в частта, в която е признато
за установено по отношение на В.Н.А. съществуването на вземането на „К.“ ЕООД
за сумата от 100 лева, предствляваща задължение по договор за заем от
13.01.2011 г., за който е издаден РКО № 255 от 13.01.2011 г., е влязло в сила
като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт и възраженията на насрещната страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради
което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, не са допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми.
СРС, 61 състав, е бил сезиран с иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, който е предмет на
настоящата инстанция.
За да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че РКО № 249 не съдържа достатъчно данни за съдържанието на
правоотношението между страните, поради което и не е доказано безспорно
наличието на валидно заемно основание.
Договорът за заем за потребление (паричният заем)
е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден в зависимост от
обстоятелството, дали е уговорена възнаградителна лихва, комутативен – правните
последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази
сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното
право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
По правилата за разпределянето на
доказателствената тежест в гражданския процес сключването на правната сделка,
по която се претендира реално изпълнение на поето договорно задължение, следва
да се установи от страната, която навежда този положителен факт – арг. чл. 154,
ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване (въззивникът - ищец по настоящото
дело). Негова е и доказателствената тежест да установи, че сума в претендирания
размер е била предадена на длъжника и че между страните е било налице съгласие,
че сумата се предава по договор за заем. От своя страна въззиваемият - ответник
следва да установи, че задължението е било погасено и сума в същия размер е
била върната на заемодателя.
Съдът приема, че не се установява с достатъчна
степен на безспорност, че между страните е налице договорно отношение за заем.
За да възникне заемно правоотношение не е необходимо волята на страните да бъде
обективирана в определена форма. Такава форма би улеснила неговата доказуемост,
но не е форма за действителност, поради което договор за заем би могъл да бъде
сключен валидно и в устна форма, стига да е налице съгласие за това между
страните и да е изпълнен и другият елемент, пораждащ права и задължения между
съконтрахентите – да е предадена съответната потребима вещ (пари). В конкретния
случай не се установява именно наличието на съгласие за договорно
правоотношение за заем. По делото се твърди, че процесният РКО № 249 от
04.01.2011 г. съдържа всички необходими елементи на договор за заем, в
изпълнение на който сумата в размер на 4676 лева е била предадена от ищеца и
получена от ответника, който се е задължил да я върне. Като основание за
получаване на сумата в документа е посочено „2 бр. айфон без документ, лични –
автомобил, комисионна за фактура“, което не води до извод за предоставяне на
посочената сума в заем. Действително, както приема и ВКС в практиката си, не
всяко плащане на суми следва да се приеме, че се осъществява въз основа на
договор за заем, а в тежест на ищеца е да установи, че сумата е предадена
именно като заем, а няма друго основание за преминаването ѝ в
патримониума на получилото я лице (решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр. д. №
2519/2014 г. на ВКС, III г. о.).
По делото е приета СГЕ, според която подписът за
„получил сумата“ в РКО № 249 от 04.01.2011 г. за сумата от 4676 лева е положен
от В.Н.А.. Частният свидетелстващ документ, какъвто е процесният РКО, има
материална доказателствена сила и след като се доказва автентичността на
подписа на получателя задължва съда да счита, че лицето, подписало се за
получил сумата, действително я е получило.
Според изготвената по делото ССчЕ по
разплащателната сметка на „К.“ ЕООД в ОББ в периода 04.01.2011 г. – 14.04.2011
г. суми с основание „вноска на каса“ и „захранване на сметка“ в общ размер на
63220 лева са внесени от В.Н.А.. В това намира опора твърдението на ответника,
че същият е следвало да превежда по банкова сметка ***ществяване на дейността
му суми от клиенти.
По отношение на довода, че по пр. пр. 58158/2011
г. на СРП се съдържа признание на ответника, че е получавал суми за лични нужди
следва да се има предвид, че са представени РКО, в които това е отбелязано като
единствено основанието за получаване на сумите и част от които са били предмет
на гр. д. № 70189/2015 г. на СРС.
Като следствие от гореизложеното съдът намира, че
правилно районният съд е достигнал до верния извод за недостатъчна доказаност
на постигнато съгласие за сключване на договор за заем между страните и предоставяне
на сумата от 4676 лева в изпълнение на този договор.
В резултат на гореизложеното законосъобразно
първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до
който въззивната инстанция достигна, съответства на крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено
като правилно, а въззивната жалба - оставена без уважение.
При този изход на правния спор, предмет на настоящото
съдебно производство разноски в производството биха се дължали на въззиваемия,
но тъй като същият не претендира такива, не следва да бъдат присъждани.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 318555 от 19.01.2018
г., постановено по гр. д. № 14596/2016 г. по описа на СРС, 61 състав, в
обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.